5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№347
С., 16.10.2014 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 5005 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. М. Н. чрез пълномощника му адвокат Х. М. против решение от 18.02.2014 г., постановено по гр.д. № 8899 по описа за 2012 г. на Софийски градски съд, ІV-Д въззивен състав, с което е потвърдено решение от 20.03.2012 г. по гр.д. № 63551/2010 г. на Софийски районен съд, 57-ми състав в частта за допускане на съдебна делба на УПИ Х-518 от кв.41 от З. на [населено място], м.”с.В.”, съставляващ поземлен имот с идентификатор 12084.2700.518 с площ 844 кв.м. между съделителите и при права в съсобствеността: Н. М. Н. – 4/6 ид.ч. и В. Х. Х. и К. Х. Г. – по 1/6 ид.ч., както и на втория етаж от двуетажната жилищна сграда, находяща се в предната част на УПИ Х-518, от страната, която граници с УПИ ІХ-517, състоящ се от хол и спалня със санитарен възел, между съделителите и при права в съсобствеността: Н. М. Х. – 2/4 ид.ч. и В. Х. Х. и К. Х. Г. – по ? ид.ч.
Ответниците по касационната жалба В. Х. Х. и К. Х. Г. считат, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
При преценка налице ли са основания за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
В. решение в атакуваната му част е постановено по жалба на Н. М. Н. с доводи, че първостепенният съд неправилно приел, че тъй като процесното дворно място било притежавано в СИО, то и завещанието от 19.09.1995 г. на К. Н. Х., поч. 12.12.1999 г. е произвело действие само за ? идеална част от имота; съдът не взел предвид разпоредбата на чл. 24, ал. 4 СК и обстоятелството, че нито в 6-месечния срок, нито в 3-годишния срок и в продължение на повече от 6 години, до смъртта си през 2006 г., съпругата на завещателя – Х. Т. Х., не оспорила завещателното разпореждане, което водело до потвърждаването му; неоснователно съдът не споделил доводите на ответника, че е владял необезпокояван през последните 10 години завещания му имот и съответно – че е само негов и не го държи за другите наследници; неправилно СРС не обсъдил доводите на ответника за погасяване по давност на правото на ищците да искат намаляване на завещателното разпореждане, като приел за меродавен факта, че до приключване на устните състезания по делото ищците не са направили искане по реда на чл. 30, ал. 1 ЗН; по отношение на двуетажната жилищна сграда в УПИ първостепенният съд неправилно приел, че не е налице трансформация на лични средства, тъй като доказателства в тази насока не били представени; построяването на тази сграда било извършено както с лични средства на наследодателя К. Н., така и със средства на въззивника-ответник; средствата били вложени при изричното съгласие на съпругата Х. Х., като с представената нотариално заверена молба-декларация по чл. 56, ал. 2 З. К. Н. отстъпил правото на строеж за втория етаж на ответника, и в същата било посочено, че строежът на втория етаж ще се извърши със средства на К. Н., но за сметка на ответника
В. съд е приел доводите за неоснователни по следните съображения: не е спорно, че процесният УПИ е придобит от наследодателите на страните в режим на СИО, като със смъртта на К. Х. СИО е прекратена и се е трансформирала в обикновена съсобственост при равни квоти за двамата съпрузи, поради което нормата на чл. 22, ал. 4 СК (отм.) СК е неприложима. З. разпореждане относно дворното място (по същество завет по чл. 16, ал. 2 ЗН) е извършено приживе, но се отнася до имот, който ще се намира в патримониума на наследодателя към момента на неговата смърт. Поради това правилно първостепенният съд е приел, че същото е произвело действие само за притежаваната от завещателя към този момент ? идеална част от имота, не и за останалата ?, собствена на съпругата му. Правилно не е обсъдено и възражението на ответника за погасяване по давност на правото на ищците да искат намаляване на завещателното разпореждане, тъй като до приключване на първоинстанционното производство ищците не са направили искане по реда на чл. 30, ал. 1 ЗН за възстановяване на запазена част от наследството, оставено от К. Х.. Недоказано и като такова – неоснователно е и евентуалното възражение на ответника за придобиване по давност на ? идеална част от процесния УПИ, начиная от обявяване на завещанието през 2000 г. Съгласно задължителното за приложение от съдилищата Тълкувателно решение № 1/06.08.2012г. по тълк.д. № 1/2012г., ОСГК на ВКС, презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. При доказателствена тежест за ответника съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК, същият не е ангажирал доказателства да е упражнявал фактическа власт върху целия УПИ в срока по чл. 79 ЗС, поради което правилно първостепенният съд е приел и това възражение за неоснователно.
За неоснователни са приети и доводите във връзка с допускането до делба на втория етаж от двуетажната жилищна сграда в имота. По делото не се установява на ответника да е било валидно учредено право на строеж по реда на чл. 56, ал. 2 З. (отм.) за втория етаж от двуетажната жилищна сграда, построена в процесното дворно място. Съгласно тази разпоредба (в редакция към ДВ бр. 36/1979г.), със съгласието на собственика в неговия имот строителство са могли да извършват съпругът, роднините по права възходяща и низходяща линия и роднините по съребрена линия до втора степен включително, като съгласието на собственика е следвало да бъде изразено в нотариално заверено заявление до службата при съответния народен съвет, което да е вписано в нотариалните книги. Нотариално завереното заявление заедно с вписването в нотариалните книги представлява задължителна форма, наличността на която е била условие за действителността на волеизявлението. И съгласно постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение 27/01.06.2010г. по гр.д. № 2072/2008 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, вписването на заявлението на учредителя на вещното право на строеж, дадено по чл. 56, ал. 2 З. (отм.), има конститутивен ефект.
В случая приетата молба по чл. 56, ал. 2 З., освен че изхожда само от К. Х., а не и от неговата съпруга, не е вписана в нотариалните книги. При липсата на валидно учредено право на строеж, по силата на чл. 92 ЗС собственици на втория етаж от сградата са станали собствениците на мястото – наследодателите на страните. Н. за спора в първата фаза на делбеното производство е с какви средства е построена сградата. По делото не се установява вторият етаж да е построен със средства на ответника, но дори това да е така, същият би имал само облигационно вземане спрямо другите съсобственици, но това не е основание за изключване от делбата на втория етаж от сградата.
К. се позовава на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като счита, че за правилно определяне на делбената маса при наличие на завещание, неоспорено от другата страна е необходимо да се даде отговор на въпросите: 1. При наличие на саморъчно завещание от страна на един от съпрузите с обща вещ приложима ли е разпоредбата на чл.22, ал.3 СК-отм. от 1985 г., в сила към смъртта на наследодателя?
2. Намират ли приложение разпоредбите на чл.30 ЗН в производството по делба между наследниците, във връзка с преюдициалния въпрос за наличие на завещание, съответно липсата на становище във връзка възражение за наличие на завещание?
3. Нотариално заверената молба с резолюция до началника на отдел „Строителство, архитектура и благоустройство” при РНС”Девети септември” от К. Н. Х. и Н. М. К. не е ли достатъчно доказателство за отстъпване правото на строеж?
По поставените въпроси не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. По първият въпрос липсва непълнота или неяснота в нормативната уредба – чл.22, ал.3 СК-отм. от 1985 г. ясно визира разпореждане извършено по време на брака, употребявайки изразите „съпруг” и „другия съпруг”, а чл.13 ЗН определя завещанието като разпореждане за след смъртта, т.е. такова, което поражда действие когато бракът е прекратен със смъртта на единия съпруг. Вторият въпрос е извън предмета на спора, касаещ действието на завещанието по отношение само на притежаваните от завещателя вещни права, като искане за възстановяване на запазена част от наследство не е предявявано и съдът не се е произнасял по него. По третият въпрос е налице практика на ВКС по чл.290 ГПК, цитирана от въззивният съд в решението му, която е дала тълкуване какъв е фактическият състав на учредяване право на строеж по чл.56, ал.2 З.-отм.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 18.02.2014 г., постановено по гр.д. № 8899 по описа за 2012 г. на Софийски градски съд, ІV-Д въззивен състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: