О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 344
София, 06.12.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на четвърти декември две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ : Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№1351/2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано по касационната жалба на „Профи Кредит България” Е. срещу решение №947 от 11.02.2019г., постановено по в.гр.д.№12381/2018г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-а с-в. с което е потвърдено решение от 25.04.2018г. по гр.д.№74511/2016г. на СРС, 151 с-в, в обжалваната му от „Профи Кредит България” Е. част.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение, с което е потвърдено решението на първата инстанция в частта му, с която е прогласена нищожността на чл.VІ от договора за револвиращ заем от 30.04.2013г. и анексите №1/15.10.2013г. и №2/31.03.2014г. към него, както и в частта му, с която е уважен иска по чл.55, ал.1 ЗЗД за сумата 477.62лв., е недопустимо, неправилно и необосновано. Твърди се, че освен по предявените искове, съдът се е произнесъл и досежно валидността на клаузи в анексите, с което е постановил решение „плюс петитум”, което обуславя неговата недопустимост в посочената част. Оспорва се извода на въззивния съд, че уговореният между страните годишен лихвен процент в размер на 98.54% е в нарушение на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД, като се излагат доводи, че меродавна за размера на възнаградителната лихва е пазарната цена в сектора, а не законната лихва. Претендира се обезсилване на въззивното решение в частта му, с която е прогласена нищожността на анексите №1/15.10.2013г. и №2/31.03.2014г. относно уговорената възнаградителна лихва, респ. отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявения от З. К. с присъждане на направените по делото разноски. Прави се възражение за евентуална прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищцата за касационната инстанция.
В изложението по чл.284, ал.3 т.1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса: „Коя е границата, която добрите нрави поставят да действителността на уговорката за лихвения процент по договор за кредит?”. Твърди се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като създадената съдебна практика по него е неправилна и следва да бъде осъвременена.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от З. А. К., в който се поддържа, че не са налице релевираните от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора като се претендират разноски за касационната инстанция.
Настоящият състав намира, че касационната жалба е недопустима, поради което същата следва да бъде оставена без разглеждане.
С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от СГС е потвърдил решение от 25.04.2018г. по гр.д.№74511/2016г. на СРС, 151 с-в в частта, с която се прогласява за нищожна на осн. чл.26, ал.,1 т.2 ЗЗД клаузата на чл.VІ от договор за револвиращ заем №[ЕГН] от 30.04.2013г., както и анексите №1/15.10.2013г. и №2/31.03.2014г. към него, относно уговорената възнаградителна лихва за размер над 10.02 %. С въззивното решение е потвърдено решението на първата инстанция и в частта, с която ответното дружество е осъдено да заплати на ищцата сумата 477.62лв. на осн. чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД.
Производството по гр.д.№74511/2016г. на СРС, е образувано по искова молба на З. А. К. (уточнена с допълнителна молба от 31.01.2017г.) против „Профи Кредит България” Е. с искане за обявяване за нищожен на договор за револвиращ кредит №[ЕГН] от 30.04.2013г. и при условията на евентуалност – за прогласяване нищожността на клаузите по т. VІ от същия договор, като отделно обективно е съединен иск по чл.55, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 447.62лв., представляваща недължимо платена възнаградителна лихва за периода от 30.04.2013г. до 06.07.2016г. С разпореждане №34457/13.02.2017г., постановено след т.н. допълнителна искова молба, съдът е определил на основание чл.70, ал.3 ГПК и чл.69, ал.1, т.4 ГПК, че цената на иска за прогласяване нищожността на договора е 2 500лв. върху която сума е събрана държавната такса по чл.71 ГПК.
Съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК не подлежат на касационно обжалване спорове по търговски дела с цена на иска до 20 000лв. Предмет на спора по иска за прогласяване нищожността на целия договор, респ. на т.VІ от договора е съществуването, съответно несъществуването на правоотношения по договор за кредит, който е сключен от „Профи Кредит България” Е. във връзка с упражняваното от него занятие и има характер на търговска сделка по смисъла на чл.286 ТЗ (в същия смисъл определение №127/09.03.2017г. по ч.т.д. №153/2017г. на ВКС, ІІ т.о., потвърдено с определение №227/15.05.2017г. по ч.т.д.№916/2017г. на ВКС, І т.о.). Предвид търговския характер на спора и цената на иска, определена от съда по реда на чл.70, ал.3 ГПК и чл.69, ал.1, т.4 ГПК, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване на осн. чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
В случая не би могло да се приеме, че обжалваемостта на въззивното решение пред ВКС е обусловена самостоятелно от претенцията за прогласяване нищожността на клаузата от договора, с която е определен фиксиран размер на възнаградителната лихва На първо място следва да се отбележи, че след като претенцията за обявяване нищожността на целия договор (което имплицитно включва прогласяване нищожността на всички клаузи от договора), е с цена от 2 500лв., определена от първата инстанция по чл.70, ал.3 ГПК, не може да се приеме, че искането за обявяване за нищожна на отделна клауза от същия договор представлява самостоятелно основание за касационна обжалваемост на въззивното решение. На второ място следва да се има предвид, че постановките в решение №76/15.07.2016г. по т.д.№888/2015г. на ВКС, І т.о. не са в противоречие с горния извод, тъй като в случая искът за обявяване нищожността на отделна клауза е съединен с иск за прогласяване нищожността на целия договор с цена на иска по чл.69, ал.1 т.4 ГПК под 20 000лв.
Отделно в цитираното решение е прието, че неоценяем е искът за обявяване на нищожност на отделни клаузи от договор за банков кредит, в които е установено право на банката да променя едностранно договорната лихва по кредита. В настоящия случай обаче се атакува валидността на клауза (клаузи), с които е определена фиксирана възнаградителна лихва, т.е дори да се приеме, че цената на претенцията за обявяване на тези клаузи за нищожни не е равна на цената на договора за кредит, то искът е отново оценяем, защото предварително фиксираната лихва е включена в погасителния план. Видно от коригирания погасителен план по анекс №2/31.03.2014г., дължимата фиксирана лихва за целия период на изпълнение на договора не надвишава сумата 20 000лв. по смисъла на чл.280, ал.3, т.1 ГПК и следователно претенцията за нищожност на тази клаузи не може да обоснове касационна обжалваемост на въззивното решение.
С отговора на касационната жалба са поискани разноски и са представени доказателства за заплатено от З. К. адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС в размер на 2 000лв.. В касационната жалба касаторът прави възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК в случай, че заплатеното адвокатско възнаграждение надвишава минимално установения размер по Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Настоящият състав намира възражението за основателно, имайки предвид размера на обжалваемия интерес с оглед цената на предявените искове по чл.26, ал.1 ЗЗД и чл.55, ал.1 ЗЗД, липсата на фактическа и правна сложност на делото, както и разглеждането на спора пред ВКС без провеждане на открито заседание. На основание чл.7, ал.2, т.2 във връзка с чл.9, ал.3 от Наредба №1/2004г. на В.Адв.С за минималните размери на адвокатските възнаграждения при обжалваем интерес от 2 977.62лв.(2 500лв. + 477.62лв.), за изготвяне отговор на касационната жалба, минималният размер на адвокатското възнаграждение е 328.82лв. При прилагане разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК съдът не е длъжен да присъжда минималния размер на възнаграждението като настоящият състав приема, че заплатеното от К. възнаграждение от 2 000лв. следва да бъде намалено до размер на сумата 750лв. (3/4 от адвокатския хонорар, заплатен от ищцата пред въззивния съд при същия обжалваем интерес).
Мотивиран от горното Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Профи Кредит България” Е. срещу решение №947 от 11.02.2019г., постановено по в.гр.д.№12381/2018г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-а с-в.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България” Е. – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица], бл.53 Е, вх.В да заплати на З. А. К. – ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата 750лв. (седемстотин и петдесет лева) – разноски за касационната инстанция.
Определението може да бъде обжалвано с частна жалба пред друг състав на търговската колегия на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването му на касатора.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :