О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 347
гр. София, 22.06.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 159/18г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. И. П. от [населено място] срещу въззивно решение № 2708 от 24.04.17г., постановено по в.гр.д.№ 9303/16г. на Софийския градски съд, ІІ-а с-в, с оплаквания за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение от 05.05.16г. по гр.д.№ 59441/12г. на Софийския районен съд, 120 с-в, в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от Е. И. П. против Н. Б. В., Е. Б. П., Р. Б. В., Й. Д. Д., Е. К. С., Г. В. Г., М. И. Н. и А. И. Х. иск с правна квалификация чл.108 ЗС относно недвижим имот, представляващ 458 кв.м.от поземлен имот с идентификатор 68134.4082.5961 по кадастралната карта на [населено място],[жк].
Със същото решение въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен иска на Е. И. П. против И. Г. К. и Б. Г. К. по чл.108 ЗС за ревандикация на същия имот и е прекратил производството в тази му част.
По делото е установено, че ищцата в първоинстанционното производство Е. И. П. е наследник по закон на И. Н. К., който с нот.акт № 121/65г., заедно със своите братя и сестри, е признат за собственик по давностно владение на неурегулирано празно място с площ от 4400 кв.м. в [населено място], м.”Д., К.-П.”. През 1973г. съсобствениците на мястото по нотариалния акт са сключили съдебна спогодба по гр.д.№ 1368/73г., по силата на която наследодателят на ищцата е получил в дял празно дворно място от 880 кв.м., представляващо по тогава действащия план на [населено място], м.”Д.” част от имот пл.№ 2941 от кв.29. Ответниците са наследници на В. Г. М. и се легитимират като собственици по реституция по реда на ЗСПЗЗ от 22.01.1999г. на нива от 1,038 дка, находяща се строителните граници на [населено място], м.”П.”, част от която е процесният имот, внесен от наследодателя в ТКЗС през 1958г.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че съгласно чл.5, ал.2 ЗВСОНИ до 21.11.1997г., както и до приключване на процедурата по възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ придобивна давност не може да бъде зачетена, а след този момент по делото липсват данни ищцата да е упражнявала фактическа власт върху имота /от показанията на нейния съпруг е установено, че тя и семейството й са обработвали мястото до 1975г-1980г./. Наред с това е прието, че до внасянето на имота в ТКЗС имотът е владян първоначално от общия наследодател на ответниците, след това от тримата му синове и в последствие от техните наследници, както и че ищцата може да оспорва възникналото реституционно право на ответниците, но само в рамките на своите противопоставими права, възникнали в периода след обобществяването на имота /спор за собственост към този момент подлежи на разрешаване по реда на чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ/ и по конкретно, че ищцата не може да възразява, че лицето на което е възстановена собствеността, респ. неговият наследодател не е бил собственик на имота към момента на образуване на ТКЗС, или че възстановеният имот не е идентичен с притежавания преди колективизацията като се е позовал на задължителна практика на ВКС в този смисъл. Тъй като в случая липсват твърдения и данни да е налице някое от изключенията по чл.10, ал.7 и чл.10б ЗСПЗЗ съдът е приел, че удостовереното в полза на ответниците реституционно право не опровергано по делото.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите:1. Длъжен ли е ответникът чрез главно и пълно доказване да установява правото си на собственост или са достатъчни само косвени доказателства за твърдяното обстоятелство, респ. следва ли съдът да изследва законосъобразността на реституционната процедура и 2. Може ли сам по себе си фактът на реституиране на имота по реда на ЗСПЗЗ да бъде в едно производство по чл.108 ЗС да бъде приет като безспорен и неоспорим за признаване на собственост, без да се изследва реституционната преписка и без да се вземат предвид представените от ищеца писмени доказателства, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са решавани противоречиво от съдилищата.
Ответниците по жалбата считат, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба, в приложимата редакция преди изменението, обн.ДВ, бр.86/17г. с оглед датата на подаване на касационната жалба – 08.06.2017г. и § 74 ПЗР ЗИДГПК, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е: 1. решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Следователно допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в цитираната разпоредба.
В случая поставените от касатора въпроси не обуславят изхода на спора, тъй като според практиката на ВКС при предявен иск по чл.108 ЗС в тежест на ищеца е да установи фактите, на които основава правото на собственост върху претендираната вещ, а не на ответника по иска, на когото не се признават права върху нея, дори при неговото отхвърляне. Наред с това съдът не е отказал да извърши косвен съдебен контрол върху акта за реституция на имота по реда на ЗСПЗЗ в полза на ответниците, а в съответствие с практиката на ВКС – ТР № 9/12г. на ОСГК, Р № 331 по гр.д.№ 298/11г., ІІ г.о и др. е приел, че ищцата може да оспорва възникналото реституционно право в полза на ответниците само в рамките на своите противопоставими права, възникнали след обобществяването на земята, каквото не е направено, нито доказано. Освен това във връзка с първия поставен въпрос жалбоподателката не се позовава на противоречие с никаква практика, а по отношение на втория въпрос сочи противоречие с Р № 190 по гр.д.№ 357/12г.на Варненския апелативен съд и № 8 по гр.д.№ 340/12г. на Костинбродския районен съд, без да излага съображения в какво се състои противоречието. Независимо от това, с тези решение са разгледани различни от настоящата хипотези, но дори някакво противоречие между тях и обжалваното решение да бе налице, то би било правно ирелевантно, след като последното е съобразено с практиката на ВКС. Позоваването на противоречие с ТР № 4/14г. на ОСГК на ВКС, тъй като при предявен иск по чл.108 ЗС съдът следвало да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост в патримониума на ищеца е също неоснователно, тъй като в случая диспозитив за отхвърляне искането за признаване на това право е налице, а и според това тълкувателно решение пропускът на съда да се произнесе с отделен установителен диспозитив по предявен ревандикационен иск представлява очевидна фактическа грешка, подлежаща на поправка по реда на чл.247 ГПК, а не по пътя на касационното обжалване.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторката следва да заплати на ответниците по касация Н. Б. В., Е. Б. П., И. Г. К., Б. Г. К., Г. В. Г., А. И. Х., М. И. Н., Е. К. С. и Й. Д. Д. сторените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение въззивно решение № 2708 от 24.04.17г., постановено по в.гр.д.№ 9303/16г. на Софийския градски съд, ІІ-а с-в.
О с ъ ж д а Е. И. П. от [населено място] да заплати на Н. Б. В., Е. Б. П., И. Г. К., Б. Г. К., Г. В. Г., А. И. Х., М. И. Н., Е. К. С. и Й. Д. Д. сумата 1000 лв./хиляда лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: