8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 343
гр. София, 10.05.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на дванадесети април през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2291 по описа за 2015г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца „Всестранна кооперация – Велико Т.“, [населено място] чрез процесуален представител адв. М. Н. срещу решение № 160 от 02.04.2015г. по гр. дело № 129/2015г. на Окръжен съд Велико Търново, с което е потвърдено решение № 9 от 08.01.2015г. по гр. дело № 1110/2014г. на Великотърновски районен съд и „Всестранна кооперация – Велико Т.“ е осъдена да заплати на ответника [фирма], [населено място] сумата 2 000 лв. – разноски за въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е отхвърлен предявеният по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК от „Всестранна кооперация – Велико Т.“ срещу [фирма] иск за установяване на съществуването на претендирано право на обезщетение за поправяне на имуществени вреди в размер на сумата 17 618,59 лв., чийто фактически произход /на вземането/ и изразно съдържание /на вредите/ е предмет на издадена на основание чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 518/2014г. на Великотърновски районен съд, като неоснователен и недоказан.
Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение поради това, че съдът не е предоставил защита с оглед очертаното в исковата молба право – по делото не е било предмет на доказване, че сделките са реални и че е извършено плащане по тях; възззивният съд не е изготвил доклад по делото, а при постановяване на съдебния акт е приел за недоказани факти и обстоятелства, които не са били предмет на доказване от ищеца. Касаторът е релевирал и доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба писмено изложение въвежда доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК – въззивният съд е процедирал и се е произнесъл по процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Въпросът относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните – противоречие с решение № 443/25.10.2011г. по гр. д. № 166/2011г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 72/12.03.2010г. по гр. д. № 905/2009г. на ВКС, ГК, II г. о.
2. Въпросът за последиците за ищеца от неизпълнение на неправилни или неясни указания на съда – противоречие с решение № 434/13.05.2010г. по гр. д. № 700/2009г. на ВКС, ГК, I г. о. и решение № 127/05.04.2011г. по гр. д. № 1321/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о.
3. Въпросът относно задължението на въззивния съд за проверка на допуснати процесуални нарушения и при констатирани такива по чл. 146 ГПК да повтори опороченото действие като направи доклад по делото и даде съответните указания – противоречие с решение № 211/30.06.2011г. по гр. д. № 995/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 341/06.12.2011г. по гр. д. № 252/2011г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 97/20.07.2011г. по т. д. № 620/2010г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 205/11.07.2011г. по гр. д. № 149/2011г. на ВКС, ГК, II г. о.
4. Допустимо ли е съдебният акт на въззивния съд да е мотивиран въз основа на факти и обстоятелства, които не са били предмет на доказване в производството? – въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. М. И. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По отношение на първия процесуалноправен въпрос не е налице твърдяното основание, тъй като въззивният съд е постановил решението след задълбочена преценка на събраните доказателства. Според ответника съдебният състав правилно е определил предмета на спора и решението е съобразено с Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т. 2, тъй като във въззивната жалба не се съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице поради това, че в доклада първоинстанционният съд ясно е определил доказателствената тежест и предмета на делото и по отношение на последния формулиран правен въпрос е създадена постоянна практика на ВКС – Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието й отговаря на изискванията на разпоредбата на чл. 284 ГПК.
Въззивният съд е извършил служебна проверка по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК и е приел, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо. На основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на решението на Великотърновски районен съд и по този начин ги е направил свои. Изложил е съображения, че ищецът не е доказал, че е понесъл имуществени вреди – не е доказал твърденията в исковата молба, че документираните доставки на СМР са били реално извършени и че кооперацията е заплатила на ответника стойността на доставените СМР заедно с начисления във фактурите върху стойността им ДДС. Решаващият съдебен състав се е аргументирал с обстоятелството, че при извършването на данъчната ревизия и в производството по обжалване на данъчния ревизионен акт /ДРА/ кооперацията е имала възможност да докаже, че доставките са били реални, но не е представила такива доказателства, нито платежни документи за заплащане стойността на доставките и начисления по фактурите ДДС. Позовал се е на липсата на данни и в съдържанието на ДРА за представени от кооперацията – ищец платежни документи за заплащане стойността на фактурираните СМР и ДДС. Въззивната инстанция е направила извод, че не са налице данни за причинени от ответника на ищеца вреди в размер на непризнатия от данъчния орган данъчен кредит поради недеклариране и невнасяне от ответника на дължимия ДДС.
Въззивният съд е изложил и съображения за липса на предпоставки за ангажиране отговорността на възложителя на работата, при която е осъществен деликта, поради недоказване от ищеца на вреди и виновно противоправно поведение на ответното дружество, предвид недоказване на твърдението, че ответното дружество не е представило налични в счетоводството му документи за техническата и трудова обезпеченост на доставките и документи за разходите по извършването им. Предвид верността на изводите на данъчния орган в ДРА, че доставките не са били реално извършени в декларираните от кооперацията стойности, съдебният състав е направил извод, че кооперацията – ищец не е понесла вреди, а неправомерно е декларирала и приспаднала данъчен кредит в размер на определения й с ДРА като задължение за внасяне ДДС, а с осчетоводената като разход данъчна основа на доставките неправомерно е намалила приходите си и съответно задължението си за корпоративен данък в размерите, установени в ДРА.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за наличието на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се извърши от въззивния съд въз основа на релевираните от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение за проверка на вероятна недопустимост на обжалвания съдебен акт е неоснователен. Съгласно постоянната практика на ВКС едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Когато съдът се е произнесъл по непредявен иск постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Доводите, че възззивният съд не е изготвил доклад по делото и че при постановяване на съдебния акт е приел за недоказани факти и обстоятелства, които не са били предмет на доказване от ищеца, са неотносими към допустимостта на въззивното решение, а представляват оплаквания за неправилност на съдебния акт поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Съгласно ППВС № 1/10.11.1985г. съдът е длъжен да разгледа иска на предявеното основание и когато съдът е разгледал е иск, който не е предявен, и не е разгледал предявения, постановеното решение е недопустимо. Съгласно Тълкувателно решение №1/17.07.2001г. на ВКС, ОСГК дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор, произнасяне по спорния предмет на делото, който предмет се въвежда с исковата молба. Предмет на делото е спорното материално право, индивидуализирано от ищеца с основанието и петитума на иска. Съдът определя правната квалификация на спорното право съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, и когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Въведените с исковата молба и молбата за уточнение на иска обстоятелства, на които ищецът основава иска, са че между страните за периода 2009-2011г. са сключени договори за СМР, по които са издадени 40 бр. фактури на обща стойност 13 827,09 лв. с ДДС от ответното дружество, което е извършило съответните СМР, ищецът е заплатил задълженията си и ги е отразил в счетоводните си книги; част от фактурите не са отразени в счетоводните книги на ответника и по тях не е заплатен дължимия ДДС, друга част са отразени с по-ниска стойност и заплатен ДДС в по-нисък размер, поради което данъчният орган е приел, че не са изпълнени законовите предпоставки за наличие на данъчно събитие и реална доставка като условие за възникване на правото за упражняване на данъчен кредит и е отказал на ищеца правото на приспадане на данъчен кредит по издадените фактури; причинените на ищеца вреди са поради противоправни действия и бездействия на управителя на ответното дружество, тъй като не е представил на проверяващия данъчен орган документи за материална, техническа и кадрова обезпеченост, доказателства за документирани и отчетени разходи във връзка с фактурираните услуги, аналитична отчетност за направени разходи по конкретни обекти и договори и заверени преписи на оборотни ведомости; за претендираните суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу която ответникът е подал възражение, обуславящо правния интерес на ищеца от предявяване на установителния иск. Първоинстанционният съд и въззивният съд са определили правната квалификация на иска, обсъдили са представените от ищеца доказателства във връзка с твърдените от него и относими към спора факти и обстоятелства и към установената фактическа обстановка са приложили относимите материалноправни норми. Решаващият съдебен състав не е извел правната квалификация на иска от обстоятелства, на които страната не се е позовала, не е разгледал иска на непредявено основание, нито е допуснал нарушение, изразяващо се в неразглеждане на предявения иск. Като се е произнесъл по въведените факти и обстоятелства и направеното в петитума на исковата молба искане, определящи предмета на делото, въззивният съд е постановил допустим съдебен акт.
Първият, посочен от касатора процесуалноправен въпрос относно правомощията на въззивния съд за обсъждане на всички доказателства, възражения и доводи на страните е релевантен за спора, предвид направеното оплакване във въззивната жалба на ищеца и значението му за формиране на фактическите изводи, правните доводи и решаващата воля на въззивния съд. Този въпрос не е разрешен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, I т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, II т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК и съобразени с посоченото Тълкувателно решение, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В настоящия случай въззивният съд съобразно постоянната практика на ВКС освен, че е препратил към мотивите на първоинстанционното решение съгласно разпоредбата на чл. 272 ГПК, е обсъдил и представените по делото доказателства и релевираните възражения и доводи в рамките на направените с въззивната жалба оплаквания.
Посоченият от касатора втори процесуалноправен въпрос за последиците за ищеца от неизпълнение на неправилни или неясни указания на съда не е релевантен за делото, тъй като не е включен в предмета на спора и не е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Въззивникът не е релевирал доводи във въззивната жалба, че дадените от първоинстанционния съд указания в доклада са неправилни или неясни, а от друга страна указанията относно доказателствената тежест, фактите и обстоятелствата, които подлежат на доказване от ищеца са достатъчно конкретни и ясни, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Третият процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивния съд за проверка на допуснати процесуални нарушения и при констатирани такива по чл. 146 ГПК да повтори опороченото действие като направи доклад по делото и даде съответните указания не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посоченият въпрос не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, съгласно която въззивният съд няма задължение да следи служебно за допуснати в първоинстанционното производство процесуални нарушения при докладване на делото, а в случай, че във въззивната жалба са релевирани обосновани оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивната инстанция е длъжна да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В настоящия случай първоинстанционният съд е изготвил доклад на делото в съдебно заседание на 03.11.2014г., указал е подробно фактите и обстоятелствата, подлежащи на доказване от ищцовата страна, страните са изразили становище по него и във въззивната жалба въззивникът и настоящ касатор не е направил оплаквания за непълен или неточен доклад, поради което за въззивната инстанция не е съществувало задължение да следи за допуснати процесуални нарушения относно доклада по чл. 146 ГПК И да дава указания до страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да посочат и представят в първоинстанционното производство поради неточен или непълен доклад.
Формулираният от касатора процесуалноправен въпрос „допустимо ли е съдебният акт на въззивния съд да е мотивиран въз основа на факти и обстоятелства, които не са били предмет на доказване в производството“ не съответства на данните по делото, тъй като фактите и обстоятелствата, въз основа на които се е позовала въззивната инстанция са въведени в предмета на делото от ищеца с исковата молба. Поради изложените съображения доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен.
Останалите оплаквания, развити в изложението към касационната жалба, са относими към правилността на постановения съдебен акт и представляват основания за касирането му по смисъла на чл. 281, ал. 3 ГПК, но нямат характер на основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. Доколко при изясняване на фактическата обстановка при обсъждане на данъчния ревизионен акт и доколко кооперацията е могла да докаже, че сделките са реални в производството по оспорване на ДРА, са приложени правилно правилата на логическото мислене, е въпрос, от значение за обосноваността, респективно необосноваността на въззивното решение, но не и за допускане на касационното му обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че след като не са налице твърдените предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника сумата 800 лв. – направени разноски за касационното производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 160 от 02.04.2015г. по гр. дело № 129/2015г. на Окръжен съд Велико Търново.
ОСЪЖДА Кооперация „Всестранна кооперация Велико Т.“, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], ет. 7 да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 800 лв. /осемстотин лева/ – направени разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.