О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 345
София, 29.05.2017 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на деветнадесети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 140/2017 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 1509 от 19.08.2016 г. по т. д. № 1509/2016 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 300 от 08.02.2016 г. по т. д. № 5322/2015 г. на Софийски градски съд, VІ-18 състав. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата 36 061.82 лв. – заплатена такса за достъп до електроразпределителната мрежа на дружеството за периода м. септември 2012 г. – м. октомври 2013 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба до окончателното й плащане.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо поради отсъствие на процесуална легитимация на ищеца да предяви иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, произтичащо от факта на облигационната обвързаност на страните с източник сключен между тях договор относно същия предмет. При условията на евентуалност релевира оплакване и за неправилност на обжалвания акт поради допуснато нарушение на съществени процесуални правила и на материалния закон. Твърди, че съдът е пропуснал: да квалифицира възраженията на ответника съгласно изискването на чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК; да оповести на страните приложимото европейско право и кои норми от него са приложими към фактите по спора; да посочи в мотивите си кои са материалноправните или процесуални норми, които причиняват ефект на обратно действие на решението на съда за отмяна на административен акт върху правоотношенията, които са се зародили, развили и погасили при действието на предварителното му изпълнение; да разгледа по същество възражението на ответното дружество за възмездност на услугата предоставяне на достъп поради направени разходи за осъществяването й; не е допуснал, квалифицирал и разгледал направеното от ответника възражение за приложение на чл. 292 ТЗ към отношенията между производител и оператор на електроразпределителната мрежа, както и че не е обсъдил всички доказателства по делото и съществените за спора доводи на ответното дружество и че превратно е тълкувал събраните доказателства. Оплакването за нарушение на материалния закон е аргументирано с твърдения, че: съдът е дал погрешна правна квалификация на приложимата материалноправна норма; не е тълкувал и приложил правилата на действащото европейско право; незаконосъобразно е приел, че производителят на електроенергия от В. не дължи заплащане на разходите на електроразпределителното дружество, направени за осъществяване и поддържане на неговия достъп до електроразпределителната мрежа; погрешно е приложил неприложима задължителна съдебна практика по чл. 290 ГПК; не е приложил нормата на чл. 292 ГПК към процесните отношения, без да мотивира защо не прилага установената в същата презумпция; нарушил е материалния закон при оценка на правното действие на Решение Ц-33 на ДКЕВР; пропуснал е обстоятелството, че страните са търговци по смисъла на ТЗ и поради това са в режим на презумптивни (относителни) търговски сделки на основание чл. 286, ал. 1 ТЗ.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284 ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните (съставни) въпроси:
„1. 1.1. Приложими ли са правилата на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета към актовете на ДКЕВР по чл. 36а, ал. 2 от ЗЕ за определяне на цената за достъп за производителите на електроенергия от В. до електропреносната и електроразпределителната мрежа на територията на Република България; 1.2. Следва ли чл. 16, параграф 3 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 година за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на директиви 2001/77/ЕО и 2003/З0/Е0 да се тълкува в смисъл, че допуска операторите на разпределителната система да поемат, изцяло или частично, разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай че при транспонирането на директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл. 16, параграф 4 от същата Директива; 1.3. Допустимо ли е при отсъствие на нормативен акт на вътрешното право, който да допуска изрично приложението на чл. 16, ал. 4 на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета на територията на Република България, подобен правен резултат да се постига с 1) индивидуален административен акт на ДКЕВР или 2) отсъствието на такъв акт;
2. 2.1. Допустимо ли е въззивният съд, който е констатирал неправилна правна квалификация на първоинстанционния съд, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, да откаже да оповести констатацията си на страните и да им даде възможност в състезателна процедура да упражнят правото си на ефективни правни средства; 2.2. Следва ли правата на ефективна съдебна защита и на справедлив процес, закрепени в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство и съдебна практика, според които националният съд може да повдигне правно основание, свързано с правото на ЕС, едва в постановеното от него съдебно решение, без да предостави възможност на страните по спора да представят своята позиция по това правно основание;
3. 3.1. Допустимо ли и съдът да се позовава на казуални разрешения на ВКС, постановени в решения на ВКС по чл. 290 ГПК, по въпроси, стоящи вън от конкретния правен въпрос, за който е допуснато касационното производство по реда на чл. 288 ГПК; 3.2. Допустимо ли е да се формира задължително тълкуване по въпрос, който е различен от „темпоралното действие на отмяната на индивидуалния административен акт“; Задължително ли е за съда тълкуването на цитираните съдебни решения, относимо към приложение на чл. 195 АПК по аргумент за противното към процесните правоотношения; Задължително ли е тълкуването на съда в цитираните съдебни решения по отношение на правното значение на допуснатото по закон предварително изпълнение на индивидуален административен акт, което се явява законно изпълнително основание по смисъла на чл. 268 АПК;
4. 4.1. Следва ли правото на ефективна съдебна защита, както е установено в чл. 47, ал. 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика, съгласно които отговорът на правен въпрос, постановен по конкретно дело от Върховния касационен съд: който е от значение за решаване на спор относно възмездния характер на правото за достъп до електроразпределителната мрежа; който е задължителен за долустоящите съдилища и който е приет, без да се отчита правото на ЕС, и по-специално разпоредбата на чл. 16, пар. 3 от Директива 2009/28, правото на собственост по чл. 17 от Хартата за основните права и принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, както са установени в практиката на Съда на ЕС, е задължителен за долустоящия съд, когато разглежда друго дело, което има за предмет спор относно възмездния характер на правото на достъп до електроразпределителната мрежа; 4.2. Допуска ли общностното право, и по-специално принципът на ефективност прилагането на правото на ЕС, съществуването на разпоредба като чл. 290 ГПК, така, както е тълкуван от компетентната национална върховна юрисдикция и която установява задължителна сила на решение на Върховния касационен съд по правен въпрос, поставен по конкретно дело, за долустоящия съд, който разглежда друго дело, когато последиците от прилагането й противоречат на правото на ЕС и осуетяват прилагането на правото на ЕС в областта на производството на електрическа енергия от възобновяем източник и достъпа на такава електрическа енергия до разпределителната мрежа;
5. Следва ли чл. 17, nap. 1 от Хартата на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение, и този индивидуален административен акт впоследствие е отменен с влязло в сила съдебно решение;
6. 6.1. Определената от административния орган регулирана пределна цена на мрежовата услуга „достъп до електроразпределителната мрежа“ за производителите на електроенергия от В. ограничава ли страните по договора за мрежова услуга да уговарят като цена всяка стойност, намираща се в границите на пределната цена; 6.2. Може ли задължение за плащане по договор за достъп до електропреносна или електроразпределителна мрежа да има и друг, недоговорен източник (сложен фактически състав от договор или нещо друго или само смесен фактически състав) и ако може, кое е непосредственото основание за възникване на задължението за плащане – договорът или юридическите факти с недоговорен произход; 6.3. Различава ли се основанието за плащане по двустранен възмезден договор от основанието на договора и ако се отличава, коя е правната норма, която регулира съществуването на такова отличие, какви са нейните хипотеза, диспозиция и правни последици;
7. 7.1. Допустимо ли е реализиране на кондикционен иск за неоснователно обогатяване поради отпаднало основание за договор с продължително или периодично действие, относимо към заплатените договорноустановени парични задължения до датата на отпадане на основанието; 7.2. Представлява ли предварителното изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие сделки; 7.3. Следва ли правото на ЕС, и по-специално принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика като тези по главния спор, съгласно които отмяната на индивидуален административен акт, чието предварително действие е допуснато по силата на закона, с който се определят временни цени за достъп до електроразпределителната система, автоматично води до отмяната на последиците на допуснатото предварително изпълнение, изразяващи се в придобити на законно основание цени за достъп до разпределителната мрежа от страна на оператора на мрежата; 7.4. Следва ли допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни цени на достъп до електроразпределителната система, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператор на еректроразпределителната система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система;
8. Гражданскоправен ли е смесеният фактически състав, който съдът е приел за единен източник на правоотношение и правно задължение и, ако е гражданскоправен, кои са правните норми и от кои отрасли, които установяват: а) кой е главният елемент в смесения фактически състав – гражданскоправният или административният; б) кой е гражданскоправният елемент, който е източник на (поражда) С. с гражданскоправна последица – възникване на правоотношение по достъп до електроразпределителната мрежа и в) какво е правното значение на допълнителния административен елемент в режима на единния смесен фактически състав (валидност, съществуване, тълкуване, разваляне и прекратяване на породеното правоотношение); г) какъв е правният режим на конкретния единен смесен фактически състав, който съдът е констатирал; д) какво е правното значение на последващото отпадане на допълнителния административен елемент след пораждане на гражданскоправните последици, тяхното развитие и погасяване поради изпълнение;
9. 9.1. Допустимо ли е съдът при обосноваване на своите правни изводи да не посочи приложимата материалноправна норма, от чийто диспозитив извежда релевантните за спора факти; 9.2. Допустимо ли е съдът да не изпълни задълженията си да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните, аргументите и доводите на страните във въззивната инстанция, както и да не обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор;
10. 10.1. Допустимо ли е съдът да откаже да се съобрази с качеството на субекта (търговец) и да откаже да приложи правилата на втория квалифициращ търговската сделка критерий по чл. 286, ал. 2 и 3 ТЗ; Допустимо ли е, и при какви условия и предпоставки, съдът, вкл. без възражение от страната, да откаже да признае правното действие на обвързваща го презумпция (презумпции), каквато е тази по чл. 286 ТЗ; 10.2. Допустимо ли е съдът да откаже да приложи обвързващата го презумпция на чл. 292 ТЗ, когато между търговци, които се намират в трайни отношения помежду си, направеното търговско предложение за заплащане чрез специфициране на вида и цената на услугата в установен от закона данъчен документ – данъчна фактура с основание и размер на дължимото плащане, не бъде отхвърлено веднага, а задължението надлежно и своевременно изплатено”.
По отношение на въпросите по т. 2, т. 3, т. 9 и за част от въпроса по т. 10 се твърди, че са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС – Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК, Тълкувателно решение № 2/2011г. на ОСГТК на ВКС, ППВС № 1/1953 г., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2000 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС и множество решения по чл. 290 ГПК. За всички останали въпроси се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като за част от въпроса по т. 7 и по т. 10 е заявено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК с позоваване на конкретно посочени актове на въззивни съдилища.
Освен с поставените въпроси, касаторът обосновава допускането на касационния контрол и с твърдението си за недопустимост на обжалваното решение, произтичаща от разглеждането на недопустим иск, доколкото съдът се е произнесъл по претенция за неоснователно обогатяване, независимо, че е приел за съществуващо договорно правоотношение между страните.
С касационната жалба е депозирана и молба от касатора за спиране на производството по делото „във фазата на касационно обжалване“ и за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по следните въпроси: „1. Следва ли чл. 16, параграф 3 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 година за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на директиви 2001/77/ЕО и 2003/З0/Е0 да се тълкува в смисъл, че допуска операторите на разпределителната система да поемат, изцяло или частично, разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай че при транспонирането на директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл. 16, параграф 4 от същата Директива; 2. Следва ли чл. 17, nap. 1 от Хартата на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение, и този индивидуален административен акт в последствие е отменен с влязло в сила съдебно решение; 3. Следва ли правото на ЕС, и по-специално принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика като тези по главния спор, съгласно които отмяната на индивидуален административен акт, чието предварително действие е допуснато по силата на закона, с който се определят временни цени за достъп до електроразпределителната система, автоматично води до отмяната на последиците на допуснатото предварително изпълнение, изразяващи се в придобити на законно основание цени за достъп до разпределителната мрежа от страна на оператора на мрежата; 4. Представлява ли допуснато по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни цени на достъп до електроразпределителната система, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператор на еректроразпределителната система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система; 5. Следва ли правата на ефективна съдебна защита и на справедлив съдебен процес, закрепени в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство и съдебна практика, според които национелният съд може да повдигне правно основани, свързано с правото на ЕС, едва в постановеното от него съдебно решение, без да предостави възможност на страните по спора да представят своята позиция по това правно основание; 6. Следва ли правото на ефективна съдебна защита, както е установено в чл.47, първата алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика, съгласно които отговорът на правен въпрос, поставен по конкретно дело от Върховния касационен съд: който е от значение за решаване на спор относно възмездния характер на правото за достъп до електроразпределителната мрежа; който е задължителен за долустоящите съдилища и който е приет, без да се отчита правото на ЕС, и по специално разпоредбата на чл. 16 пар. 3 от Директива 2009/28, правото на собственост по чл. 17 от Хартата на основните права и принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, както са установени в практиката на Съда на ЕС, е задължителен за долустоящия съд, когато разглежда друго дело, което има за предмет спор относно възмездния характер на правото на достъп до електроразпределителната мрежа; 7. Допуска ли общностното право, и по специално принципа на ефективност, прилагането на разпоредба като чл. 290 ГПК, така както е тълкуван от компетентната национална върховна юрисдикция и която установява задължителна сила на решение на Върховния касационен съд по правен въпрос, поставен по конкретно дело, за долустоящия съд, който разглежда друго дело, когато последиците от прилагането й противоречат на правото на ЕС и осуетяват прилагането на правото на ЕС в областта на производството на електрическа енергия от възобновяем източник и достъпа на такава електрическа енергия до разпределителната мрежа“.
Ответникът по касационната жалба – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за отхвърляне на касационната жалба като неоснователна, по съображения, изложени в писмен отговор от 12.12.2016 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е депозирана в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди решението на Софийски градски съд, с което е уважен предявеният от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата 36 061.82 лв. – заплатена такса за достъп до електроразпределителната мрежа на дружеството за периода м. септември 2012 г. – м. октомври 2013 г., въззивният съд е споделил извода, че с отмяната на Решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР, с което са определени временни цени за достъп до мрежата на [фирма], е отпаднало основанието за заплатените от ищеца процесни суми. В тази насока е застъпено становището, че: между страните е сключен договор за достъп до електроразпределителната мрежа, в който не е уговорена конкретна цена, а е предвидено, че производителят дължи цената, „утвърдена от ДКЕВР”; такава цена е била утвърдена с процесното Решение № Ц-33 от 14.09.2012 г., поради което и с оглед незабавното действие на същото по чл. 13, ал. 9 ЗЕ е бил завършен смесеният фактически състав, пораждащ задължението на производителя да заплаща цена за достъп, което задължение последният е изпълнявал през процесния период; с отмяната обаче на решението на ДКЕВР по съдебен ред неговите последици са отпаднали с обратно действие; погасяването с обратна сила на задължението за плащане на цената за достъп представлява именно отпадане на основанието на извършените от ищеца плащания по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
Като неоснователни въззивният съд е преценил и останалите релевирани в жалбата оплаквания. По-конкретно: Приел е, че при исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД обогатяването и обедняването са обстоятелства без правно значение, тъй като ищецът носи доказателствена тежест да установи единствено факта на имуществено разместване (плащането) и отпадането на основанието (в случаите по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД), а ответникът – да установи наличието на обстоятелства, пораждащи правото му да задържи цялото или част от полученото. Според съдебния състав, доводът за отсъствие на виновно поведение по чл. 81-82 ЗЗД от страна на електроразпределителното дружество е неоснователен поради неотносимост, доколкото това е без значение за исковете по чл. 55 ЗЗД. Не е споделил и довода за неправилно тълкуване на чл. 30, ал. 1 ЗЕ по съображения, че действително определените на това основание цени са императивни, а освен това е счел, че поради отмяната на решението на ДКЕВР този въпрос е ирелевантен за основателността на предявения иск. Изцяло е възприел и дадената от първата инстанция правна квалификация на претенцията като съответстваща на заявените от ищеца фактически и правни твърдения.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
На първо място, не може да се счете, че е налице вероятност за недопустимост на въззивното решение, като основание за допускането му до касационен контрол, включително и по служебен почин на съда.
Въззивният съд е разгледал спора на предявеното с исковата молба правно основание – чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Искът по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за връщане на платената цена за достъп до електроразпределителната мрежа след отмяната на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР от Върховен административен съд, с което са били определени временни цени за достъп, е допустим с оглед формираната практика на ВКС, която настоящият състав споделя изцяло. В решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение №58/16.08.2016г. по т.д.№332/2015г. на ВКС, І т. о., решение №126/16.08.2016г. по т.д.№1592/2015г. на ВКС, І т. о., решение №136/5.10.2016г. по т.д.№2727/2015г. на ВКС, ІІ т. о., решение №138/5.10.2016г. по т.д.№2355/2015г. на ВКС, ІІ т. о., решение №137/5.10.2016г. по т.д.№2327/2015г. на ВКС, ІІ т. о., решение №164/4.10.2016г. по т.д.№160/2015г. на ВКС, І т. о., решение №178/14.11.2016г. по т.д.№2543/2015г. на ВКС, ІІ т. о., решение №194/2.11.2016г. по т.д.№2706/2015г. на ВКС, ІІ т. о., решение №190/22.12.2016г. по т.д.№2738/2015г. на ВКС, ІІ т. о. и др., е застъпено становището, че: Влязлото в сила решение, с което е бил отменен индивидуален административен акт, какъвто е характерът на решение №Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, съгласно чл. 13, ал. 2 ЗЕ, има обратно действие; С отмяната на решението на регулаторния орган е отпаднало с обратна сила основанието за заплащане на цена за достъп, затова плащането на цената е лишено от основание и тя подлежи на връщане на основание чл.55 ал.1, предл.3 ЗЗД.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по конкретно формулираните от касатора въпроси, тъй като по отношение на същите не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело по смисъла, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно дадените с този тълкувателен акт задължителни за всички съдилища указания, материалноправният или процсуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая преобладаващата част от поставените от касатора въпроси не отговарят на посочените изисквания, доколкото същите или изобщо не са били предмет на обсъждане от въззивния съд, или съдържат в себе си твърдения, които не съответстват на мотивите на обжалвания акт, или са относими към правилността на направените в него правни изводи. По-конкретно:
Както във въззивното решение, така и в мотивите на първоинстанционното решение, съдът не е излагал съображения относно приложението на норми от Европейското право. Затова, поставените от касатора въпроси по т. 1, т. 2.2., т. 4, т. 5, т. 7.3. и т. 7.4., касаещи тълкуването на норми от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 година и на Хартата на основните права на Европейския съюз, нямат значение на обусловили изхода на правния спор и следователно не могат да обосноват и допускане на касационното обжалване.
По отношение на въпросите по т.2.1., т. 3 и т. 8 отсъствието на общата предпоставка произтича от обстоятелството, че същите не кореспондират с изложените в обжалвания акт мотиви. Напълно произволно е съдържащото се във въпроса по т. 2.1. твърдение, че въззивният съд „е констатирал неправилна правна квалификация на първоинстанционния съд“. Софийски апелативен съд не е извършил твърдяната от касатора констатация (не е бил и сезиран с подобно оплакване от страна на въззивника), нито е квалифицирал и обсъждал елементите от фактическия състав, породил отговорността на електроразпределителното дружество. Изцяло в противоречие с мотивите на въззивното решение е и твърдението, че съдът се е позовал на „казуални разрешения на ВКС, постановени в решения на ВКС по чл. 290 ГПК, по въпроси, стоящи вън от конкретния правен въпрос, за който е допуснато касационното производство по реда на чл. 288 ГПК“. Подобно позоваване на практика на ВКС липсва в обжалваното решение.
Въпросите по т. 6.1. и т. 10 са ирелевантни за изхода на делото предвид липсата на произнасяне по тях в обжалваното решение. Въззивният съд изобщо не е обсъждал дали съществува възможност страните по договора за мрежова услуга да уговарят друга цена, която е в границите на определената от административния орган регулирана пределна цена на мрежовата услуга „достъп до електроразпределителната мрежа“, нито дали сключената между страните сделка е търговска и дали е приложима презумпцията по чл. 292 ТЗ.
Доколкото представляват по своята същност оплакване за немотивираност на обжалвания акт, т. е. за допуснато процесуално нарушение, въпросите по т. 9 също не могат да се счетат за обуславящи изхода на делото съобразно задължителните постановки на цитираното по-горе тълкувателно решение. Произнасянето по тези въпроси е предмет на самия касационен контрол, а не на производството по допускането му.
Настоящият състав намира, че общото изискване по чл. 280, ал. 1ГПК е изпълнено само по отношение на въпросите по т. 6.2., т. 6.3., т. 7.1. и т. 7.2. Независимо от това, обаче, същите не могат да обосноват допускане на касационното обжалване, тъй като с въззивното решение въпросите са решени в съответствие със задължителната за апелативния съд практика, обективирана в цитираните по-горе решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК относно темпоралното действие на решението на ВАС, с което се отменя решението на ДКЕВР и относно правните последици на тази отмяна спрямо правоотношенията между ползвателите на преносната мрежа и мрежовия оператор.
С оглед всички изложени съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поради недопускането на касационен контрол на атакуваното въззивно решение, не следва да бъде уважено и направеното от касатора искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз. Произнасянето по това искане е част от самото касационно производство и следователно предполага допуснато касационно обжалване. Само в рамките на това производство Върховен касационен съд може да обсъжда релевираните в касационната жалба оплаквания, във връзка с които е и искането по чл. 629 ГПК и съответно да преценява наличието на предпоставките на чл. 628 ГПК, т. е. доколко тълкуването на дадена разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото.
При посочения изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 1 934.40 лв., чието договаряне и заплащане се установява от представените документи – фактура № 977 от 13.04.2017 г. и преводно нареждане от 18.04.2017 г. до „У. Б.“.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1509 от 19.08.2016 г. по т. д. № 1509/2016 г. на Софийски апелативен съд.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на [фирма], [населено място] за отправяне на преюдициално запитване.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място],[жк], [улица], разноски за настоящото производство в размер на сумата 1 934.40 лв. (хиляда деветстотин тридесет и четири лева и четиридесет стотинки).
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: