О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 343
С., 10.08.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тридесет и първи юли две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Д. частно гражданско дело № 1966 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 9687/29.03.2018 г. на Т. И. П. определение № 561 от 14.03.2018 г. по възз.ч.гр.д. № 428/2018 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено определение № 11258 от 05.12.2017 г. по гр.д. № 8004/2015 г. по описа на Районен съд – Пловдив. С последното е оставено без уважение искането му по чл. 248 ГПК за изменение на в частта за разноските на решение № 3703 от 25.10.2017 г., постановено по гр.д. № 8004/2015 г. по описа на РС – Пловдив.
Частният жалбоподател излага оплаквания за неправилност на атакуваното определение. Счита, че същото е незаконосъобразно и неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Моли, да бъде отменено и искането му с правно основание чл. 248 ГПК да бъде уважено.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК във връзка с формулирани две групи въпроси. Твърди, че атакуваното определение е постановено в противоречие с решение № 623 от 01.12.2010 г. по гр.д. № 1744/2009 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 495 от 25.06.2010 г. по гр.д. № 1669/2009 г. по описа на ВКС, III г.о., определение № 91 от 24.01.2011 г. по ч.т.д. № 814/2009 г. по описа на ВКС, II т.о., определение № 261 от 01.06.2015 г. по ч.гр.д. № 1772/2015 г. по описа на ВКС, I г.о., определение № 535 от 09.07.2010 г. по ч.т.д. № 388/2010 г. по описа на ВКС, II т.о., определение № 645 от 13.10.2014 г. по ч.т.д. № 2133/2014 г. по описа на ВКС, II т.о. по въпросите относно вида на адвокатския договор като договор за поръчка и доказването на действително извършеното заплащане и представяне на доказателства за това, за условието за присъждане на адвокатско възнаграждение на страните и приемането от съда за представени доказателства за действително извършено заплащане, за присъждането на разноски при липса на представени доказателства за реалното им извършване. Втората група въпроси се отнася до критериите, от които се ръководи съдът при определяне на правната и фактическа сложност на делото с оглед направеното възражение за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар, за прекомерността на присъдените разноски и несъответствието им на предоставената защита и от какво се определя дали договореният и изплатен хонорар е прекомерен или не, за продължителността на периода, през който е текъл процесът и допустимостта от него да се извежда извод за фактическа и правна сложност на делото. Твърди се, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на касационната инстанция, обективирана в определение № 670 от 19.10.2015 г. по ч.гр.д. № 3982/2015 г. по описа на ВКС, IV г.о., определение № 586 от 02.08.2012 г. по ч.гр.д. № 511/2012 г. по описа на ВКС, IV г.о., определение № 359 от 25.07.2016 г. по ч.т.д. № 647/2016 г. по описа на ВКС, ТК, определение № 133 от 21.03.2018 г. по ч.гр.д. № 708/2018 г., решение № 13 от 30.01.2015 г. по т.д. № 3226/2014 г. по описа на ВКС, I т.о.
В срока по чл. 276, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по частната жалба – П. С. К., подаден чрез адв. Н. А., в който се поддържа становище за нейната недопустимост и неоснователност.
За да постанови атакуваното определение въззивният съд е счел, договорът за правна защита и съдействие от 08.07.2015 г. / л. 87, гр.д. № 8004/2015 г., РС – Пловдив/ има характер на разписка по чл. 77 ЗЗД и с него се доказва заплащането в брой на адвокатско възнаграждение. Възраженията на жалбоподателя се отнасят до съдържанието на приложения по делото договор и по същество оспорват извършената от съда преценка по основателността на претенцията за присъждане на разноски. Доводите, с които се оспорва формирането на вътрешното убеждение на съда не могат да послужат като основание за допускане на касационна проверка, а единствено представлява оплакване срещу правилността на оспорвания акт. В процесния случай е приложен договор с изрично упоменато, че уговореното адвокатско възнаграждение в размер на 700, 00 лв. „се заплаща днес, в брой, при подписване на настоящия договор“, макар волята на страните да е ясно изразена и те да са я заявили изрично, подписвайки сключения договор, тълкуването на отделни разпоредби е въпрос по същество на спора, по който касационната инстанция би се произнесла единствено в случай, че бъде допусната касационна проверка. Нещо повече, изводите на съда са изцяло съобразени с тълкуването на закона, съдържащо се в т. 1 на ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС. Договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, като писмената форма е за доказване. С него се удостоверява, както че разноските са заплатени, така и че само са договорени. Ето защо, в договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин – например по банков път. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. Поради изложеното, без значение е дали договорът е сключен на бланка от кочан. Когато той служи и за разписка, какъвто е настоящия случай, писмената форма е форма на доказване действителността на извършения разход, доколкото се присъждат само действително сторените разноски. Практиката по поставените в първата група въпроси е уеднаквена с цитираното тълкувателно решение, с което се е съобразил ОС – П., следователно изключено е приложението както на чл. 280, ал. 1, т. 1, така и на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Само за пълнота може да се отбележи, не е налице и претендираното нарушение на казуалната практика на ВКС. Безспорно в теорията и практика договорът за адвокатска защита и съдействие се характеризира като вид договор за поръчка /решение № 623 от 01.12.2010 г. по гр.д. № 1744/2009 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 495 от 25.06.2010 г. по гр.д. № 1669/2009 г. по описа на ВКС, III г.о./, а доказването на заплащането на сторените разноски, включително и с представяне на сключен писмен договор за адвокатска помощ, служещ като разписка за плащането в брой, е условие за присъждането им /определение № 91 от 24.01.2011 г. по ч.т.д. № 814/2009 г. по описа на ВКС, II т.о., определение № 261 от 01.06.2015 г. по ч.гр.д. № 1772/2015 г. по описа на ВКС, I г.о., определение № 535 от 09.07.2010 г. по ч.т.д. № 388/2010 г. по описа на ВКС, II т.о., определение № 645 от 13.10.2014 г. по ч.т.д. № 2133/2014 г. по описа на ВКС, II т.о./
За да приеме, че не е налице прекомерност на присъдения адвокатски хонорар въззивният съд е съобразил характера на предявения иск, размера на минималния размер на дължимия адвокатски хонорар съгласно Наредба № 1 от 2004 г., обема на събрания доказателствен материал, проведените открити съдебни заседания. Съгласно трайната практика на ВКС, обективирана и в цитираните от касатора съдебни актове – определение № 670 от 19.10.2015 г. по ч.гр.д. № 3982/2015 г. по описа на ВКС, IV г.о., определение № 586 от 02.08.2012 г. по ч.гр.д. № 511/2012 г. по описа на ВКС, IV г.о., определение № 359 от 25.07.2016 г. по ч.т.д. № 647/2016 г. по описа на ВКС, ТК, определение № 133 от 21.03.2018 г. по ч.гр.д. № 708/2018 г., решение № 13 от 30.01.2015 г. по т.д. № 3226/2014 г. по описа на ВКС, I т.о. – когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. Разрешението на ОС-Пловдив по направеното възражение с правно основание чл. 78, ал. 5 ГПК почива на преценката на обстоятелства, осъществени във връзка с конкретното производство, следователно налице е оценка по установените в практиката критерии. Несъгласието с крайния извод на ОС-Пловдив е оплакване за неправилност на разрешението му, а не основание за допускане на касационно обжалване. За прецизност следва да се посочи, че при постановяване на атакуваното определение съдът не се е позовал на продължителността на процеса, а е отразил, че по делото са се провели множество открити съдебни заседания, в по-голямата част от които активно участие е взел и адвокатът на ответниците.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение:
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 561/14.03.2018 г. по в.ч.гр.д. № 428/2018 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено определение № 11258 от 05.12.2017 г. по гр.д. № 8004/2015 г. по описа на Районен съд – Пловдив
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: