О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 346
гр. София, 22.06.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти април, две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 4220/2017г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Г. П. и И. К. П., и двамата от [населено място], чрез пълномощника му адвокат П. С. срещу въззивно решение от 26.05.2017г. по гр.д. № 14160/2016г. на Софийски градски съд. В приложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се твърди наличие основанията по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК /ред. до ДВ,бр.86/2017г./ за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Не се сочи конкретен правен въпрос, а се твърди, че съдът се произнесъл по процесуални и материалноправни въпроси от значение за изхода на делото. Неосноватеилно било прието, че правоприемството в правото не е достатъчно основание, за да се разпростре СПН спрямо правопрпиемника на процесния имот.
Ответникът по касация М. Н. Н.,гр.С., оспорва касационната жалба в становище по реда на чл.287,ал.1 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение от 20.12.2013 г. на Софийския районен съд по гр. д № 51564/2010 г. С последното са отхвърлени предявените от В. Г. П. и И. К. П. срещу М. Н. Н. искове за признаване за установено, че ищците са собственици на втори етаж от къща, находяща се в [населено място], [улица], №6, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и от дворното място, съставляващо УПИ XVII-101, кв. 174 по плана на [населено място], съответно за 1/2 идеална част за В.П. – на основание наследяване и за 1/2 идеална част за В.П. и И. П. при условията на СИО, на основание давностно владение.
Въззивният съд е приел, че по предявения иск по реда на чл.124,ал.1 ГПКС с оглед рамките на въззивната жалба и въведените в нея оплаквания, спорът пред въззивната инстанция се заключава до преценка обвързващата сила на решението по гр.д. № 2810/2009 г. на СГС, с което частично са уважени предявените положителни установителни искове от В. и И. П. срещу праводателката на ответницата М.Н. – Л. П.. Единственото въведено с въззивната жалба оплакване касае факта, че с влязлото в сила решение се установява, че М.Н. е купила процесния имот от несобственик, предвид което като приобретател е обвързана от силата на пресъдено нещо по решението по цитираното дело. Предметът на гр.д. № 2810/2009 г. на СГС е установителен иск зао собственост на процесния недвижим имот – втори етаж от къща, – 1/2 идеална част за В.П. – на основание наследяване и 1/2 идеална част за В.П. и И.П. при условията на СИО, на основание давностно владение. С решение по това дело исковете са уважени частично като е признато за установено по отношение на наследниците на починалата в хода на процеса ответница – Л. П., че В.П. е собственик по наследство на 1/2 ид.ч. от прецесния имот. В останалата част по отношение на другата 1/2 ид.ч. в режим на СИО искът е отхвърелн. Решението е влязло в сила в хода на производство по настоящото дело – на 01.02.2013 г. Безспорно е установено /НА № 111/19.10.2006 г./, че Л.П. е разпоредила с имота преди предявяване на иска срещу нея – 21.11.2006 г. Съгласно чл. 298, ал. 2 ГПК влязлото в сила решение има действие и за наследниците на страните, както и за техните правоприемници. Разпростирането на сила на пресъдено нещо (СПН) поради правоприемство, предпоставя, че в деня на правоприемството СПН вече да е настъпила и само в този случай правоприемството ще е основание да се пренесе обвързаността на праводатеял върху правоприемника. Тази хипотеза е различна от хипотезата по чл. 226 ГПК, касаеща прехвърляне на спорното право в хода на висящ процес. В случая правото на собственост /спорното право/ е прехвърлено преди предявяване на иска по гр.д. № 2810/2009 г. Делото е водено само против праводателя, въпреки че най-пълна защита, ищецът би получил ако насочи иска си едновременно и срещу неговия носител – правоприемника /т 3Б от ТР № 4/13.03.2016 г., ОСГК/, поради което няма основание последният да бъде обвързан от СПН, обвързваща праводателя. Обратното би дало възможност за провеждане на симулативни процеси между бившия притежател на правото и претендента за същото право за сметка на неговия истински носител.Правоприемството в правото, предмет на СПН, не е само по себе си достатъчно основание, за да се разпростре СПН спрямо правоприемника. Нужно е освен това правоприемството да е настъпило след като СПН е възникнала. Само тогава тя съпровожда прехвърляното право и обвързва правоприемника. Предвид разпределението на доказателствената тежест в процеса по чл. 154 ГПК, ищецът следва при условията на пълно и главно доказване да установи фактите въз основа на които твърди правното основание за правото си на собственост върху процесния имот. Ако ищците твърдят, че са собственици поради наследствено правоприемство и/или изтекла в тяхна полза придобивна давност, като в резултат на това ответницата е придобила имота от несобственик, то следва да докажат тези свои твърдения. Предвид липсата на проведено в тази насока доказване исковете са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението., Съобразно разясненията, дадени в ТР№1/2009г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл.284,ал.1,т.3 ГПК.Този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането и до касационно разглеждане. Правният въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, следва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение. Той трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства.
В разглеждания случай посоченото от касатора в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК не представлява формулиран по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и цитираното ТР ясен и точен правен въпрос, който да е бил в предмета на спора пред въззивния съд и да е релевантен за изхода на делото. Изложени са оплаквания за допуснати процесуални нарушения с оглед необоснованост на изводите в обжалваното решение и незачитане правните последици на влязло в сила решение, постановено между настоящите касатори и трето на делото лице. Твърдяната необоснованост на съдебния акт не може да обуслови допускане на касационно обжалване на решението. Това е основание по чл.281,т.3 ГПК за касиране на едно допуснато в процедурата по предварителна селекция на жалбите по реда на чл.288 ГПК до касационно обжалване въззивно решение.
С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Въпреки изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация не следва да се присъждат разноски, тъй като няма доказателства такива да са направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 26.05.2017г. по гр.д. № 14160/2016г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: