5
Гр. д. № 2877/2015 г. на ВКС, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 347
София, 09.06.2015 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на втори юни две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от председателя Ж. Силдарева гр. д. N 2877/2015 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба подадена от [община] срещу решение № 102 от 30.10.2014 г. по гр. д. № 248/2014 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 15.04.201 г. по гр. д. № 1146/2013 г. от 15.04.2014 г. на Бургаски окръжен съд, с което касаторът е осъден да предаде на Държавата владението на собствения й имот с идентификатор 37023.501.582 по КК и КР на [населено място]. Касационните доводи са за необоснованост и незаконосъобразност на решението. Допускането на касационна проверка се иска по въпроса:
Държавна или общинска собственост са терените, включени в зони за курортно строителство, които съгласно действащите устройствени планове на територията към момента на влизане в сила на § 7 ЗМСМА и изменението на чл. 6 ЗС са предназначени за широко обществено ползване с предвиждане за паркове с неограничен достъп до тях, въпреки че върху тях има изградени сгради при условията на комплексно, без отреждане на парцели застрояване с курортно предназначение, които сгради са собственост на държавни учреждения, но самите терени не са включени в капитала, уставния фонд и не се водят в баланса на търговско дружество, фирма или предприятие с държавно имущество и към момента на влизане в сила на ЗМСМА, не са съставени актове за държавна собственост. Преминават ли в собственост на общините тези терени на основание § 7 от ПЗР на ЗМСМА. Намира, че този въпрос е обусловил решаващите изводи на съда и разрешаването му е от значение за точното прилагане на закона – основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК.
Ответникът по касация намира жалбата за неоснователна. Намира че поставеният въпрос не обуславя основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК за допускане на касационна проверка, тъй като прилагането на закона е въпрос на преценка на фактите, а не на тълкуване на правната норма, поради това че е неясна, непълна или противоречива.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За да се произнесе по жалбата съдът взе предвид следното:
Предявеният от Държавата, представлявана от министъра на министерството на регионалното развитие и благоустройство, срещу касатора ревандикационен иск за поземлен имот с идентификатор 37023.501.582 по КК и КР на [населено място] е уважен след като е прието за установено, че имотът не е станал общинска собственост по разпореждане на закона – § 7 от ПЗР на ЗМСМА. Намерено е, че правото на собственост не е преминало в общината и на основание § 42 от ПЗР на ЗОС (обн. в ДВ, бр. 96 от 5.10.1999 г.).
Тези правни изводи са изведени от приетите за установени правно релевантни факти, които са следните:
През 1960 г. на Медицинския университет в [населено място] е било отстъпено право на строеж за изграждане на почивна станция с 50 легла в землището на [населено място].
Ограниченото вещно правото е реализирано през 1961 г. с построяването на двуетажна сграда, застроена на площ от 254.60 кв. м., кухня и столова на 1 етаж, със застроена площ от 613 кв. м., а през 1980 г. е построена административна сграда на площ от 130 кв. м.
През 1962 г. за [населено място] е изработен регулационен план, в който се включва и спорния терен, намиращ се в землището на [населено място].
С приета техническа експертиза е установено, че през 1970 г. за [населено място] е бил изработен общ идейно-застроителен план, в който са били посочени с номера изградените и предвидени за изграждане сгради, зелени площи, алеи и улици. Почивната станция на Медицински университет София е нанесена с № 4. Същата година е изработен и регулационен план само за улична регулация, като за терена, върху който е построена почивната станция, не е бил отреден парцел.
През 1997 г. за кв. 27 по плана на [населено място] е изработен и одобрен ЧИ на ЗРП, засягащо имоти между които и № 186 с площ от 10313,11 кв. м., като за него е създаден нов парцел ХІ -отреден за „Почивна станция”, с площ от 7060 кв. м.
За [населено място] е одобрен кадастрален план през 2000 г., в който е нанесена почивната база и терен с пл. № 168. За този имот с площ от 10313.11 кв. м. е съставен акт за частна общинска собственост № 107 на 02.02.2004 г., в който като основание за придобиване на имота от общината е посочено – чл. 2, ал. 1, т. 5 ЗОС и § 42 от ПЗР на ЗИД ЗОС от 1999 г.
През 2007 г. са одобрени КК и КР за [населено място], като заснетият поземлен имот с идентификатор 37023.501.582 е с площ от 5784 кв. м. и съставлява част от бившия парцел ХІ. С техническа експертиза е установено, че теренът, в който се намира почивната станция, е бил винаги отреден за „Курортно строителство и паркова територия”.
За терена, който по действащите КККР е поземлен имот с идентификатор 37023.501.582, са съставяни актове за частна общинска собственост и през 2005 г. – № 422, в който като основание за придобиване са посочени разпоредбите на чл. 2, ал. 1, т. 5 и чл. 2, ал. 2, т. 1 ЗОС, както и акт № 1082 от 08.08.2008 г., в който в т. 2 „правно основание” е посочено – във връзка с влязла в сила кадастрална карта, одобрена със заповед № РД-18-61 от 08.10.2007 г.
В отговора на исковата молба се поддържа, че касаторът е придобил правото на собственост върху терена на основание § 7 от ПЗР на ЗМСМА.
За построената през 1960 г. сграда – почивна станция на площ от 452 кв. м. е бил съставен акт за държавна собственост № 4589/1961 г. За застроената и обслужващата почивна станция площ не е съставян акт за държавна собственост, тъй като при действащата тогава правна уредба правото на държавна собственост съществува и без да е съставен акт за придобиване на определен имот. Този довод на ответника законосъобразно е намерен за неоснователен.
Земята, извън принадлежащата на физически лица, на кооперативни и обществени организации, се е считала собственост на държавата по разпореждане на закона, аргумент за което се извежда от чл. 6 ЗС в първоначалната му редакция
Това следва и от тълкуването на разпоредбата на чл. 19 ЗС, който постановява, че правото на собственост върху държавни недвижими имоти може да се установява и с документ, издаден въз основа на книгите, които се водят за тези имоти. Това е било доразвито и в Правилника за държавните имоти (обнародван в ДВ, бр. 59 от 15.07.1952 г. и отменен м. октомври 1975 г.). Съгласно разпоредбата на чл. 27, ал. 2 от ИППДИ, актове се съставят само за държавни недвижими имоти в границите на регулационните планове, а извън тях, само ако са застроени. При действието на тази нормативна уредба не са подлежали на актуване имоти в горския, поземления, пасищния фонд, непокрити имоти извън регулационния план, а също и имоти за общо ползване, като улици, площади, водоеми, и др. (чл. 21 ИППДИ). Съставянето на актове за държавна собственост не е било регламентирано като задължителна дейност. Правното значение на тези актове, което им отдава закона е само доказателствено.
След обстоен анализ на така установените факти е прието, че теренът до изменението на чл. 6 ЗС обн. в ДВ, бр. 31/1990 г. е бил държана собственост. С влизане в сила на § 7 от ПЗР на ЗМСМА законодателят е посочил, кои от имотите държавна собственост преминават в собственост на общините. Спорният терен не отговарял на характеристиките на нито една от посочените в нормата хипотези.
Не са били налице и основанията, посочени в съставените три акта за общинска собственост. Неоснователно е позоваването на чл. 2, ал. 1, т. 5 ЗОС и § 42 от ПЗР на ЗОС, тъй като теренът е бил застроен с почивна станция на висше учебно заведение и в него са изпълнени паркови мероприятия, обслужващи също почивната станция, за изпълнението на които не се установява да са вложени средства и труд на населението на общината (т. 5 от ал. 1 на чл. 2 ЗОбС). Не са били налице и предпоставките на § 42 от ПЗР на ЗОС, с който се предават в собственост на общините застроените и незастроени парцели и имоти, частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизане в сила на закона подробни градоустройствени планове. Имотът към влизане в сила на ЗМСМА е бил отреден за „Курортно строителство и паркова територия”, като е установено, че в него е изпълнено мероприятие за курортно дело – строителство на почивна станция. Теренът никога не е бил отреждан за мероприятия на общината и не е обслужвал такива.
По въпросът, по който се иска допускане касационна проверка, съдът не се е произнасял. Решаващият му извод е изведен от това, че при тези данни за терена и предназначението му и реализираното върху него мероприятие, не е било налице нито едно от основанията установени с §7, ал. 1, т. 1- 7 от ПЗР на ЗМСМА за преминаването му в собственост на общината по разпореждане на закона. Съдът не се е произнасял по въпроса за това дали теренът е бил включен в имуществото на Медицинския факултет, тъй като ищецът не е навеждал такъв довод.
По отношение на терена не е било налице основание за съставяне на акт за частна общинска собственост, тъй като е предназначен за трайно задоволяване на обществени потребности. Недвижимите имоти, които са предназначени за задоволяване на такива потребности от общинско значение са в режим на публична държавна собственост. Спорният имот не е имал предназначението за задоволяване на потребности от общинско значение, а такива от по широк кръг, извън тези на общината.
При проверка на решението не се установи да е налице основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК за допускане до касация на обжалвания въззивен акт, поради което искането следва да се остави без уважение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от решение № 102 от 30.10.2014 г. по гр. д. № 248/2014 г. на Бургаски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: