О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 343
гр. София, 15.10.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети септември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 3562/14г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. Г. Г. от [населено място] срещу въззивно решение № 283 от 10.02.2014г., постановено по гр.д.№ 2825/13г. на Пловдивския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 2752 от 25.06.13г. по гр.д.№ 15743/12г. на Пловдивския районен съд, ІV с-в, с което е допусната съдебна делба на поземлен имот с идентификатор 56784.523.408 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], ведно с построените в него сгради между Р. Г. А. и Б. Г. К. /Г./ при равни квоти.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че страните са съсобственици на процесния имот като ищцата в първоинстанционното производство Р. А. притежава ? ид.част от него по силата на договор за дарение, сключен с нот.акт № 111/1974г., а ответницата Б. Г. е собственик на останалата ? ид.част, придобита с договор за замяна №19/2010г. Във връзка с възражението на последната за изтекла в нейна полза придобивна давност е установено, че през 2008г. ищцата е имала ключ от имота, когато тя, заедно с тогавашния й съсобственик С. Г. са обявили имота за продажба. След безуспешни опити съвместно да продадат имота последният е сменил бравата и по този начин е отнел достъпа на ищцата до имота. При тези данни въззивният съд е приел, че от този момент праводателят на ответницата е установил фактическа власт върху целия имот и е налице начало на давностно владение относно притежаваната от ищцата ? ид.част, но от него до завеждането на исковата молба не е изтекъл 10 годишния давностен срок по чл.79, ал.1 ЗС, респ. че не е установено ответницата да е демонстрирала намерение да свои целия имот за себе си в продължение на 10 години /вкл. нейният праводател и неговите праводатели/.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: при съсобственост, която не е възникнала от наследяване, владелецът следва ли да доказва намерение за владение или то се предполага съгласно чл.69 ЗС, респ. необходимо ли е съсобственикът да демонстрира намерение да свои целия имот за себе си, който е решен в противоречие с практиката на ВКС- ТР № 1/12г. на ОСГК на ВКС и Р 123 по гр.д.№ 431/09г. на ВКС, ІІ г.о.
Ответницата по жалбата счита, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение не следва да се допуска.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредбата на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решение, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС.
Според дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК, т.1 разяснения касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода на делото в мотивираното изложение по чл.284, ал.1, т.3 ГПК, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.
В случая поставените от касатора правни въпроси не обуславят изхода на спора, тъй като основното съображение за уважаването на иска за делба на имота, респ. за приемането на правоизключващото съсобствеността възражение за неоснователно е, че до 2008г. касаторката и нейният праводател, не са упражнявали фактическа власт върху целия имот, тъй като до тогава ищцата е имала безпрепятствен достъп до него, т.е. че не е налице явно и непрекъснато владение на частта на ищцата, продължило в продължение на 10 години, а не че съсобственикът е следвало да доказва намерение за владение и да демонстрира намерение да свои целия имот за себе си пред другия съсобственик. Ето защо поставените въпроси относно приложението на чл.69 ЗС не са решени в противоречие с посочената задължителна практика на ВКС и не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Разноски в полза на ответницата по жалбата за настоящото производство не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни такива да са били направени.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 283 от 10.02.2014г., постановено по гр.д.№ 2825/13г. на Пловдивския окръжен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: