О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 343
гр. София, 07.06.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на девети март през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 119 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение № 1202 от 13.06.2016г. по т.д. № 1098/2016г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение №1236/27.07.2015г. по т.д. № 2265/2015г. на СГС в уважителната му част и след частична отмяна в отхърлителната му част, е уважен изцяло предявените по реда на чл.422 ГПК искове от [фирма], [населено място], срещу настоящия касатор до пълния размер от общо 35 639,03 евро.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, постановено е при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, поради което се иска неговата отмяна. Излагат се съображения, че лизингодателят е неизправна страна по договора и договорената неустойка е прекомерно завишена, съответно нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Прави се възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираните разноски.
Ответникът, [фирма], счита, че не са налице основанията за допускане на касационния контрол, съответно се поддържа становище за неоснователност жалбата. Намира направеното едва с касационната жалба възражение за нищожност на клаузата за неустойка за процесуално недопустимо. Претендира присъждане на направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3145,34 лева, съгласно приложен списък по чл. 80 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Производството е образувано по предявени по реда на чл. 422, ал. 1, ГПК искове за признаване за установено, че в полза на [фирма], по отношение на [фирма] съществуване на вземания, обективирани в заповед за изпълнение № 7701 от 9.10.2012г., издадена по ч.гр.д. № 2723/2012г. по описа на РС Благоевград, н.о., 5 състав, въз основа на договор за финансов лизинг № 87364, сключен на 16.01.2009г., с нотариална заверка на подписите, а именно за сума в размер общо на 35 639,03 евро, ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на заявлението – 4.10.2012г. до окончателното й заплащане, от които 16 815,65 евро просрочена главница с ДДС за периода от 16.11.2011г. до края на договора -13.06.2012г.; 921,57 евро, просрочена възнаградителна лихва с ДДС за периода от 16.11.2011г. до края на договора -13.06.2012г.; 2 750,76 евро – неустойка за забава за периода 31.08.2011г.-13.06.2012г.; 2 964,81 евро – други задължения вкл. за данъци и застрахователни премии за периода 18.04.2011г. и 31.07.2012г.; 11 738,55 евро неустойка по повод неизпълнение и разваляне на лизинговия договор; 447,69 евро законна лихва за забава върху посочените по-горе главници за периода 13.06.2012г. -31.07.2012г.
Въззивният съд е приел от фактическа страна, че на 16.01-2009г.между страните е сключен договор за финансов лизинг, по силата на който на касатора, в качеството на лизингополучател, е предаден с протокол от 19.01.2009г. лек автомобил „Мерцедес”. Посочено е, че с връчена на 05.06.2012г. на лизингополучателя нотариална покана за плащане на дължими и просрочени задължения лизингодателят е определил 7-мо дневен срок за изпълнението им като е заявил, че при неизпълнение договорът за лизинг се счита за развален. В дадения срок дължимите плащания не са постъпили, поради което считано от 13.06.2012г. договорът за финансов лизинг е развален. Според решаващия състав, от заключението на приетата по делото ССЕ се установява, че задължението съществува в посочения в исковата молба и заповедта за незабавно изпълнение размер. По делото не са представени доказателства, а и няма твърдения, че тези вноски са платени. Посочено е, че договорът за финансов лизинг е договор за кредитиране, при който лизингодателят [фирма] финансира лизингополучателя [фирма] със сума равна на цената на лизинговата вещ, която следва да придобие. Заплащането на лиинговите вноски представлява връщане на отпуснатата сума на части. Въз основа на горните мотиви /други мотиви не са изложени/ въззивната инсатнция е достигнала до извода за основателност на всички предявени претенции.
Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 – т. 3 ГПК с твърдението, че атакуваното решение съдържа произнасяне по включените в предмета на спора и имащи значение за изхода на делото правни въпроси: „/1/ Допустимо ли е страните по договор за финансов лизинг да уговарят, че при предсрочно прекратяване на договора, лизингополучателят има задължение да заплати лизинговите вноски за периода от прекратяването до края на срока на договора, вкл. под формата на неустойка?, решен в противоречие с решение № 219/9.05.2016г. по т.д. № 203/2015 г. на ВКС, І т.о.; /2/ При пълна загуба на лизинговия обект /поради кражба/ следва ли лизингодателят да сключва застраховка „Автокаско” и застраховка „Гражданска отговорност” до края на лизинговия договор?; /3/ При пълна загуба на лизинговия обект /поради кражба/ трябва ли лизингополучателя да заплаща данъци за МПС-то?; /4/ Има ли право лизингополучателят, в случай че е търговско дружество да предостави лизинговия автомобил на лице работещо в дружеството?”. Счита, че атакуваното решение е постановено в противоречие със следната задължителна съдебна практика: решение № 27/09.06.2014г. по т.д. № 813/2012г. на І т.о. на ВКС, решение № 157/8.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 147/11.01.2013г. по т.д. № 46/2012г. на ІІ т.о. на ВКС.
Въззивното решение не съдържа мотиви относно кражба на лизинговия автомобил и правните последици от нея; предоставяне на МПС на лице, работещо при лизингополучателя; уговорка за неустойка при предсрочно прекратяване на договора. Ето защо, формулираните в тази насока от касатора материалноправни въпроси не са обуславящи за изхода на делото, с оглед на което по отношение на тях не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол. В случая решаващият състав е постановил обжалвания акт без да се произнесе по многобройните конкретни оплаквания във въззивните жалби, без да вземе предвид доводите и възраженията на страните и е присъдил вземанията без да изложи по същество мотиви, защо те са дължими. Касаторът обаче не е сезирал ВКС с обусловилия изхода на спора процесуалноправен въпрос за правомощията на въззивната инстанция, който не може да бъде служебно разгледан от ВКС, предвид диспозитивното начало на гражданския процес вкл. в селективната фаза на касационното производство. С оглед липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация, безпредметно е разглеждането на релевираните допълнителни селективни критерии.
Предвид изхода на делото, на ответника по касацията следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 3145,34 лева- заплатено адвокатско възнаграждение. С оглед фактическата и правна сложност на делото няма основание за намаление на адвокатското възнаграждение по чл.78, ал.5 ГПК при минимален нормативно определен размер от 1968,24 лева.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1202 от 13.06.2016г. по т.д. № 1098/2016г. на Апелативен съд – София.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], да заплати на [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], направени разноски за настоящото производство в размер на 3145,34 лева- заплатено адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.