4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 345
София, 08.06.2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито съдебно заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 6802/2014 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ю. Л. З., подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу въззивното решение № 1480 от 11.07.2014 г. по гр. д. № 485/2014 г. на Софийския апелативен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК.
Ответниците по касация Х. С. Т., Л. С. А., С. Г. Т. и К. Г. Ц. считат, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
С обжалваното решение, след отмяна на решение № 8060/02.12.2013 г. по гр. д. № 2224/2011 г. на Софийския градски съд, е уважен предявен срещу касатора иск за ревандикация на недвижим имот от 868 кв. м., съставляващ УПИ ХХІІ-927 от кв. 3 по плана на [населено място], м. «К.-ІІІ ч.», като част от ПИ № 927 с площ от 1 018 кв. м., по скицата на л. 336 от първоинстанционното дело.
Въззивният съд приел, че ищците, като наследници на Д. Г. Т., се легитимират за собственици на основание реституция с решение № 6773/21.01.2009 г. на ОСЗ „О. купел” по чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ. Макар с последваща дата – 08.06.2009 г., скицата е издадена в административното производство по издаване на решението, поради което неоснователно се отрича неговия конститутивен ефект. Ответникът е закупил имота с н. а. № 177/2000 г. и не противопоставя свои или на праводателите си права към релевантния за възстановяването минал момент, а се позовава на н. а. № 61/1959 г. за замяна по ЗТПС. Упражнявайки косвен съдебен контрол върху акта за реституция, въззивният съд счел, той не е нищожен, нито унищожаем, не е налице и материална незаконосъобразност на същия. Съобразно защитата на ответника и като се позовал на ТР № 9/07.11.2012 г. на ОСГК на ВКС относно допустимите възражения, въззивният съд приел за непротивопоставими доводите му, че наследодателката на ищците не е била собственица на имота към образуването на ТКЗС и не е налице идентичност между притежавания преди колективизацията и възстановения имот. Затова счел за ирелевантно обстоятелството, че съгласно повторното заключение на единичната съдебно-техническа и заключенията на двете тройни експертизи имотът на наследодателката не може да се идентифицира с категоричност. Посочил също, че ако въпросът за идентичността е относим към предмета на делото и обхвата на косвения контрол, ответникът, чиято е доказателствената тежест, не е ангажирал убедителни доказателства за липса на идентичност, при положение, че изводът на вещите лица не е категоричен. Построената в имота сграда не е пречка за възстановяване поради липса на доказателства за законното й изграждане. Възражението на ответника за придобиване на имота по давност е прието за неоснователно по съображения, свързани с чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ и чл. 5, ал. 2 З. и недостатъчният период на владение по чл. 79 ЗС, считано от възстановяване на собствеността до предявяване на иска през 2010 г.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на първо място се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради неправилно приложение към разглеждания случай на ТР № 9/07.11.2012 г. на ОСГК на ВКС. Касаторът счита, че тълкувателният акт касае конкретния тип правоотношения между ползватели на земеделски земи и лица, на които е възстановено правото на собственост, и ограниченията досежно защитните възражения на ответника по този вид спорове са неприложими към предмета на настоящия спор. По този довод следва да се посочи, че е налице последователна съдебна практика, включително и задължителна, формирана по реда на чл. 290-293 ГПК, според която и ответниците, които не са ползватели, нямат правен интерес от възражения срещу легитимацията на ищците, ако не заявяват собствени права върху имота към момента на образуване на ТКЗС – т. е., ако не е налице спор за материално право по смисъла на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ /напр. решение № 231 от 31.10.2011 г. по гр. д. № 1610/2010 г., решение № 137 от 16.08.2011 г. по гр. д. № 1036/2010 г., двете на II-ро г. о., решение № 329 от 27.04.2010 г. по гр. д. № 927/2009 г. на I-во г. о., решение № 250 от 08.05.2014 г. по гр. д. № 3215/2013 г. на II-ро г. о., и др./. В обжалваното решение тази съдебна практика е споделена, поради което не се констатира да е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване. Съобразно правното положение на касатора, който не е неучаствал в административното производство и не е обвързан от акта за възстановяване на собствеността, въззивният съд е приел, че той може да оспорва неговата валидност и материална законосъобразност, които е проверил по пътя на инцидентния съдебен контрол в рамките на допустимите възражения.
Не се констатира противоречие и между обжалваното решение и т. 4 на ТР № 6/10.05.2006 г. на ОСГК на ВКС, макар то да разглежда косвения съдебен контрол в хипотеза на възстановена собственост по ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. Принципните положения, залегнали в този тълкувателен акт, важат и се прилагат и за хипотезите на земеделска реституция, в съответствие с безпротиворечивата задължителна съдебна практика на ВКС, посочена по-горе, и която е съобразена във въззивното решение.
Д. за противоречие на въззивното решение с решение № 318/06.07.2010 г. по гр. д. № 436/2009 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., е обоснован с твърденията, че въпреки назначените експертизи, местоположението и границите на имота преди колективизацията не са установени безспорно, а и са налице противоречиви данни, които се черпят от разписните книги и кадастралните планове; според административния акт /решението на общинската служба по земеделие/ имотът е извън регулация, а няма спор, че към момента на издаването му /2009 г./ имотът е бил урегулиран, считано от 1998 г.; противно на цитираната съдебна практика апелативният съд възложил на ответника /касатора/ тежестта да докаже идентичност между притежавания от наследодателката на ищците и възстановения имот. Противоречието с решение № 247/15.05.2009 г. по гр. д. № 1075/2008 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., решение № 595/05.07.2010 г. по гр. д. № 1333/2009 г. на ВКС, І-во г. о., и решение № 254/26.05.2010 г. по гр. д. № 1134/2009 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., се поддържа при преценката на изискванията за скица и удостоверение като част от решението с конститутивно действие за правото на собственост върху земеделска земя, и данните по делото, че скиците не предшестват, а следват решението на общинската служба по земеделие и съдържат противоречиви данни, включително и за възстановими 0 кв. м.; че липсват данни решението да е постановено въз основа на предвидени в закона източници като кадастрални планове, комасационни планове и др., поради което не е със съдържание, съответстващо на изискванията на чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ и не са били налице законовите условия и предпоставки за положително решение. Поддържа се противоречие и с решение № 248/2010 г. по гр. д. № 58/2009 г. на ВКС, І-во г. о., според което при липса на скица, заверена от компетентните органи, не може да се приеме, че правото на собственост върху конкретен имот е възникнало и е защитимо с иск по чл. 108 ЗС. В основата на тези доводи отново стои тезата на касатора за възможността третите лица, неучаствали в административното производство по възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ, да противопоставят възражения и съдът да извърши косвен съдебен контрол за наличие на предпоставките за реституция. Както беше посочено, по този въпрос възизвният съд е процедирал в съответствие със задължителната съдебна практика, поради което и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице, а правилността на направените от въззивния съд изводи не е предмет на производството по допускане на касационното обжалване.
Решението от 12.07.2013 г. по к. адм. д. № 496/2013 г. на Административния съд [населено място] като част от практиката на административните съдилища не е съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и разясненията, дадени в т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил и въпроса за характера на имота, предмет на делото: дали е извън регулация, както е според текста на решението на общинската служба по земеделие, или е в регулация, както е установено. Не е обосновал, обаче, неговото значение за решаването на спора и при коя от предпоставките на чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 ГПК е разрешен този въпрос, а това е необходимо условие за произнасяне на касационната инстанция в производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Според касатора въззивното решение противоречи на ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС, с което е прието, че индивидуализацията на земеделските земи се определя от реалните им граници с решенията на общинските поземлени комисии /сега общински служби по земеделие/; те са необходимите правни актове за определяне на реалните граници на земите и едновременно с това юридически факти с гражданскоправно действие; с тях възниква правното качество на обекта на собствеността – индивидуализацията, и затова те имат конститутивно действие. Касаторът поддържа, че липсват реални граници, поради което не е налице индивидуализация на спорния имот и решението от 2009 г. няма конститутивно действие, но по този въпрос въззивният съд е приел обратното – че не е налице основание за отричане посоченото действие на представеното от ищците решение на общинската служба по земеделие. В производството по чл. 288 ГПК касационната инстанция не може да проверява правилността на решението и на фактическите изводи, а предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. В този смисъл обжалваното решение е постановено в съответствие с посочената от касатора съдебна практика.
На последно място в изложението се поддържа противоречие с т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, според която въззивният съд дължи да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Твърди се, че в доклада на първоинстанционния съд няма указания до ответника за тежестта да докаже липсата на идентичност между притежавания от наследодателката на ищците и възстановения им недвижим имот. Съображението на въззивния съд, че по посочения факт доказателствената тежест е на ответника, е изложено като допълнително и в този смисъл не е сред решаващите мотиви за уважаване на ревандикационната претенция, и следователно не може да обуслови допускането на касационното обжалване.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са развити и доводи за необсъждане и неправилна преценка на доказателства по делото, доводи на страните и за необоснованост на изводите на съда, но тези оплаквания покриват основанията по чл. 281, т. 3 ГПК за касационно обжалване поради допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закони и необоснованост, а не за допустимост на самото производство по чл. 288 ГПК.
В обобщение, не са налице предпоставки касационната жалба бъде допусната до разглеждане по същество.
С оглед изхода на делото и предвид заявеното искане, на ответника по касация Х. Т. следва да се присъдят разноски за водене на делото във ВКС в размер на 1 000 лева по договор за правна защита и съдействие от 29.10.2014 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1480 от 11.07.2014 г. по гр. д. № 485/2014 г. на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА Ю. Л. З. да заплати на Х. С. Т. разноски за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 1 000 /хиляда лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: