О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 347
София, 11.06.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 25.03.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 3532 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Н. А. ПО П. – ТД, [населено място] против въззивното решение на Търговищкия окръжен съд № 23 от 24.06.2013 год., по в.т.д.№ 58/2013 год., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Омуртагския районен съд № 30/14.02.2013 год., по гр.д.№ 619/2012 год. за уважаване на предявения от „ П. Л. У. Х.” Г., със седалище [населено място] – Р.А., чрез „П. Л. И Т. – К. Б.” К. срещу касатора и [фирма], [населено място], като ответници, положителен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, във вр. с чл.269 ДОПК за собственост на следните движими вещи: бордово полуремарке SCHMITZ SCS24/ L-13.62 E B с номер на шасито: WSM 00000003057321 и бордово полуремарке SCHMITZ SCS 24/L -13.62 E B, с номер на шасито WSM00000003059097 и ДК [рег.номер на МПС] .
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение, който порок е обоснован с твърденията за произнасяне от страна на въззивния съд по нередовна искова молба, разгледа установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, във вр. с чл.269 ДОПК при отсъствие на правен интерес за ищеца и при несъобразяване на въведено в срок възражение за родова и местна неподсъдност на делото- касационно основание по чл.281, т.2 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК и уточнение на същото вх.№ 3416/25.07.2013 год. приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определените за значими за допустимостта на предявения иск въпроси на процесуалното право, а именно: 1.”Може ли да се счита за редовна искова молба, която няма необходимото съдържание по чл.127, ал.1, т.3 ГПК, тъй като не е определена цена на иска, не е спазен реда по чл.129 ГПК цената на иска да се определи служебно от съда и по нея съдът да се произнесе едва с решението си? Не се ли нарушава по този начин принципа на диспозитивното начало?”; 2. „Може ли да се счита за доказано неизпълнението на договор за покупко- продажба, съответно, че не е реализирана тази правна сделка, поради това, че купувачът, като ответник в процеса е заявил, че действително не е заплатил цялата договорена цена, след като представената „финансова справка” от ищеца, без подпис и печат не е била оспорена?” и 3.”Следва ли в този случай да се изиска официално извлечение от счетоводството на двете дружества във вр. с осъществяване на същата сделка, щом страните по нея са търговци ?”.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по искането за допускане на касационно обжалване, позовавайки се на отсъствие на поддържания селективен критерий, вкл. липса на аргументация на същия.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за достъп до касационен контрол, поради следното:
За да постанови обжалваното решение по предявения иск, основан на чл.124, ал.1 ГПК, във вр. с чл.269, ал.1 ДОПК въззивният съд, след подробен анализ на събраните по делото доказателства, е приел, че ищецът, в качеството му на трето на изпълнението по ДОПК лице, е собственик на процесните движими вещи, които са били запорирани от публичния изпълнител за непогасени публични задължения на ответника – „Р.” Е.. При обосноваване на крайния правен извод за основателност на предявения положителен установителен иск решаващият състав на ТОС е изложил обстойни правни съображения относно произтичащите за страните правни последици от сключените помежду им два договора за продажба на лизинг, надлежно вписани в ЦРОЗ по реда на чл.10, ал.1 ПУДЦРОЗМП – запазване собствеността на продавача до изплащане пълната покупна цена от купувача чрез престиране на всички вноски / рати/ в рамките на уговорения срок, заедно с други евентуални неплатени задължения от правната сделка, като изрично е посочено, че сама по себе си извършената в КАТ регистрация на съответно моторно – превозно средство, какъвто характер притежава и всяко едно от процесните два броя триосни бордови полуремакрета, нито прехвърля правото на собственост на лицето- заявител, нито удостоверява правото му на собственост върху регистрираната вещ.
Затова и при безспорно установения в хода на делото факт на неплащане пълния размер на дължимата покупна цена, вкл. признанието на длъжника и отсъствие на ангажирани доказателства за извършената и престация на продавача, опровергаващи приложената от ищцовото ТД „Финансова справка” – частен свидетелстващ документ, чиято доказателствена сила е преценена наред с останалия доказателствен материал, ТОС е счел, че собственик на вещите върху които е наложен запор с постановление изх. № 4611/ 19. 05.2011 год. на публичен изпълнител при ТД на Н., [населено място] е ищецът, удостоверил правото си на собственост върху същите с 2 бр. фактури – от 05.06.2012 год. и от 03.05.2007 год., чиято доказателствена не е била оборена в процеса.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че поставените от касатора въпроси на процесуалното право, макар и важни, нямат обуславящо значение за крайния правен резултат по делото и приетата допустимост на предявения иск.
В съответствие със задължителните постановки в т. 4 на ТР № 1/ 17. 07. 2001 год. на ОСГК на ВКС, които съгласно т.5 на ТР № 1/09.12.2013 год. на ОСГТК на ВКС са актуални и при действащия ГПК въззивният съд, като инстанция по същество, вкл. и при условията на ограничен въззив, с определението си по чл.267 ГПК, е предприел указаните в чл. 129,ал.2 ГПК процесуални действия по отстраняване на констатираната и твърдяна пред него от въззивника нередовност на исковата молба. Със същото това определение съставът на ТОС се е произнесъл и относно възраженията на ответника относно цената на иска и за родова и местна неподсъдност на делото на О., приемайки ги за неоснователни поради несвоевременното им заявяване. Отделно от това въззивният съд е изложил и подробни съображения, че така определената от О. цена на иска е изцяло съобразена с представените доказателства за застрахователната стойност на процесните вещи, като въз основа на същата, възлизаща общо на 21 000 лева е изчислена и дължимата от ищцовото ТД държавна такса.
Следователно при осъществените процесуални действия по проверка допустимостта на обжалвания първоинстанционен съдебен акт въззивният съд е процедирал в съответствие с процесуалния закон и в пълно съгласие със задължителната практика на ВКС, свързана с приложението на чл.129 ГПК, чл.103 и чл.105 ГПК, поради което не би могло да се счете, че въз основа на същите се е стигнало до постановяване на недопустимо съдебно решение във вреда на жалбоподателя.
Отделен остава въпросът, че доколкото въведеното от ответника- настоящ касатор, възражение по цената на предявения установителен иск не е било своевременно заявено, то въззивният съд не е дължал въобще произнасяне по същество на същото.
Що се касае до останалите въпроси, то те са свързани с процесуалната законосъобразност на обжалваното въззивно решение и са относими към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, които последни, според възприетата от законодателя процесуална уредба на касационното производство по действащия ГПК, не се отъждествяват с предпоставките за достъп до касационен контрол.
Следователно в случая липсва формулиран правен въпрос, попадащ в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК и при отсъствие на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване, касационната инстанция, съгласно постановките в т.1 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС, не дължи обсъждане основателността на въведения критерий за селекция.
Твърдението за недопустимост на обжалваното въззивно решение поради липса на правен интерес за ищеца също е неоснователно. Последователно в практиката си по приложението на чл.269 ДОПК Върховният касационен съд е поддържал становището, че доколкото с този иск е създадена процесуална възможност за безсрочна защита на всяко трето лице, засегнато от принудителното изпълнение по ДОПК, независимо от това дали е проведена докрай процедурата по обжалване действията на публичния изпълнител по принудително събиране на публични вземания, или не, то последното всякога има правен интерес да установи по съдебен ред спрямо длъжника и взискателя правото си на собственост върху запорираната вещ, което чрез провежданото от публичния изпълнител принудително изпълнение всъщност му се оспорва и с тази практика ТОС изцяло се е съобразил .
Ответната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски за производството по чл.288 ГПК, поради което при този изход на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК съставът на ВКС не дължи произнасяне по отговорността за същите.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1 т.3 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Търговищкия окръжен съд № 23 от 24.06.2013 год., по в.т.д.№ 58/2013 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: