1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 346
гр.София, 13.04.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
четвърти април две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 62/ 2018 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. К. Б. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1960 от 15.08.2017 г. по гр.д.№ 5649/ 2016 г., с което е потвърдено (в обжалваната пред въззивния съд част) решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 13712/ 2013 г. По този начин по исковете, предявени от [фирма] против А. К. Б., е обявена за недействителна по отношение на ищеца съдебната спогодба, сключена по гр.д.№ 2786/ 2013 г. на Софийски градски съд.
Жалбоподателката претендира допускане на обжалвания акт до касационен контрол поради недопустимостта му, следваща от произнасянето на съда по съществото на спора след като ищецът валидно се е отказал от иска. Евентуално моли касационното обжалване да бъде допуснато по правни въпроси, които съдът уточнява, съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., ОСГТК, ВКС, в следния смисъл: материалноправни въпроси за характера на недействителността по чл.40 ЗЗД – дали същата е относителна; за приложимостта на чл.40 ЗЗД при действия, извършени от органен, а не от упълномощен представител на търговско дружество; и процесуалноправни въпроси явява ли се датата на частен документ „достоверна дата” за участниците в съставянето му; длъжен ли е въззивният съд да обсъди доводите на страните в тяхната съвкупност. Според жалбоподателката в обжалваното решение тези въпроси са разрешени при наличие на всички допълнителни основания по т.1 – т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК (редакция преди измененията ДВ бр.86/ 2017 г).
Ответната страна [фирма] оспорва жалбата. Поддържа, че характерът на недействителността по чл.40 ЗЗД е без значение, щом представляваният се е позовал на нея и че разпоредбата на чл.40 ЗЗД е относима при договаряне между търговско дружество, чрез органен представител. Счита, че не е налице никое от допълнителните основания по т.1 – т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване се явява неоснователно.
За да уважи иска за обявяване на недействителността на спогодбата, въззивният съд приел за установено, че към 2002 г. ответницата Б. била управител на ищцовото дружество [фирма]. Същата съставила документ, обективиращ договор за заем между нея и дружеството и датиран 20.05.2002 г., според текста на който А. Б. предала на [фирма] 40 000 долара на САЩ (щ.д.) при 5 % лихва, която дружеството се задължило да върне до 20.05.2009 г. През същата година по сметка на дружеството са били внесени на различни дати суми в общ размер 37 900 щ.д., като вносители са били служителите му А. Б. или Л. П.. Като основание за внасянето обаче не било посочено договор за заем, нито в счетоводството на дружеството били отразени получени в заем суми от физически лица. На 27.02.2013 г. А. Б. подала искова молба против [фирма] за сумата 74 318,22 лв (левовата равностойност на 37 900 щ.д.) по договора за заем от 20.05.2002 г., 23 571,72 лв договорни лихви и 29 542,61 лв законни лихви. Към този момент управители на ищцовото дружество били К. Т. и Н. А., първата от които е майка на ищцата. Ищцата поискала именно на нея да се връчи препис от исковата молба, а в качеството си на органен представител на [фирма] К. Т. подала писмен отговор, с който не оспорила иска. В съдебно заседание от 04.06.2003 г. същата, от името на дружеството, сключила с дъщеря си съдебна спогодба, с която [фирма] се задължило да плати исковите суми. Съдът одобрил спогодбата и въз основа на нея издал изпълнителен лист срещу дружеството, въз основа на който е образувано изпълнително производство за принудително събиране на вземанията. При тези фактически установявания от правна страна съдът приел, че когато представител и договарящо с него трето лице се споразумеят във вреда на представлявания, договорът не поражда целените с него правни последици и е относително недействителен. Посочил, че не възприема доводите във въззивната жалба за неприложимост на разпоредбата на чл.40 ЗЗД относно договори, сключени от органни представители на търговски дружества. Изложил мотиви, че ако управителят на дружество е действал в негова вреда, то при наличие на останалите предпоставки, разпоредбата на чл.40 ЗЗД е приложима. Съдът приел, че в случая съдебната спогодба уврежда дружеството – ищец, тъй като с нея управителят му е признал наличие на несъществуващо задължение. Такова задължение не може да се установи нито от счетоводните записвания, нито от самия договор от 20.05.2002 г., който има достоверна дата едва от 28.02.2013 г., когато е представен пред съд. Приел също, че управителят на ищцовото дружество се е споразумял с ответницата във вреда на представляваното от него лице, защото договарящите са майка и дъщеря, а дъщерята изрично е поискала за съдебното производство да бъде уведомена само майка й (не и другият управител).
Не съществува вероятност така постановеното решение да е недопустимо. Касаторът извежда такава вероятност от обстоятелството, че пред първоинстанционния съд майката на ответницата К. Т., в качеството си на управител на [фирма], е направила от името на дружеството отказ от предявения срещу дъщеря й иск, въпреки което съдът не е прекратил производството. Искът обаче е предявен от упълномощени от другия управител на [фирма] (Н. А.) адвокати. Двамата управители имат противоречиви интереси, поради което с определение от 05.05.2014 г. първоинстанционният съд е назначил особен представител на [фирма] на основание чл.29 ал.4 ГПК. В тази хипотеза процесуални действия от името на представлявания може да извършва само особеният представител, а не и представителят, който има противоречиви интереси с представлявания. Поради това с направения от К. Т. отказ от иск съдът не е валидно десезиран.
При дадените от въззивния съд правни разрешения, поставените в изложението на жалбоподателката материалноправни въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, не се разрешават противоречиво от съдилищата, нито имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По разрешаването на тези въпроси има установена практика от Върховния касационен съд, която е съобразена при постановяване на обжалваното решение. Относно характера на недействителността по чл.40 ЗЗД въззивният съд е приложил задължителното тълкуване, дадено с Тълкувателно решение № 5/2014 от 12.12.2016 г. по тълкувателно дело № 5/ 2014 г. на Общо събрание на Гражданска и Търговска колегия на Върховния касационен съд, т.3. Според това тълкуване договор, при който представителят на едната страна се е споразумял с другата страна във вреда на представлявания, не поражда целените с него правни последици и е недействителен, като на тази недействителност може да се позове само представляваният. Без правно значение е дали недействителността е окачествена като „относителна” – същественото е, че само представляваният може да се позове на нея и че договорът не поражда последици, както е приел и въззивният съд. Правилата за представителството, възникнало от упълномощаване, важат в случаите, когато органен представител на търговско дружество договаря от името на дружеството (срв. решение № 217/ 10.03.2017 г. по т.д.№ 2296/ 2015 г., І т.о. и цитираното в него). Установената практика приема, без оглед обстоятелството, че представителната власт на органния представител не възниква от разпоредба на закона или от упълномощаване, че вътрешните отношения между дружеството и него като физическо лице са отношения между представляван и представител и затова общите правила по чл.36 и сл. ЗЗД са приложими.
Първият процесуалноправен въпрос също е обуславящ, но не е налице допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.2 ГПК (редакция преди измененията ДВ бр.86/ 2017 г.), защото практиката по него е уеднаквена от Върховния касационен съд. С решение № 57/ 29.04.2013 г. по гр.д. № 354/ 2012 г., ІV г.о. е прието, че управителят на търговско дружество, в качеството си на негов представляващ, не може да удостоверява факти от името на длъжника в своя лична полза. Изготвянето на разписка, в която управителят като заемодател предава заемната сума и я получава като заемополучател не удостоверява получаване на сумата от дружеството, тъй като съгласно чл. 180 ГПК, така съставеният частен документ удостоверява единствено, че изявлението, явяващо се в полза на издателя, е направено от подписалото го лице. С решение № 213/ 15.01.2018 г. по гр.д.№ 856/ 2017 г., ІІІ г.о., е прието, че страната не следва да разчита на доказателствената сила на представен по делото частен документ, когато е съставен в свидетелство на факт, който насрещната страна оспорва. Доказателствената сила на частния документ е само формална. Когато е подписан, тя се изчерпва с авторството, а когато не е подписан – че е съставен (чл. 180 ГПК). Съдът няма задължението да приеме за осъществен оспорения факт, засвидетелстван в частния документ, нито за достоверна датата на съставянето му. Същото е постановено в обжалваното решение, поради което е без значение дали в други влезли в сила решения на съдилища по същество е дадено различно разрешение по въпроса за достоверната дата на частен документ.
Вторият процесуалноправен въпрос не е обуславящ. Съдът не е посочил, че за него не съществува задължение да обсъди в съвкупност доводите на ответника. Той е съобразил установената съдебна практика, според която при решаване на отнесения до него правен спор е длъжен да обсъди всички доводи на страните в съвкупност. Това, че касаторът не е доволен от резултата от обсъждането, не е довод, относим към производството по допускане на касационния контрол.
По тези съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1960 от 15.08.2017 г. по гр.д.№ 5649/ 2016 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: