1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 343
гр. София, 09.05.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на осми май през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ И.
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева ч. т. дело № 1707 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ищците И. Л. Т. като [фирма], [населено място] и С. Д. Тюроленгов от [населено място] чрез процесуален представител адв. М. К. срещу определение № 498 от 15.02.2013г. по ч. гр. дело № 123/2013г. на Пловдивски окръжен съд, Гражданско отделение, 5 граждански състав, с което е оставена без уважение частната жалба на И. Л. Т. като [фирма] и С. Д. Тюроленгов срещу определение № 15040 от 28.11.2012г. по гр. дело № 19111/2012г. на Пловдивски районен съд, 5 граждански състав, с което е върната исковата им молба срещу [фирма], [населено място] и е прекратено производството по делото.
Частните жалбоподатели правят оплакване за неправилност на въззивното определение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Релевират доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1/ Представлява ли предсрочната изискуемост, която не е уговорена като автоматична, потестативно право в полза на кредитора или тя представлява юридически факт – според частните жалбоподатели даденият от въззивния съд отговор е в противоречие с решение № 92/16.06.2009г. по т. д. № 467/2008г. на ВКС, решение № 345/12.11.2012г. по гр. д. № 481/2012г. на ВКС, решение № 58/15.04.2009г. по т. д. № 584/2008г. на ВКС, определение № 98/07.02.2011г. по ч. т. д. № 61/2011г. на ВКС, I т. о.
2/ При висящ спор по иск по чл. 422 ГПК между банката и солидарните длъжници последните имат ли правен интерес в отделен процес да установят несъществуването на правото на предсрочна изискуемост.
Ответникът [фирма], [населено място] не изразява становище по частната касационна жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди инвокираните доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е подадена от легитимирани страни в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК едноседмичен срок и е насочена срещу валиден, допустим и подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да остави без уважение частната жалба на ищците И. Л. Т. като [фирма] и С. Д. Тюроленгов срещу определение № 15040 от 28.11.2012г. по гр. дело № 19111/2012г. на Пловдивски районен съд, 5 граждански състав, с което е върната исковата им молба срещу [фирма], [населено място] и е прекратено производството по делото, въззивният съд е приел, че предявеният иск е недопустим, тъй като се иска да бъде установено несъществуването на твърдяната предсрочна изискуемост на кредитна експозиция по рамково споразумение за финансиране, т. е. на факт с правно значение, а нормата на чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК допуска установяване на съществуването или несъществуването на факти с правно значение само в случаите, предвидени в закона, какъвто не е настоящият случай.
Изводът за недопустимост на иска на основание чл. 124, ал. 1 ГПК е аргументиран с липсата на правен интерес за ищците. В тази насока са изложени съображения, че ищците имат интерес да установят нещо повече от несъществуване на правото на ответното дружество да обяви твърдяната предсрочна изискуемост, а именно да установят, че не дължат парична сума в определен размер поради настъпила предсрочна изискуемост, тъй като по този начин могат да постигнат адекватна защита на правата си.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за спора, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт.
Не е налице твърдяното от частния жалбоподател основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпроса „представлява ли предсрочната изискуемост, която не е уговорена като автоматична, потестативно право в полза на кредитора или тя представлява юридически факт”, тъй като както и да бъде решен този въпрос, отговорът му не би променил изходът на спора, защото въззивната инстанция е изложила съображения не само за недопустимост на иска по чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК, но и съображения за недопустимост на иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
По втория процесуалноправен въпрос, посочен от частния жалбоподател, а именно „при висящ спор по иск по чл. 422 ГПК между банката и солидарните длъжници последните имат ли правен интерес в отделен процес да установят несъществуването на правото на предсрочна изискуемост” е налице постоянна практика на ВКС, обективирана в определение № 244/12.05.2010 г. по ч. гр. д. № 180/2010 г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., определение № 688/ 14.12.2009 г. по ч. гр. д. № 692/2009 г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., определение № 643/02.11.2009 г. по ч. т. д. № 680/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., определение № 258/18.03.2010 г. по ч. т. д. № 68/2010 г. на ВКС, ТК, І т. о., определение № 824/30.12.2011г. по т. д. № 181/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., определение № 117/11.02.2013г. по ч. т. д. № 1004/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и други, съгласно която предявяването на иск по общия ред на чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване недължимостта на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, е недопустимо поради липса на правен интерес, произтичаща от съществуването на друг специален ред за защита на длъжника, предвиден в чл. 413, чл. 414, чл. 423 и чл. 424 ГПК. Посочената съдебна практика е приложима и в хипотезата на предявен отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване несъществуване на правото на предсрочна изискуемост на вземането по предоставения кредит, в резултат на което упражнено потестативно право ответната банка се е снабдила със заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист. Като е направил извод за недопустимост на предявения на основание чл. 124, ал. 1 ГПК установителен иск, въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, след като не са налице твърдените от частния жалбоподател основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, то не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение на Пловдивски окръжен съд.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 498 от 15.02.2013г. по ч. гр. дело № 123/2013г. на Пловдивски окръжен съд, Гражданско отделение, 5 граждански състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.