4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 346
София, 13.12. 2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
като изслуша докладваното от съдията Соколова ч. гр. д. № 4177/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 19001/21.06.2016 г. на П. С. Ш., приподписана от адв. Н. Я., срещу определение № 1264 от 08.06.2016 г. на Пловдивския окръжен съд по в. ч. гр. д. № 1252/2016 г., с което е потвърдено определение № 648 от 20.01.2016 г. по гр. д. № 7592/2015 г. на Пловдивския районен съд за прекратяване на производството по искa по чл. 124, ал. 5 ГПК срещу [фирма] като недопустимо.
Жалбоподателката иска отмяна на обжалваното определение като неправилно поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закони. Поддържа, че e налице правен интерес от иска по чл. 124, ал. 5 ГПК предвид висящото изпълнително дело, образувано по искане на ответника като взискател, както и с оглед използване на влязлото в сила решение за установяване на престъпно обстоятелство, касаещо действия на връчителя относно издадената заповед за изпълнение, за отмяна на същата на основание чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване поставя въпроса кога е налице правен интерес от иск по чл. 124, ал. 5 ГПК, в контекста на изложените в жалбата оплаквания, т. е. налице ли е такъв интерес, когато страната цели да използва съдебното решение по този иск за отмяна на заповедта за изпълнение, въз основа на която е образувано принудително изпълнение, в производство за отмяна по реда на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК, когато наказателното преследване не може да бъде възбудено. Твърди противоречие между приетото от въззивния съд и т. 3 на ТР № 5/2012 г. по т. д. № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС, Постановление № 3/23.03.1982 г. по н. д. № 12/1981 г. на Пленума на ВС, ТР № 20/01.03.1968 г. по гр. д. № 8/1968 г. на ОСГК на ВС, решение № 16/06.02.2013 г. по гр. д. № 878/2012 г. на ВКС, ІV-то г. о., определение № 690 от 29.10.2013 г. на ВКС, IV-то г. о., по гр. д. № 6415/2013 г., определение № 89 от 24.02.2010 г. на ВКС, III- то г. о., по ч. гр. д. № 723/2009 г., определение от 23.09.2015 г. по в. ч. гр. д. № 331/2015 г. на Ямболския окръжен съд, определение от 05.2016 г. по ч. гр. д. № 756/2016 г. на Варненския окръжен съд и решение по в. гр. д. № 529/2016 г. на същия съд.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., като обсъди данните по делото, намира частната касационна жалба за допустима като подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
По въпроса за наличие на поддържаните предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК като условие за разглеждане на жалбата по същество, касационната инстанция намира следното:
Първоинстанционното производство е образувано по исковата молба на П. С. Ш. срещу [фирма] и ЧСИ Л. М. за установяване спрямо първия ответник на престъпно обстоятелство – съставяне на неистински официален документ /разписка за връчване от 14.04.2010 г./, с цел същият да бъде използван като доказателство за извършено връчване на заповед по чл. 410 ГПК за изпълнение по ч. гр. д. № 3831/2010 г., издадена по заявление на този ответник, и за осъждане на двамата ответници, всеки на собствено основание, да й заплатят обезщетение за претърпени имуществени вреди. Правният интерес от иска по чл. 124, ал. 5 ГПК, след указание, е обоснован със значението на евентуално влязло в сила решение по него, към отношенията й с ответника по договор за потребителски кредит, като е изложено, че въз основа на документа, изготвен от връчителя, съдът е приел, че заповедта за изпълнение е била надлежно връчена, така влязла в сила, а възражението по чл. 414 ГПК – върнато като просрочено.
С определение № 648 от 20.01.2016 г. на Пловдивския районен съд, производството по иска по чл. 124, ал. 5 ГПК е прекратено като недопустимо поради липса на правен интерес.
За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд приел, че установяването или неустановяването на надлежно или ненадлежно връчване на издадената по реда на чл. 410 ГПК заповед за изпълнение, квалифицирано от страната, с оглед предпоставките на иска по чл. 124, ал. 5 ГПК, като престъпно обстоятелство, не би могло да повлияе върху гражданското правоотношение по договора й за кредит с ответника, тъй като заповедта е влязла в сила и е предприето принудително изпълнение. Приел също така, че целеният от страната резултат – осуетяване на изпълнението, може да бъде постигнат чрез уредените в ГПК процесуални способи за защита – по реда на чл. 423 ГПК чрез подаване на възражение пред окръжния съд или чрез оспорване на материалната законосъобразност на принудителното изпълнение по издадения изпълнителен лист по реда на чл. 439, ал. 1 и сл. ГПК.
Поддържаните в изложението предпоставки по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК, обосновани чрез представената съдебна практика, не са налице по следните съображения:
Постановление № 3/23.03.1982 г. по н. д. № 12/1981 г. на Пленума на ВС е „По някои въпроси на документните престъпления”. То е неприложимо в случая, защото определящият изхода на спора въпрос е за допустимостта на иска по чл. 124, ал. 5 ГПК, а не е свързан с установяване на твърдяното престъпно обстоятелство – документно престъпление.
Различен от поставения е и въпросът, разрешен с т. 3 на ТР № 5/2012 г. по т. д. № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС. С него за недопустим е приет иск за установяване на неистинност на документ по чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК, ако ищецът извежда правния си интерес от възможността да ползва съдебното решение по установителния иск като основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК на влязлото в сила решение по делото, по което документът е бил представен, но ищецът е пропуснал срока за оспорването му по чл. 193, ал. 1 ГПК.
С решение № 16/06.02.2013 г. по гр. д. № 878/2012 г. на ВКС, ІV-то г. о., по чл. 290 ГПК, също е разрешен правен въпрос, различен от поставения: налице ли е интерес от установяване на документно престъпление за обстоятелството кой е внесъл земите в ТКЗС, при наличие на неоттегляемо решение за реституция на земеделска земя.
ТР № 20/01.03.1968 г. по гр. д. № 8/1968 г. на ОСГК на ВС, постановено по реда на чл. 212 ГПК /отм./, уеднаквява противоречивата съдебна практика по въпросите за това кои са пасивно легитимираните лица, срещу които може и следва да се насочва искът по чл. 97, ал. 4 ГПК /отм./, сега чл. 124, ал. 5 ГПК. Не това обаче е спорният въпрос в обжалваното определение, така то не влиза в противоречие с посоченото тълкувателно решение.
Определение № 89 от 24.02.2010 г. по ч. гр. д. № 723/2009 г. на ВКС, III- то г. о., също не може да обоснове допускане на касация, защото макар да е по въпроса за правния интерес при иск по чл. 124, ал. 5 ГПК, касае друга хипотеза – измама при съставяне на пълномощно, въз основа на което са уважени предявените искове, а интересът с оглед евентуална отмяна на решението е коментиран принципно.
Неотносимо за настоящия случай е и определение № 690 от 29.10.2013 г. по гр. д. № 6415/2013 г. на ВКС, IV-то г. о., за установяване неистинност на заключение на вещо лице. При него касационното обжалване е допуснато по други въпроси: дали правният интерес от иск по чл. 124, ал. 5 ГПК се обуславя от преценката на доказателствата по делото, по което е депозирано заключението и следва ли съдът, пред който е предявен искът по чл. 124, ал. 5 ГПК, да прави преценка за вероятна основателност на молбата за отмяна на влязлото в сила решение, а оттам – и извод за наличието на правен интерес.
Определението от 23.09.2015 г. на Ямболския окръжен съд по в. ч. гр. д. № 331/2015 г., влязло в сила, също се явява неотносимо. При него предмет на спора е не въпросът за правния интерес от иска по чл. 124, ал. 5 ГПК, а за друга негова процесуална предпоставка, каквато е невъзможността престъпното обстоятелство да бъде установено по реда на НПК поради това, че наказателното преследване не може да бъде възбудено.
При определението по ч. гр. д. № 756/2016 г. на Варненския окръжен съд спорна е и съдът се е произнасял отново по невъзможността да бъде образувано наказателно производство за установяване на престъпното обстоятелство и кога тази предпоставка е налице, така и то се явява напълно неотносимо и негодно да обоснове противоречиво разрешаване на въпроса от съдилищата.
Ирелевантно е и представеното, влязло в сила, решение по в. гр. д. № 529/2016 г. на Варненския окръжен съд. Независимо, че при него правният интерес от иска по чл. 124, ал. 5 ГПК страната е обосновала с отмяна по реда на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК на влязло в сила разпореждане за издаване на заповед по чл. 417 ГПК, както и на самата заповед, в мотивите си решаващият съд е приел, в хипотезата на обезсилени заповед и издаден изпълнителен лист, че правният интерес е налице заради значението на решението в бъдещи правоотношения на страната с други банкови и кредитни институции, предвид необходимостта от изчистване на името й в морален план и като такова, заведено в списъците на лицата – некоректни банкови длъжници.
На последно място следва да се отбележи, че процедурата по чл. 423 ГПК като специален способ за защита срещу заповедта за изпълнение, доближаваща се по своя характер до уредения в чл. 303 и сл. ГПК извънинстанционен способ за отмяна на влезли в сила решения, ползващи се със сила на пресъдено нещо, изключва този общ способ. Отмяната по чл. 303 и сл. ГПК е допустима тогава, когато страната не разполага с друг предвиден в закона способ за защита срещу влязлото в сила неправилно решение. Следователно, щом чл. 423 ГПК урежда специален способ за защита срещу заповедта за изпълнение, независимо, че страната не се е възползвала от него, дори когато възможността да го стори е преклудирана поради изтичане на предвидения едномесечен срок от узнаването на заповедта, както е в настоящия случай, отмяната по чл. 303 и сл. ГПК е неприложима и страната не може във връзка с иска по чл. 124, ал. 5 ГПК да изведе правния си интерес от отмяна по този ред.
При този изход на спора поисканите с отговора по жалбата разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., доказани като разход с представения договор за правна зашита и съдействие № 23555 от 12.07.2016 г., следва да бъдат възложени в тежест на жалбоподателката.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1264 от 08.06.2016 г. по в. ч. гр. д. № 1252/2016 г. на Пловдивския окръжен съд.
ОСЪЖДА П. С. Ш. с ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], да заплати на ЧСИ Л. Т. М., рег. № 819 в КЧСИ, [населено място], [улица], ет. 2, офис 10А, сумата от 300 /триста лв./ лева разноски за касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: