О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 342
гр. София, 07.06.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шестнадесети февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 2426 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 89 от 11.03.2016г. по в.т.д. № 711/2015г. на Апелативен съд Пловдив, с което е отменено решение № 508 от 02.09.2015г. по т.д. № 337/2014г. на Окръжен съд Пловдив в частта, с която е признато за установено, че Б. К. дължи на касатора суми по издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение № 10289 от 21.10.2013г., както и в частта за разноските. Вместо това е постановено решение, с което е отхвърлен искът, предявен от касатора против Б. К. за признаване на установено, че последният му дължи следните суми: 198 200 евро ведно със законната лихва от 18.10.2013г. до окончателното изплащане на главницата, 1 843.36 евро- възнаградителна лихва за периода 25.09.2013г.-17.10.2013г. и 13 985.30 евро- възнаградителна лихва за периода 25.01.2013г.- 17.10.2013г., всички предмет на заповед за изпълнение на парично задължение № 10289 от 21.10.2013г. по ч.гр.д. № 16728/2013г. на Районен съд Пловдив.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Претендират се разноски в размер на 9 816.08 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът, Б. К., счита, че не са налице основанията за допускане на касационен контрол, както и че касационната жалба е неоснователна, поради което същата следва да се остави без уважение. Претендира се възнаграждение за особен представител в размер на 9 816 лв.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно по делото, че между [фирма] и [фирма] има редовно сключен договор за банков кредит № 00890609 от 03.07.2009г. за сума в размер на 200 000 евро, усвоена изцяло еднократно на 14.07.2009г. Не се спори и че погасяването на кредитното задължение по главницата е преустановено на 02.04.2013г., а погасяването на кредитното задължение по лихвите е преустановено на 08.10.2012г. Вследствие на това, формираното задължение е, както следва: главница в размер на 198 200 евро, редовни лихви- 1843.36 евро и просрочени лихви 13 985.30 евро, за който дълг кредиторът се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение от 21.10.2013г. по чл.417, т.2 ГПК.
Въззивният съд не е възприел изводите на първоинстанционния, че в дадения случай банката е освободена от задължение да уведоми както кредитополучателя, така и солидарните длъжници, за настъпилата предсрочна изискуемост на задължението въпреки уговореното в чл. 4.5, чл. 5.6 и чл. 10. 1 от договора за банков кредит. В чл. 4.5 договора за банков кредит е предвидено, че при неплащане на която и да е вноска по главницата, на начислена лихва и/или комисионна, както и неизпълнение, на което и да е друго задължение по договора от страна на кредитополучателя или на задължено лице, да настъпи незабавна изискуемост на целия дълг по кредита до размера на усвоената част плюс всички дължими лихви, такси и комисионни. Договорено е, че в подобни случаи намират приложение клаузите на обезпечението /чл. 5.6/ и/или предсрочно прекратяване на договора /чл. 10.1/. В същото време обаче, при предсрочно прекратяване на договора за кредит, банката е поела задължение писмено да уведоми за това кредитополучателя /чл. 10.1.2/, поради което въззивният състав е намерил, че не може да се направи извод за автоматично настъпване прекратяването на договора за кредит. Нещо повече – ако договорът е предсрочно прекратен от банката, последната изпраща писмено уведомление до кредитополучателя за доброволно пълно плащане в рамките на определен от нея срок, „на всяка и всички дължими суми, вкл. лихви, комисионни, разноски“. Едва ако предоставеният срок за доброволно изпълнение изтече без пълно, окончателно или безусловно удовлетворяване на всички вземания на банката, тя обявява кредита за незабавно изискуем и има право да пристъпи към принудително събиране на дължимите и изискуеми суми /чл. 10.1.3/. С оглед точното изпълнение на цитираните по-горе задължения от [фирма]-София е уговорена процедура – в специален раздел от договора за кредит /„Уведомления“/, която урежда различните хипотези на връчване на книжа и документи, релевантни към кредитното правоотношение, но тази процедура не е спазена в дадения случай, респ. липсват доказателства за това. Поради това съставът на Апелативен съд-Пловдив е приел, че в сключения между страните договор за банков кредит № 0089.0609 от 03.07.2009 год. [фирма] сама е поела задължението да уведоми писмено кредитополучателя както за предсрочното прекратяване на договора, така и за неговата незабавна изискуемост, с произтичащите от това последици, но не представя доказателства за изпълнени от нея задължение в тази насока. Въззивният състав е намерил, че с договора за кредит страните са създали сложен фактически състав, който предвижда неплащане на вноски по главница или лихви, уведомяване от страна на банката за формирания дълг, определяне на подходящ срок за погасяване на задължението, обявяване прекратяване на договора за кредит и предсрочна изискуемост на целия дълг, преди да настъпи правото на банката да сезира съда с искане за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Неспазване от страна на кредитната институция на установеното между страните в договора, не поражда едностранно право за нея да твърди, че последният е прекратен автоматично и е налице предсрочна изискуемост на целия дълг, ако длъжникът има неизпълнение за погасяване на една или повече вноски, респ. лихва. В подкрепа на тезата е и разпоредбата на чл. 60, ал. 2 от Закон за кредитните институции, която визира хипотеза, при която ако кредитът или отделни вноски от него не бъдат издължени на договорените дати за плащане, както и в случаите, когато кредитът бъде обявен за предсрочно изискуем поради неплащане в срок на една или повече вноски по кредита, банката може да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 ГПК въз основа на извлечение от счетоводните книги, но само ако са налице двете кумулативни предпоставки за това – неплащане на падеж и волеизявление на банката за предсрочна изискуемост. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на банката, че ще счита целия кредит или непогасения негов остатък за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са налице обективните факти, обуславящи настъпването й. Предпоставките по чл. 418 ГПК за постановяване на незабавно изпълнение са налице, ако получаването на волеизявлението от длъжника е реално и предхожда по време подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение. В дадения случай [фирма]-София не е изпратила уведомление както до кредитополучателя [фирма], така и до съдлъжниците А. Х. и Б. К. за дължимост на падежирани вноски и лихви по договора за кредит, т.е. не е налице визираният от законодателя субективен фактор, за да настъпи предсрочно прекратяване на кредитното правоотношение, респ. изискуемост на целия формиран дълг.Договорената между страните по договора за банков кредит № 0089.0609 от 03.07.2009 год. клауза за автоматично прекратяване на договора и незабавна предсрочна изискуемост на целия дълг /чл. 4.5/ не може да породи правно действие в дадения случай, без да е налице изрично волеизявление в този смисъл на [фирма]-София адресирано и получено както от длъжника-кредитополучател [фирма], така и от съдлъжниците физически лица А. Х. и Б. К.. Волеизявлението трябва да е получено преди депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК и в тежест на банката е да докаже този факт, а в дадения случай това не е установено.
С оглед изложеното по-горе и с оглед разпоредбата на т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 год., въззивният съд е приел, че в дадения случай не са били налице предпоставките на чл. 418 във вр. с чл. 417 ГПК – длъжниците да са получили волеизявлението на [фирма] за прекратяване на кредитното правоотношение и предсрочна изискуемост на формирания дълг, с оглед на което е прието, че исковата претенция е неоснователна.
В изложението към касационната жалба се твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като касаторът поставя следните правни въпроси: /1/ Следва ли съдът при условие, че предсрочната изискуемост на задълженията по договор за кредит не е била обявена по предвидения в закона ред, но в хода на първоинстанционното производство, преди приключване на съдебното дирене е настъпила крайна падежна дата по договора за кредит, да вземе предвид този новонастъпил факт, когато преценява дали съществува вземането, претендирано за установяване с иска по чл. 422 ГПК?, /2/ Следва ли съдът, когато преценява дали съществува вземането, претендирано за установяване с иска по чл. 422 ГПК да „цени“ настъпилата крайна падежна дата на задълженията по договора за кредит като факт от съществено значение за изхода на делото? Твърди се, че поставените въпроси са решени в противоречие с ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС.
По същество поставените въпроси са свързани с настъпване на крайна падежна дата на договора по време на висящността на делото по установителния иск, предявен по реда на чл.422 ГПК. Съобразно задължителната практика на ВКС – ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и доразвитието на разрешенията, дадени в посоченото тълкувателно решение, в постановените след него решения по реда на чл.290 ГПК /напр. решение № 64/ 17.07.2015г. I ТО на ВКС и мн. други/, при наведени твърдения в исковата молба за настъпила предсрочна изискуемост от значение е тази изискуемост да е налице към момента на подаване на заявлението за издаване на заповедта, съответно ако не се установяват предпоставките на същата / вкл. обявяване на предсрочната изискуемост на длъжника/ преди подаване на заявлението, следва да се зачете посочената от ищеца-заявител настъпила редовна изискуемост спрямо тези вземания /вноски/, за които договореният падеж е настъпил към заявлението за издаване на заповедта за изпълнение. И в двата случая меродавният момент е датата на заявлението за издаване на заповедта, с оглед обусловеността на исковото производство по реда на чл.422 ГПК от предхождащото го заповедно производство и изискването заповедта за изпълнение да се издава само за изискуеми вземания. Формулираните от касатора въпроси, свързани с настъпване на падеж на вземането след датата на заявлението, от една страна, видно от мотивите на обжалвания акт, не са обусловили изхода на спора, а от друга страна, даденото от въззивния съд разрешение относно това към кой момент следва да е налице твърдяната предсрочна изискуемост е в съответствие със задължителната практика на ВКС. Апелативният съд не се е произнесъл относно това, дали са налице вноски с редовно настъпил падеж преди заявлението в хипотеза на посочен такъв в извлечението от сметка в заповедното производство или при твърдение за него в течение на исковия процес, но тъй като липсва поставен от касатора въпрос в тази насока, с оглед диспозитивното начало и в селективната фаза на касационното производство, съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/ 2009г. на ОСГТК на ВКС, въпросът не би могъл да обуслови допускането на касационния контрол.
Определеното от АС Пловдив възнаграждение от 9816 лева за особения представител на ответника по касацията е предварително внесено от банката – касатор, поради което не следва да се постановява повторно внасяне на същото.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 89 от 11.03.2016г. по в.т.д. № 711/2015г. на Апелативен съд Пловдив.
ДА СЕ ИЗПРАТИ делото на Апелативен съд Пловдив за изплащане на внесеното по негова сметка възнаграждение от 9816 лева на особения представител на ответника по касацията, адв.Р. К. Костова, за представителство в касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.