О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 343
гр. София, 08.06.2012 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на седми май две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 342 по описа на Върховния касационен съд за 2012 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 28.12.2011 год. по гр. д. № 1153/2011 год. Русенският окръжен съд, като въззивна инстанция при повторно разглеждане на делото, е потвърдил първоинстанционните решения от 19.05.2010 год. и от 11.06.2010 год. по гр. д. № 61/2010 год. на Русенския районен съд, с първото от които е отхвърлен предявения от Б. Г. Н. против д., представлявана от м. н. р. р. и б., иск за признаване за установено между тях, че не е държавна собственост теренът с обща площ 743 кв. м., върху който е построена сграда /склад/ с идентификатор № *, представляващ част от поземлен имот с идентификатор * и разположен в неговата южна част, при описаните в решението граници.
С определение от 14.02.2012 год. по същото дело въззивният съд в производството по чл. 248 ГПК е отхвърлил молбата на Б. Г. Н. за изменение на въззивното решение от 28.12.2011 год. в частта му за разноските.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от Б. Н., чрез пълномощника му адвокат Н. П., с оплаквания за неговата недопустимост поради произнасяне по непредявен иск и неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост на правните изводи – касационни основания по чл. 281, т. т. 2 и 3 ГПК. Иска се обезсилване на въззивното решение, евентуално отмяната му и вместо това предявеният иск бъде уважен. Касаторът претендира заплащане на разноските за всички инстанции.
Ответникът оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване, респ. счита жалбата против решението за неоснователна.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първото основание касаторът обосновава с произнасянето на въззивния съд по материалноправния въпрос за значението и прилагането на института на придобивната давност, през призмата на поддържания от него придобивен способ и проявлението му, и прецизиран както следва: явява ли се пречка за автоматичното придобиване на собствеността след изтичане на десетгодишно давностно владение недоказано твърдение на държавата, че е собственик на имота. Счита, че произнасянето по този въпрос противоречи на постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 176 от 15.03.2010 год. по гр. д. № 3057/2008 год. на ІІІ г. о. на ВКС, според което правото на собственост се придобива автоматично с непрекъснато владение в продължение на десет години и друг елемент фактическият състав не съдържа. Този въпрос е поставен и при обосноваване допускането на касационното обжалване при първата касация, като, както е прието и при нея в определението по чл. 288 ГПК, същият не обосновава наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Макар и отправната точка да е била от процесуалноправно естество с оглед обсъждането на въпроса за липсата на позоваване на изтекла придобивна давност, обуславяща и приетата при първото въззивно разглеждане недопустимост на иска поради липса на правен интерес, в настоящето производство изводът не се променя, поради това, че поставеният правен въпрос е неотносим към извода във въззивното решение за неоснователност на предявения отрицателен установителен иск – предмет на спора не е правото на собственост, придобито с непрекъснато владение в продължение на изискуемия се срок, за да се обсъжда действието му за пораждане на правните последици, респ. представлява ли пречка за него твърдението на ответника, че е собственик. В обжалваното решение съдът е приел, че имотът е държавна собственост, като изводът е обоснован от преценката на събраните по делото доказателства, установяващи, че имотът е част от територията на Пристанище Р. З. и вписан в регистъра по чл. 92, ал. 4 и ал. 5 ЗМПВВППРБ, собствеността не е променена с оглед липсата на възможност да е придобит по давност, съгласно разпоредбата на параграф 1 ЗД на ЗС/2006 год., с която е спряно течението на давността по отношение на имоти, частна държавна собственост. Поради това и приел за неоснователен предявения отрицателен установителен иск против държавата за това, че спорният имот не е държавна собственост.
Оплакванията на касатора против тези изводи на въззивния съд представляват касационни основания за неправилност на решението, подлежащи на разглеждане по същество на спора, при наличие на основания за допускане на касация, но не и такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по отношение поставения процесуалноправен въпрос относно поправка на протокола от съдебното заседание с отразяване на обстоятелство, имащо пряко отношение към допустимостта на решението и обосноваващо такава недопустимост, тъй като противоречиво произнасяне не е налице, и то с решението на ВКС при първата касация по настоящето дело. Както е посочено в него, по реда на чл. 151 ГПК не се поправя порочно процесуално действие на съда, а се отстранява само допусната при отразяването в протокола на съответното съдопроизводствено действие грешка. В случая обстоятелството, че производство по реда на чл. 151 ГПК е проведено след постановяване на въззивното решение, и в което молбата за поправката не е уважена, е неотносимо към допустимостта на обжалваното решение. Оплакването на касатора в този смисъл касае произнасяне по същество на предявения от него иск, което не може да бъде обсъждано в настоящето производство.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по поставения от касатора въпрос за тълкуване волята на ищеца при уточнен петитум на иска и възможността съда да се произнесе по друго искане, различно от заявеното, както и служебно да изменя основанието на иска. На първо място по такъв въпрос въззивният съд не се е произнесъл, за да е обусловил направения извод за неоснователност на иска, и на второ място не може да се поставя и въпрос за противоречивото му решаване в цитираната съдебна практика – решенията по гр. д. №№ 1132/2000 год. и 2305/67 год. на ВС. Доводите на касатора в тази насока представляват оплаквания за недопустимост на решението, респ. неправилност по смисъла на чл. 281 ГПК.
Горните съображения са относими и към формулирания въпрос за наличие на признание на ответника на определен факт, съдържащ се в издаден от него документ, задължението на съда да го обсъди и прецени, тъй като липсва правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който да е разрешен противоречиво в цитираната в изложението съдебна практика.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като формулираните в изложението от касатора процесуалноправни въпроси не са релевантни за изхода на спора по предявения отрицателен установителен иск, не е налице и липса на съдебна практика по тях, с оглед поддържаното и от самия касатор противоречие с посочената от него такава, а и изложените съображения не сочат на такива, обосноваващи поддържаното основание за допускане на касацията, съгласно разясненията в т. 4 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Същите представляват оплаквания за недопустимост, респ. неправилност на въззивното решение, които не покриват изискването на закона за наличие на основание по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Касационната инстанция, за да се произнесе по допускане на касационното обжалване, следва да изхожда от формулирания от касатора въпрос от значение за изхода на делото, като не е длъжна и не може да извежда такъв въпрос от твърденията му, както и от сочените от него факти и обстоятелства в жалбата /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС/. Както е посочено в мотивите на т. 1 от горното решение материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да са от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Тези предпоставки за допускане на касационното обжалване не са налице в настоящия случай, поради което и въззивното решение не следва да се допуска до обжалване, а с оглед този изход на настоящето производство касаторът следва да понесе направените от ответника разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 663.22 лв.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 668 от 28.12.2011 год. по гр. д. № 1153/2011 год. на Русенския окръжен съд по подадената от Б. Г. Н., чрез адв. Н. П., касационна жалба.
Осъжда Б. Г. Н. от [населено място], [улица] да заплати на д., представлявана от м. н. р. р. и б., разноски в размер на 663.22 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение за настоящето производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: