6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 344
[населено място] ,19,04,2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо отделение,в закрито заседание на единадесети април,две хиляди и шестнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 2728/2015 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 41/18.05.2015 год. по т.д.№ 80/2015 год. на Бургаски апелативен съд, в частта му с която е отменено частично решение № 469 / 16.12.2014 год. по т.д.№ 299/2014 год. на Бургаски окръжен съд и са отхвърлени предявените от касатора против Г. К. Г. и И. Костова П. субективно пасивно съединени искове,в размер на 16 823,96 лева – обезщетение за вреди, съизмеримо със законната лихва върху сумата 54 691 лв.,за периода от 19.06.2011 год. до 19.06.2014 година,както и в частта с която първоинстанционното решение е потвърдено по отхвърляне на същите искове за разликата над сумата от 16 823,96 лева и до претендираните 55 377 лева и за отхвърляне на иска в размер на 30 000 лева – обезщетение за вреди,съизмеримо със заплатена от ищеца в полза на трето лице неустойка,твърдяно в причинна връзка с виновно неизпълнение на договорни задължения на ответниците по договор за покупко-продажба на недвижим имот,сключен с ищеца. Касаторът твърди въззивното решение недопустимо,в частта по иска за обезщетение за вреди,съизмеримо с мораторната лихва за определен период, предвид дадената от въззивния съд – чл.82 ЗЗД, различна от тази на първоинстанционния – чл.86 ал.1 ЗЗД – правна квалификация. В евентуалност твърди неправилност на решението, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл.236 ал.2 вр. с чл.269 предл.второ ГПК,предвид произнасяне по доводи,каквито ответните страни не са въвели с въззивната си жалба.Позовава се и на неправилност на извода, че задължението за заплащане на неустойка, по сключен от ищеца с трето лице предварителен договор за покупко-продажба на имота, по отношение част от който и спрямо ответниците – праводатели на ищеца за същия имот, със сила на пресъдено нещо е установено право на собственост на трети за спора лица, е било непредвидима за ответниците – прехвърлители на имота и към момента на прехвърлянето му , вреда , доколкото обременеността на имота с права на трети лица е винаги предвидима.Касаторът твърди и неправилност поради противоречие с материалния закон – чл.111 б.”в” ЗЗД , по приложената ,но само от първоинстанционния , не и от въззивния съд, погасителна давност.
Ответните страни – Г. Г. и И. П. – оспорват касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира,че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК , от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт .
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
Между страните по спора – ответниците,в качеството на продавачи,а ищеца – в качеството на купувач – е сключен договор за покупко-продажба на недвижим имот.С влязло в сила съдебно решение са установени права на собственост на трети лица, върху част от недвижимия имот, като решението е постановено с участието на всяка от настоящите страни. [фирма] претендира от ответниците сумата от 54 691 лева,на основание чл.190 ал.2 ЗЗД – подлежаща на връщане сума, като съответна на намалението на продажната цена, с оглед частичната евикция на приобретателя, в която част първоинстанционното решение е влязло в сила.Ищецът кумулативно предявява и искове за обезщетяване на вреди, съизмерими с размера на неустойката – 30 000 лева, която твърди заплатена в полза на трето лице,с което е сключил предварителен договор за покупко-продажба на същия имот, поради невъзможност за изпълнението му, в резултат на частичната евикция, както и съизмерими със законната лихва върху сумата от 54 691 лева, за периода от получаването й от продавачите – ответници / 30.11.2005 год. / до момента на предявяване на исковете, в размер на 55 377 лева.
Отговор / основен и допълнителен / е постъпил от ответника Г. Г., противопоставил възражение за липса на предпоставките по чл.82 ЗЗД, за присъждане на исканите обезщетения,тъй като и предвид добросъвестността на прехвърлителите, търпимите от ищеца вреди нямат характеристиката на предвидими, а и на преки и непосредствени от неизпълнение задължението за прехвърляне имот,необременен с чужди права. По отношение иска с размер от 55 377 лева е противопоставено възражение за погасителна давност, на основание чл.111б.”в” предл. второ ЗЗД.
Първоинстанционният съд е уважил иска по чл.190 ал.2 ЗЗД,отхвърлил е иска за обезщетение за вреди, в размер на 30 000 лева, а този за обезщетение за вреди, съизмерими с размера на мораторната лихва върху сумата от 54 691 лева, предявен за 55 377 лева,е уважил частично, до размера на 16 823,96 лева, поради уважено възражение за погасителна давност. Квалифицирал е последната претенция с правно основание чл.190 ал.2 вр. с чл.86 ал.1 ЗЗД.
Въззивното производство е образувано по жалби на всяка от страните.Жалбоподателят – ищец е оспорвал приложението на чл.111 б.”в” ЗЗД, но не и в аспект служебното му прилагане от съда и по отношение на ответницата.Навежда твърдения,че след като главното вземане, върху което се начислява законната лихва, в качеството й на обезщетение за вреди,не е погасено по давност, то чл.111 б.”в” ЗЗД е неприложим. По отношение отхвърлителната част от решението е развил, аналогични на касационните, доводи за неправилно приложение на чл.82 ЗЗД. Жалбоподателите – ответници,имащи правен интерес от обжалване на решението досежно уважената част от исковете и във въззивната си жалба с този единствено допустим предмет, по отношение иска за обезщетяване вреди, съизмерими с мораторната лихва върху сумата, претендирана като намаление на продажната цена, подлежаща на връщане,са се позовали на неправилност на решението, като последица от неправилността му по уважаване иска за сумата от 54 691 лева. Според тях отхвърлянето на иска по чл.190 ал.2 ЗЗД предпоставя и отхвърлянето на исковете за обезщетение за вреди , в размер на 55 377 лева,в качеството им на акцесорни. В отговора на въззивната жалба на ищеца,обаче,същите са развили правни доводи по предпоставките за приложение на чл.82 ЗЗД ,вкл. във връзка с чл.189 ал.1 и чл.191 ал.1 ЗЗД.
За да потвърди първоинстанционното решение,с което иска за обезщетение за вреди, съизмерими с платена от ищеца в полза на трето лице неустойка в размер на 30 000 лева, въззивният съд е споделил извода за добросъвестност на ответниците, поради което и приел,че отговорността им , съгласно чл.190 ал.2 вр. с чл.189 ал.1 вр. с чл.82 ЗЗД , обхваща само предвидимите към момента на сключване прехвърлителната сделка с ищеца вреди,а такава не е неустойка, договорена от приобретателя на ответниците , по предварителен договор за прехвърляне на същия имот с трето лице. Ответниците не биха могли към момента на сключване на сделката да предвидят плащането на тази неустойка като нормална, вероятна последица от неизпълнение на задължението си да прехвърлят имота,необременен с чужди права.Самият предварителен договор е подписан по-късно от този между страните. Нещо повече,съдът изрично е изтъкнал обстоятелството, че към момента на подписване предварителния договор с последващия приобретател е налице вписана искова молба на третите лица,предявили искове за установяване правото си на собственост срещу страните по настоящия спор.Аналогични съображения относно предпоставките по чл.82 ЗЗД съдът е развил и по отношение претенцията за обезщетяване за вреди,съизмерими с мораторната лихва върху частта от продажната цена,подлежаща на връщане. Предвид това, извън обхвата на произнасянето му , е останало възражението за погасителна давност по отношение тази претенция .
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси : 1/ Следва ли да се квалифицира като иск за пропуснати ползи по чл.82 ЗЗД иск за заплащане на законна лихва върху подлежащата на връщане част от цената след частична евикция? – обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното с решение № 20 по т.д.№ 484 / 2009 г. на ІІ т.о. и реш.№ 4 по т.д. №1748 / 2013 год. на ІІ т.о. ВКС , както и в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК – с реш.№ 179 по гр.д.№ 1466 /2003 год. на ІІ г.о.ВКС , реш.№ 338 по гр.д.№ 156 / 2003 год. на Пловдивски апелативен съд и реш.№1187 по гр.д.№ 2725/ 2008 год. на Окръжен съд – Варна; 2/ Има ли отношение добросъвестността на продавача / по смисъла на чл.82 ЗЗД / към отговорността му спрямо купувача при частична евикция на последния ? – обосноваван с формално позоваване на хипотезите на чл.280 ал.1 т.1,2 и 3 ГПК;3/Необходимо ли е продавачът на реституиран недвижим имот да е знаел за правата на трети лица върху същия имот към датата на продажбата , за да отговаря спрямо купувача за вреди след осъществена частична евикция ? – отново с формално позоваване на всички хипотези на чл.280 ал.1 ГПК;4/ Искането за заплащане на законна лихва върху подлежащата на връщане част от цената след частична евикция , счита ли се за вреда,която е могла да бъде предвидена при сключването на договора за продажба на реституиран недвижим имот ? – с аналогична на предходната обосновка на допълнителен селективен критерий ;5/ Заплащането на неустойка в полза на трето лице – купувач, поради неизпълнение на предварителен договор за покупко-продажба на частично евинциран от продавача по прехвърлителния договор имот, ако предварителният договор е сключен преди вписване исковата молба за установяване правото на собственост на третите лица ,счита ли се за пряка и непосредствена последица от неизпълнението, по смисъла на чл. 82 ЗЗД, на праводателя на продавача по предварителния договор и били могла да бъде предвидена при сключване на договора за покупко-продажба ? – отново с формално посочени разпоредбите на чл. 280 ал.1 т.1,2,3 ГПК; 6/Може ли въззивният съд да отмени първоинстанционното решение при бланково оспорване във въззивната жалба ,без въведени конкретни оплаквания и основания за отмяната му ? – обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК,поради противоречие с решения, постановени по реда на чл.290 ГПК: реш.№ 14 по гр.д.№ 217 / 2010 год. на І г.о.,реш.№ 31 по гр.д.№ 4339/ 2013 г. на ІІ г.о.; реш.№ 189 по гр.д.№ 107 / 2012 год. на ІІ г.о., реш.№ 243 по гр.д.№ 479/ 2012 г. на ІV г.о., реш.№ 203 по т.д.№ 461/2012 год. на ІІ т.о., реш.№ 14 по т.д.№ 1130/ 2013 год. на ІІ т.о. на ВКС.
Първият от поставените въпроси е формулиран несъответно на предявената претенция за обезщетение за вреди, съизмерими с мораторната лихва върху подлежащата на връщане част от продажната цена,поради частична евикция. Ищецът не претендира обезщетение за забавата в изпълнение задължението за връщане на частта от продажната цена, т.е. лихва за период с начален момент нейната / на частта от цената / изискуемост, настъпваща след покана. Видно от начина й на предявяване, същият претендира обезщетение за пропуснатата полза от лишаването си от тази сума изначално,от заплащането й на ответниците,което и предпоставя правилното квалифициране на претенцията като обезщетение по чл.190 ал.2 вр. с чл.189 ал.1 вр. с чл.82 ЗЗД, каквато е и дадената от въззивния съд правна квалификация. Като несъответен на действителния предмет на спора в тази му част, така поставеният въпрос не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК , поради което не подлежи на коментар обосновавания допълнителен такъв.
Вторият от поставените въпроси е релевантен и удовлетворява изискването за правен въпрос, но не е обоснован допълнителния селективен критерий,доколкото такъв формално е заявен във всички хипотези на чл.280 ал.1 ГПК, но без позоваване на конкретна задължителна или каузална съдебна практика, нито обосноваване на хипотезата на т.3 ,съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС.Не е посочена непълна, неясна или противоречива правна норма, приложима в отговор на този въпрос,която да е породила противоречива практика по приложението си, нито е обоснована необходимост от промяна на непротиворечива съдебна практика,предвид изменение в обществените условия или промяна в законодателството. Напротив, препращащите изрично към общия ред за обезщетяване на вреди по чл.82 ЗЗД норми на чл.189 – чл.190 ЗЗД не оставят съмнение,че добросъвестността е приложим критерий при определянето на обезщетение за вреди и от частична евикция.
Аналогични са съображенията за необосноваване на основание за допускане на касационното обжалване по трети, четвърти и пети въпроси – необоснованост на допълнителен селективен критерий в някоя от формално посочените хипотези. При това въпроси четвърти и пети са фактологични, не предпоставят еднозначен отговор на правен въпрос, а такъв, изводим от конкретиката на правния спор и доказаните по същия обстоятелства,относими към преценката за добросъвестност на прехвърлителите и предвидимост на конкретния вид вреда, претендирана в конкретния случай.Пети въпрос съдържа и обстоятелство, което формално противоречи на констатациите на въззивния съд – че предварителният договор е сключен преди вписване исковата молба на третите лица, за установяване права на собственост върху имота. Впрочем , още в касационните доводи за неправилност в приложението на чл. 82 ЗЗД , касаторът напълно несъответно на логиката на законодателя коментира предвидимост по отношение факта на наличието на права на трети лица върху имота / обстоятелство, имащо отношение към недобросъвестността /, а не предвидимост на вредата от неизпълнението,в случая – издължаването на неустойка по договор,последващо на придобиването сключен от приобретателя с трето лице или предвидимост на пропусната полза – мораторна лихва върху продажната цена, считано от деня на заплащането й, а не от деня на поканата за връщането й,на основание частична евикция.
Шестият от въпросите не покрива изискването за правен, тъй като не кореспондира с допуснато от въззивния съд нарушение на чл.269 предл. второ ГПК.Както се посочи по-горе в изложението, въззивниците – ответници не са имали правен интерес да обжалват първоинстанционното решение в отхвърлителната му част,към която именно са относими доводите на касатора относно приложението на чл.82 ЗЗД. Поради това и въззивната им жалба не съдържа такива доводи.Независимо от това,същите са депозирали отговор на въззивната жалба на ищеца,в която са развити изрични съображения с този предмет,който впрочем въззивният съд,съгласно т.1 на ТР № 1/2013 год. по тълк.дело № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС и сам е бил длъжен да съобрази, с оглед правилното приложение на императивната правна норма на чл.82 ЗЗД.
С оглед гореизложеното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 41/18.05.2015 год. по т.д.№ 80/2015 год. на Бургаски апелативен съд .
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :