4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 347
София, 09.07.2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова ч. гр. д. № 2325/2015 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 1625/09.02.2015г. на Б. Г. Н. срещу определение № 150 от 27.01.2015 г. по ч. гр. д. № 12/2015 г. на Русенския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 8307 от 09.12.2014 г. по гр. д. № 3081/2014 г. на Русенския районен съд за прекратяване на производството по иск с правно основание чл. 124, ал. 5 ГПК.
Жалбоподателят иска отмяна на атакувания съдебен акт, като поддържа оплаквания за нищожност с довода за ненадлежен съдебен състав и неправилност заради допуснати от съда процесуални нарушения.
В самата жалба, а и в отделно изложение, формулира следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да отмени определение на първоинстанциония съд, с което се прекратява делото, на основание отсъствие на правен интерес, въпреки че ищецът е изпълнил всички разпореждания на първоинстанциония съд по отстраняване на нередности на исковата молба, свързани с наличието на правен интерес; 2. Длъжен ли е въззивният съд като съд по съществото на правния спор, да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказтелства; 3. Длъжен ли е съдът да се произнесе по предмета на спора, с който е сезиран, така, както той е заявен от ищците в исковата молба, с изложените в нея обстоятелства; 4. Ако ишецът има на разположение установителен иск за неистинност на документ, налице ли е за него интерес да води иска по чл. 124, ал. 5 ГПК, тъй като за оборване доказателствената сила на един документ е достатъчно да се установи неговата неистинност; 5. С оглед на диспозитивното начало в гражданския процес, длъжен ли е съдът да даде защита на накърненото материално право само в рамките и по начина, поискани от ищеца.
За първите три, както и за петия въпроси, сочи специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а за четвъртия въпрос – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Във връзка с оплакването за нищожност на обжалваното определение, касаторът е поставил въпросите: 1. надлежен ли е съдебен състав, който разглежда и решава дело за установяване съставянето на документ по престъпен начин, в който участва съдия, участвал в съдебен състав по друго производство, решението по което би било отменено, ако искът бъде уважен; 2. надлежен ли е съдебен състав, който разглежда и решава дело за установяване съставянето на документ по престъпен начин, в който участва съдия, участвал в съдебен състав по друго производство, в което същият съдия е отказал за допусне установяване неистинност на същия документ.
Ответната страна Областният управител на област Р. в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, с писмен отговор оспорва основателността на жалбата.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., като обсъди данните по делото намира частната касационна жалба за допустима като редовна и подадена в срок, от надлежна страна, срещу преграждащ по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК съдебен акт, за който ограничението по чл. 274, ал. 4 ГПК вр. чл. 280, ал. 2 ГПК не важи.
По допускане на касационното обжалване с оглед наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК като условие за разглеждане на жалбата по същество, настоящият състав намира следното:
Производството по гр. д. № 3081/2014 г. на Русенския районен се развива по иск по чл. 124, ал. 5 ГПК на настоящия касатор срещу Областния управител на област Р. с предмет установяване на престъпно деяние по чл. 311, ал. 1 НК, осъществено при съставянето на акт за публична държавна собственост № 2060/17.12.2002 г. от неизвестен извършител, като ищецът се позовава на недопустимост на наказателното преследване поради изтекла давност. Актът има за предмет недвижим имот, върху който е построена сграда, последната претендирана от ищеца като негова собственост.
С определение от 09.12.2014 г. районният съд прекратил производството при условията на чл. 130 ГПК поради това, че искът е насочен срещу ненадлежна страна и поради липса на правен интерес.
За да потвърди това определение, въззивният съд възприел квалификацията на иска по чл. 124, ал. 5 ГПК, като приел, че ищецът извежда правния си интерес от възможността да иска отмяна на влезлите в сила решения по гр. д. № 61/2010 г. на Русенския районен съд, адм. д. № 4758/2011 г. на Върховния административен съд на РБ, V-то отд., и адм. д. № 1320/2012 г. на Върховния административен съд, 5-чл. с-в. В хода на производствата, чрез отмяната на решенията по които се обосновава правният интерес, ищецът е оспорил истинността на документа. Тъй като е отказано откриване на производство по чл. 193 ГПК, въззивният съд посочил, че правилността на отказите е подлежала на инстанционен контрол при обжалване на съдебните актове. Като се позовал на т. 3 от ТР № 5/2012 г. по т. д. № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съдът достигнал до извода, че липсва интерес от самостоятелното предявяване на иск за установяване неистинността на документа, който вече е бил представен по приключилите с влезли в сила решения дела. Изхождайки от положението, че искът по чл. 124, ал. 5 ГПК за установяване на документно престъпление се явява специален спрямо иска по чл. 124, ал. 4 ГПК за неистинност на документ, съдът приел, че щом последният е на разположение на ищеца, за него не е налице правен интерес от воденето на иск по чл. 124, ал. 5 ГПК, тъй като за оборване доказателствената сила на един свидетелстващ документ е достатъчно да се обори неговата истинност. Съдът приел съшо така, че щом ишецът не разполага с интерес да води иск по чл. 124, ал. 4 ГПК, на още по-силно основание не би имал интерес да води иск за установяване на престъпно обстоятелство. Изложени са и мотиви за липса на интерес от предявения иск с оглед наведеното в исковата молба значение на акта за висящ административен спор по адм. д. № 42/2012 г. на Административния съд [населено място] /в исковата молба е посочено и наказателно административно дело № 572/2014 г. на Русенския районен съд/, в което актът е представен, с позоваването на т. 1 от ТР № 5/2012 г. по т. д. № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Прието е, че правен интерес не може да се изведе и от довода, че спорният акт пречи на ищеца да се снабди с документ за собственост по реда на обстоятелствената проверка, защото пречката е влязлото в сила решение по гр. д. № 61/2010 г., с което е отхвърлен предявеният срещу държавата отрицателен установителен иск за собственост върху имота, предмет на оспорения акт.
При тези мотиви на въззивния съд, за формулираните в изложението въпроси две, три и пет, не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като това са въпроси по съшеството на спора, в частност касаещи правилността на съдебния акт с оглед на евентуално допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствени правила.
По първия въпрос /длъжен ли е въззивният съд да отмени определение на първоинстанциония съд, с което се прекратява делото, на основание отсъствие на правен интерес, въпреки че ищецът е изпълнил всички разпореждания на първоинстанциония съд по отстраняване на нередности на исковата молба, свързани с наличието на правен интерес/ не е налице специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд е процедирал в съотвествие със съдебната практика, че допустимостта на установителен иск, какъвто е този по чл. 124, ал. 5 ГПК, се преценява освен от гледна точка редовност на исковата молба, но и с оглед наличието на правен интерес от водене на производство по такъв иск.
По четвъртия въпрос /за съотношението между правния интерес при исковете по чл. 193, ал. 1 ГПК и чл. 124, ал. 4 ГПК като искове за установяване неистинността на документ и чл. 124 ал. 5 ГПК като иск за установяване на факта на документно престъпление/ макар да има произнасяне на въззивния съд, това не обуславя крайния решаващ извод за недопустимост на производството, така че не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
С оглед наведената възможност страната да използва решението по иска по чл. 124, ал. 5 ГПК като основание за отмяна на влезли в сила решения, обуславящ е въпросът дали документът, досежно създаването на който се иска установяване на престъпно обстоятелство, е от значение за изхода по приключилите с влезли в сила решения дела.
Изходът на споровете по принадлежността на правото на собственост върху сградата, построена в имота, предмет на оспорения акт за държавна собственост, не е в зависимост от установяване по реда на чл. 124, ал. 5 ГПК на претендираната от ищеца неистинност на документа, защото актът за държавна собственост няма правопораждащо или правопрекратяващо действие, в който смисъл е чл. 5, ал. 3 З. и съдебната практика по приложението му. Това важи и за изхода от нотариалното производство, по реда на което ищецът е претендирал удостоверяване на право на собственост.
Решението по иска по чл. 124, ал. 5 ГПК не би обусловило изхода на спора и по двете административни дела пред ВАС, защото, видно от мотивите към адм. д. № 1320/2012 г., петчленният състав на ВАС е приел, че актът за държавна собственост е неотносим към административния спор-жалба срещу решение на Комисията за защита на личните данни, и решенията по тези дела изобщо не се основават на него. По наведената възможност решението да се използва във висящия процес по адм. д. № 42/2014 г. на Административния съд [населено място], следва да се посочи, че когато извършителят на престъплението не е открит /каквато е настоящата хипотеза/, легитимиран ответник по иска по чл. 124, ал. 5 ГПК е лицето, на което ще бъде противопоставено престъпното обстоятелство като основание за права или за отмяна на изгодно за него решение. В случая това е Б. дирекция за управление на водите Дунавски район с център П., но ответник по делото не е тя, а Областният управител на област Р..
Не е налице и вероятна нищожност или недопустимост на обжалвания акт, проверката за които ВКС извършва служебно. Изложеният довод за нищожност поради наличие на основания за отвод на член на състава не може да бъде споделен – обстоятелствата по чл. 22, ал. 1 ГПК биха могли да рефлектират върху правилността на акта, но нямат отношение към неговата валидност и допустимост. Ето защо и на това основание касационно обжалване не може да се допусне.
Въпреки този изход на спора, разноски в полза на областния управител не следва да се присъждат, тъй като такива не са доказани, а и страната не е представлявана от юрисконсулт.
Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ Д. касационно обжалване на въззивното определение № 150 от 27.01.2015 г. по ч. гр. д. № 12/2015 г. на Русенския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: