О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 344
София, 03.06.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 483/2016 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. Л. Х. чрез нейния пълномощник адв. Ф. Д., против въззивно решение № 1623 от 05.10.2016 г. по в.гр.д. № 1833/2015 г. на Варненския окръжен съд. В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на решението поради необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Жалбоподателката поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: 1/Нужно ли е интересът от предявен отрицателен установителен иск за собственост да е непосредствен и категорично установен, или е достатъчен и евентуален интерес. 2/ Следва ли доказването на правния интерес да е главно и пълно – чрез доказване на безспорно притежавано от ищеца материално право, противопоставимо на отричаното право на ответника. 3/ Когато правният интерес от отрицателен установителен иск се основава на необходимостта от защита на фактическото състояние, включително упражнявана от ищеца фактическа власт върху имота, предмет на спора, необходимо ли е фактическото състояние да е безспорна индикация за притежаваните от ищеца вещни права, или правният интерес на ищеца произтича от интереса му определено фактическо състояние да не се променя. 4/ Има ли правомощието въззивният съд да се произнася по въпроса за допустимостта на предявен отрицателен установителен иск за собственост при обезсилено с влязъл в сила съдебен акт първоинстанционно решение, по силата на който делото е върнато на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения отрицателен установителен иск за собственост. 5/ Влязлото в сила съдебно решение, с което въззивният съд обезсилва първоинстанционното решение и връща делото за произнасяне по действително предявения отрицателен установителен иск за собственост има ли сила на пресъдено нещо по въпроса за допустимостта на този отрицателен установителен иск. 6/ Подлежи ли на преразглеждане и пререшаване въпросът за допустимостта на предявения отрицателен установителен иск за собственост след влизане в сила на решението на въззивния съд. 7/ Има ли решението по чл. 270, ал.3 ГПК легитимиращ ефект по въпроса дали ищецът е надлежна страна в производство по предявен отрицателен установителен иск. 8/ Относно задължението на съда да обсъди наведените от страните доводи, възражения и доказателства поотделно и в тяхната съвкупност.
В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация А. Н. изразява чрез своя пълномощник адв. Н. Т. становище, че не са налице сочените от жалбоподателката основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е обезсилено като недопустимо решение № 1410 от 23.03.2015 г. по гр.д. № 13291/2012 г. на Варненския районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Е. Л. Х., конституирана като страна в процеса на основание чл. 227 ГПК на мястото на починалата ищца Л. Х. Б., против А. Н. отрицателен установителен иск за собственост на недвижим имот с площ 500 кв.м, представляващ реална част от имот с идентификатор 10135.3511.331, целия с площ 5 808 кв.м, по КК на [населено място], район „М.”,[жк], м.”П.”, и е прекратено производството по делото. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че ищцата не е установила своя правен интерес от провеждането на отрицателния установителен иск за собственост. След преценка на събраните по делото доказателства е направил извод, че процесният недвижим имот не е част от имота, описан в нотариален акт № 158/1950 г., на който ищцата основава правата си, както и че събраните по делото гласни доказателства не установяват по безспорен и категоричен начин ищцата да е осъществявала, лично или чрез другиго, владение върху този имот за определен период, за да може евентуално да го придобие по давност.
Повдигнатите от жалбоподателката правни въпроси касаят доказването на правния интерес като абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на отрицателен установителен иск за собственост.
С Тълкувателно решение № 8/ 2013 г. по тълк.д. № 8/ 2012 г. на ОСГТК на ВКС се прие, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва от ответника, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат.
В случая твърдението на ищцата е било, че процесният недвижим имот с площ 500 кв.м, представляващ реална част от поземлен имот с идентификатор 10135.3511.331, ситуирана в южната му част на границата с поземлен имот с идентификатор 10135.3511.338 /съобразно уточняващата молба от 11.10.2012 г./, е част от имота- лозе в м.” П.” в землището на [населено място], с площ 5.4 дка по нотариален акт от 1932 г., а по удостоверение от същата година – с площ 6.5 дка, който тя е придобила по договор за покупко – продажба от своята майка С. Х. И., съгласно нотариален акт № 158, т. VІ, дело № 1566 от 30.12.1950 г. Твърдяла е, че владее имота от придобиването му през 1950 г. до предявяване на иска.
С отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за недопустимост на предявения отрицателен установителен иск за собственост поради липса на правен интерес, като е поддържал, че придобития от него имот, предмет на спора, е различен от закупения от ищцата през 1950 г., както и че не се владее от нея.
Недвижимият имот с площ 500 кв. м, предмет на предявения от Л. Х. Б. отрицателен установителен иск за собственост, е част от имот пл.№ 1678 по КП от 1983 г., съответно с част от имот пл.№ 201 по плана от 2006 г.
Ответникът А. Н. е наследник на П. Ш., която която през 2006 г. заедно с други лица закупила от А. Б. имот пл.№ 1678 с площ 1800 кв.м в м.” Планова”.
По делото е установено, че с нотариален акт № 172, т.ІV, нот. дело № 585/2005 г. Х. П. Ц. и Т. П. Ф. продали на А. Б. недвижим имот, останал в наследство от тяхната майка В. Х. П., с площ 1 800 кв.м, находящ се в [населено място], м. ”П.”, съставляващ ПИ № 1678. При сключване на договора продавачите се легитимирали като собственици с нотариален акт № 155/ 1950 г., с който В. Х. П. закупила от своята майка – С. Х. И., едно лозе с площ 4 680 кв.м, съставляващо част от лозето с площ 9 360 кв.м в м.”П.” , както и с нотариален акт № 76/89 г., с който В. Х. П. е призната за собственик на едно лозе с площ 1 000 кв.м, в м. „П.”, придобито по замяна от Т. срещу включено в блок на ТКЗС нейно лозе в същата местност.
Установено е също, че с нотариален акт № 156/1950 г. С. Х. И. продала останалите 4 680 кв.м от лозето си от 9 360 кв.м в м.” П.” на другата си дъщеря С. Х. С..
По разписния лист към кадастрален план от 1983 г. имот пл.№ 1678 е записан на името на В. Х. П.. По кадастрален план от 1986 г. същият представлява част от имот пл.№ 55, включващ още имоти №№ 1671 – записан на името на първоначалната ищца Л. Х. Б. и на Ж. Х. Б., и имот пл.№ 1672- без записан собственик.
Съпоставяйки границите на недвижимите имоти, прехвърлени от С. И. на нейните дъщери с нотариални актове № 155/1950 г., 156/1950 г. и 158/ 1950 г., вещите лица от назначените по делото единична и разширена съдебно техническа експертиза са достигнали до извод, че имотът, придобит от Л. Б. по нотариален акт № 158/1950 г., не е част и не е съседен на имота, прехвърлен от майката на другите й две дъщери- С. и В., както и че не може да се установи идентичност между закупения от ищцата през 1950 г. недвижим имот и процесния. След преценка на събраните по делото доказателства съдът е приел, че не се установява по несъмнен начин жалбоподателката, респ. нейната майка – първоначална ищца по делото, да са упражнявали фактическа власт върху спорния имот.
При така установените по делото обстоятелства изводът на въззивния съд, че ищцата не доказва правен интерес от предявения отрицателен установителен иск, е съобразен със задължителните е указания, дадени с Тълкувателно решение № 8/ 2013 г. по тълк.д. № 8/ 2012 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основанието на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроси №№ 1-3 вкл. Такъв интерес би бил налице при доказана идентичност между спорния имот и този, за който ищцата разполага с титул за собственост, а при липса на такава идентичност – ако тя е във владение на недвижимия имот, предмет на иска, тъй като само тогава за да защити своите права /правни очаквания/ ще бъде достатъчно да отрече претендираните от ответника вещни права.
Не обосновават основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК и останалите правни въпроси, повдигнати в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК. Невярно е твърдението, че въпросът за допустимостта на предявения отрицателен установителен иск от гледна точка на наличието на правен интерес от провеждането му е бил разрешен с решение № 1111 от 17.07.2014 г. по в.гр.д. № 1367/2014 г. на Варненския окръжен съд, с което е било обезсилено решение № 1794 от 03.04.2014 г. по гр.д. № 13 291/ 2012 г. на Варненския районен съд и делото върнато за ново разглеждане на първоинстанционния съд. Действително въззивният съд е обезсилил постановеното от първоинстанционния съд решение по делото, но поради това, че с него съдът се е произнесъл по неправен иск – вместо по отрицателен установителен иск за собственост, по положителен, какъвто не е бил предявен. Поставените въпроси не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Нормата на чл. 270, ал.3 ГПК, която ясно разграничава различните основания за обезсилване на първоинстанционните решения и във връзка с тях очертава и съответните правомощия на въззивния съд, не е неясна и не се нуждае от тълкуване предвид съществуващата трайно установена съдебна практика, според която за допустимостта на иска съдът следи във всяко положение на делото.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1623 от 05.10.2016 г. по в.гр.д. № 1833/2015 г. на Варненския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: