ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 343
София, 06.04.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на четвърти април през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 979 по описа за 2016 година
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] /л./ [населено място], чрез пълномощника му адв.С. А. А. срещу решение №2538 от 22.12.2015г., постановено по в.гр.д. №3614/2015г. по описа на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, VІІІ с-в, с което е потвърдено решение №220 от 16.06.2015г., постановено по гр.д. №198/2015г. по описа на Окръжен съд-гр.П.. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от [фирма] /л./ против [община] иск с правно основание чл.49 ЗЗД във вр. с чл.192, ал.3 от ГПК за сумата от 33 870 /тридесет и три хиляди осемстотин и седемдесет/ лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от бездействия на длъжностни лица на ответната община, ведно със законната лихва, считано от подаване на иска до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, като постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано.
Ответникът по касационната жалба [община] оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез пълномощника му старши юрисконсулт А. А.. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респективно, че подадената касационна жалба е неоснователна.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287, ал.1 от ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е процесуално допустима. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съдът намира следното:
С обжалваното въззивно решение САС е потвърдил първоинстанционното решение на ОС-Перник, с което е отхвърлен изцяло предявеният от [фирма] /л./ против [община] иск с правно основание чл.49 ЗЗД във вр. с чл.192, ал.3 от ГПК за обезщетение на имуществени вреди, причинени от бездействия на административни органи и длъжностни лица, изразяващо се в неизпълнение на задължението на ответната община по чл.192 ГПК да представи намиращи се у нея документи от значение за гр.д.№5685/2013г. по описа на РС-Перник.
Въззивният съд, въз основа на събраните по делото доказателства, е приел за установено от фактическа страна следното:
Ищецът по настоящото дело [фирма] /л./ е предявил пред районен съд-гр.П. субективно съединени искове с правно основание чл.124 ГПК, във вр. с чл.17а от Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия /отм./, във вр. с чл.1, ал.1 от Закона за образуване на еднолични търговски дружества с държавно имущество /отм./ против Е. П. Андонова и К. П. П. с искане да бъде признато за установено по отношение на ответниците, че [фирма] /л./ е собственик на недвижим имот УПИ ХІ-2204, кв.26, с площ от 1129 кв.м. по плана на [населено място], общ.П.. Като придобивно основание ищецът е посочил трансформиране на държавна собственост, предоставена през 1956г. за оперативно управление на С. „Г. Д.“, с включването на имота в активите на ищеца като правоприемник на държавното предприятие, а С. „Г. Д.“ е придобило право на стопанисване и оперативно управление върху процесния имот на основание Заповед №1200 от 07.03.1956г. и Акт за държавна собственост №5475 от 04.04.1975г. След преобразуване в ЕАД през 1991г. и вписване на имота в баланса на дружеството, е налице приватизация по смисъла на чл.17а ЗППДОбП /отм./ т.е. не е налице основание за реституиране на имота в полза на ответниците. От заключението на първоначалната и повторна експертизи по делото, съдът е установил, че процесният имот по действащия регулационен план на [населено място], общ.П., утвърден със заповед №234/09.04.1976г. и измене със заповед №1702 от 26.08.2010г. съставлява УПИ ХІ-2204 като същият е с площ от 1129 кв.м. Не са представени и открити данни към момента на издаването на заповед №1200/07.03.1956г. да е извършвана процедура по оценка на отчуждения имот и съответно по обезщетяване на собствениците. УПИ ХІ-2204 в кв.26 отговаря на имота, описан в решение №2131 от 05.11.2009г. на ОСЗ-П.. Имотите, отчуждени със заповед №1200/07.03.1956г. са за реализиране на парк за отдих и спорт на ДМП „Г. Д.“. С плана от 1963г. районът около процесния имот е определен за почивни домове, а непосредствено около имота и околните му са определени за пионерски лагер, които мероприятия не са били реализирани, т.е. земята е останала незастроена. Вещото лице категорично е заявил, че е правил проверка в [община] и Областна управа П. и не е открил документи за извършено плащане в полза на И. М.-общ наследодетел на реституираните собственици. Заради това, в хода на производството по гр.д.№5685/2013г. по описа на РС-Перник, [община], в качеството си на трето и неучастващо по делото лице, е била задължена, на основание чл.192, ал.1 ГПК да представи намиращата се у нея отчуждителна преписка за процесния недвижим имот, отчужден със Заповед №1200/07.03.1956г. на Министерство на комуналното стопанство и благоустройството, включително и квитанциите за изплатените суми, с оглед доказване осъществения състав на разпоредбата на чл.39, ал.1 от ЗПИНМ /отм./. С писмо с изх.№14/СЛУ-7245 от 23.09.2014г. [община] е отговорила, че към настоящия момент в архива на общината са останали само следните документи, които прилага: 1 бр. копие от Акт №101 за одържавяване на недвижим имот и 2 бр. копие от поименен списък за отчуждаване. С протоколно определение по делото, РС-Перник е приел и приложил като доказателства по делото представените от [община] документи. С оглед съдържанието на писмото, съдът е приел, че общината е представила всички документи, които се съдържат в процесната отчуждителна преписка, поради което е оставил без уважение искането на ищеца за издаване на съдебно удостоверение, по силата на което да се снабди с документи от отчуждителната преписка за процесния недвижим имот, след което е дал ход на делото по същество. С решение №920 от 24.10.2014г. по гр.д.№5685/2013г. по описа на РС-Перник е отхвърлена исковата претенция на дружеството като неоснователна. В мотивите на решението е посочено, че след като по делото няма доказателства при отчуждението на процесния имот да е изплатено обезщетение в пари или друг равностоен имот на собственика, се налага изводът, че той е отчужден не по установения законов ред от Държавата, което е основание за прилагане на реституционната норма на чл.2, ал.2 от ЗВСВОНИ.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел от правна страна, че предявеният иск е с правно основание чл.49, във вр. с чл.45 от ЗЗД, във вр. с чл.192, ал.3 от ГПК за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на неправомерно бездействие на служител на общината, изразяващо се в непредставяне по делото на изисканата отчуждителна преписка, съхранявана в архивите на [община]. Спорен по делото е въпросът налице ли е надлежно изпълнение на задължението по чл.192 ГПК при положение, че е представена част от въпросната отчуждителна преписка, в която обаче липсват доказателства за надлежно обезщетяване на бившия собственик с пари или друг равностоен имот през 1956г. Съгласно разпоредбата на чл.192, ал.1 ГПК, по писмена молба на всяка от страните, съдът може да задължи неучастващо в делото лице да представи намиращ се у него документ. Непредставянето на документа може да доведе до постановянане на решение, неизгодно за поискалата представянето му страна. Отговорността, предвидена в чл.192, ал.3 ГПК на третото лице за вредите, които страната би понесла от постановяването на неблагоприятно за нея решение, произтича от непредставянето на изискания документ и следователно е деликтна. В конкретния случай въззивният съд е приел, че не е налице неизпълнение на процесуалното задължение, тъй като ответната община е представила всичко намиращо се преписката, което обаче се е оказало недостатъчно за уважаване на иска по чл.124 ГПК. Неблагоприятното за ищеца решение не е постановено в резултат на неизпълнение на задължение на общината, а на липсата на реално обезщетяване на собственика, от когото е отчужден процесния имот през 1956г. Ищецът не е доказал при условията на пълно и главно доказване бездействие от страна на служител на общината, което да се намира в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Общината е положила дължимата грижа, като е изпълнила задължението си по чл.192, ал.1 ГПК, а факта, че в преписката липсват доказателства за обезщетяване на бившите собственици, от които имотът е бил отчужден през 1956г., очевидно не е резултат на лошо съхранявани документи, а на липса на реално изплатено обезщетение.
Касаторът поддържа нарушение на материалния закон и на процесуалните правила от страна на въззивния съд. Сочи основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК.
Повдига следният процесуалноправен въпрос:
Длъжен ли е съдът да формира своите правни изводи след преценка на всички доказателства и нарушено ли е изискването за обоснованост на съдебния акт след като мотивите са неясни, необосновани и хаотично изложени.
Счита, че така поставеният въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 1/1953 г.; ППВС №1/10.11.1985г.; т. 19 от ТР № 1/4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; решение №189 от 14.07.2005г. по гр.д.№2219/2003г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 361 от 14.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 771/2010 г., І г.о.; решение № 370 от 12.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 61/2012 г., ІV г.о.; решение № 212 от 01.02.2012г. на ВКС по т. д. № 1106/2010г., IІ т. о.; решение № 791 от 18.02.2012г. на ВКС по гр. д. № 3697/2008г., ІV г.о.; решение №554 от 08.02.2012г. по гр.д.№1163/2010г., IV г. о.; решение № 27 от 28.02.2013г. на ВКС по т. д. № 410/2012г., IІ т. о., както и че отговорът му е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение по поставения въпрос не е налице.
Доводите за постановяване на съдебния акт в противоречие с практиката на ВКС са неоснователни. Възивният съд се е произнесъл в решението си по този въпрос в съответствие с посочените от касатора ППВС № 1/1953 г.; ППВС №1/10.11.1985г.; т. 19 от ТР № 1/4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС в които е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор. При въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. При въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция като запише в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани. Дори тогава, когато е възприела мотивите на първоинстанционното решение поради пълното съвпадение на фактическите и правни изводи и защото нейната решаваща дейност е била в същия обем като първоинстанционната, въззивната инстанция всъщност обосновава собствените си изводи, които са резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност. След собствените си фактически и правни изводи по същество на спора, въззивният съд трябва да направи констатацията за наличието на пълно или частично съвпадение с тези на първата инстанция.
Въззивният съд е отхвърлил като неоснователен предявения иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл.192, ал.3 ГПК, като е приел за неизпълнена от ищеца доказателствената тежест за установяване елементите от фактическия състав на отговорността за третото неучастващо в делото лице за неизпълнение на задължението му за представяне на документ от значение за делото.
Поради гореизложеното, не са налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на обжалваното решние до касационен контрол по така поставения въпрос.
Не е налице и соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение по поставения от касатора процесуалноправен въпрос, по следните съображения:
Според приетото в т. 4-та от Тълкувателно решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Наличието на обвързваща практика, ненуждаеща се от промяна или осъвременяване и съобразяването й от страна на съда в обжалваното решение изключва възможността поставеният въпрос да има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и води до липсата на соченото касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Останалото съдържание на изложението по същество изразява доводите на касатора за неправилно анализиране на доказателствения материал, в следствие на което са формирани според него грешни крайни фактически и правни изводи. Тези доводи са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Както е разяснено в ТР № 1/2009г., материалноправният или процесуалноправният въпрос, на който се позовава жалбоподателят, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
С оглед изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Предвид изхода на спора и на основание чл.78, ал.8 във вр. с ал.3 от ГПК касаторът дължи на ответната община направените разноски в това производство в размер на 1159.50 лв./хиляда сто петдесет и девет лева и 50 ст./, представляващи възнаграждение за един адвокат.
Воден от горните мотиви, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №2538 от 22.12.2015г., постановено по в.гр.д.№3614/2015г. по описа на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, VІІІ-ми с-в.
ОСЪЖДА [фирма] /л./, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], рудник „С. А.“, представлявано от ликвидатора Ж. Д. Г. на основание чл.78, ал.8, във вр. с ал.3 ГПК да заплати в полза на [община] разноски в настоящото производство в размер на 1159.50 лв./хиляда сто петдесет и девет лева и 50 ст./, представляващи възнаграждение за един адвокат.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.