4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 348
София, 10.06. 2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 847/2015 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. И. П., Т. П. С., Н. П. А., П. И. С., И. М. С. и М. М. С. чрез адв. Л. В., срещу решение № 1441/15.07.2014 г. по гр. д. № 2312/2013 г. на Пловдивския окръжен съд.
К. навеждат като порок на решението неговата неправилност и на трите основания, посочени в чл. 281, т. 3 ГПК, искат отмяната му; претендират и разноски. В отделно изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърдят, че въззивното решение противоречи на задължителната практика на ВКС и практиката на съдилищата, както и, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
От ответниците по жалбата Е. К. П. и М. К. Б. в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор, с който оспорват жалбата по допустимост и основателност, искат и присъждане на разноски; от останалите не са постъпили писмени отговори.
Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускането на касационното обжалване, намира следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от лица с активна процесуална легитимация и правен интерес от обжалването, поради което е допустима.
Делото е образувано по исковата молба на А. И. П., Т. П. С., Н. П. А. и М. П. С. /починал в хода на делото и заместен от П. И. С., И. М. С. и М. М. С./, в качеството им на наследници на И. П. М., за признаване на установено спрямо ответниците, че имат право на обезщетение по ЗОСОИ за отчужден по реда на ЗОЕГПНС имот, равностойно на 1/2 ид. ч. от имота.
С решение № 2096/20.05.2013 г. по гр. д. № 10962/2011 г. на Пловдивския районен съд, потвърдено с обжалваното решение, е признато за установено, че ищците имат право общо на 14/48 ид. ч. от дължимото обезщетение за отчуждения имот: дворно място с площ от 1 237 кв. м., съставлявало парцел VІІ-2 от кв. 560 по плана на [населено място], ведно с 1/2 ид. ч. от построените в него двуетажна къща, кръчма, хамбар, шест стаи за пасажери и навес, като за разликата до пълния претендиран размер от 1/2 ид. ч. искът е отхвърлен.
Данните по делото сочат и това е прието за установено, че имотът, предмет на отчуждаване по ЗОЕГПНС, произхожда от П. Р. М., починал в 1952 г., който с н. а. № 174/1945 г. го продал на синовете си И. М. – наследодател на ищците, и В. М. – наследодател на част от ответниците по иска. По иск на четири от дъщерите на И. М. е образувано гр. д. № 1767/1953 г. на П. народен съд за унищожаване на сделката като симулативна – безпарична, и присъждане в полза на ищците на собствеността върху имота. С решение № 35/25.01.1954 г. е прието, че действителното намерение на собственика е било да дари имота на своите синове. Възражението за превишаване чрез дарението на разполагаемата част на наследодателя е счетено за основателно и е прието, че ответниците не могат да задържат целия имот, поради което същият е останал в наследството; постановено е унищожаване на н. а. № 174/1945 г. до размер на 20/48 ид. ч. и на ищците са присъдени по 5/48 ид. ч. от имота – предмет на разпореждането.
Спорни по делото са били въпросите дали решението по гр. д. № 1767/1953 г. е влязло в сила и кога и дали е било вписано, при данните за вписване на исковата молба, въз основа на която делото е образувано. Въззивният съд се позовал на записа в удостоверение от 06.03.1957 г., издадено от П. народен съд /л. 311 от първоинстанционното дело/, че решението е влязло в сила, както и на разпоредбата на пар. 36 от ППЗОЕГПНС, според който, когато един градски покрит недвижим имот е предмет на съдебен спор, декларация подава всяка от спорящите страни, ако тя извън него притежава и друг такъв имот, и въпросът за отчуждението се решава след влизането на съдебното решение за имота в законна сила. Отчуждаването по ЗОЕГПНС е извършено от двамата братя И. и В. М. с Постановление на Министерския съвет № 106 от 16.03.1954 г. При липса на конкретно посочена дата, на която решението е влязло в сила, съдът приел, че и при двете хипотези – извършено преди да се реши съдебният спор, или след това, отчуждаването не е в пълно съответствие с вещните права върху отчуждения имот. По материалноправната легитимация на ищците във връзка с приложението на чл. 3, ал. 1 ЗВСОНИ е прието, че щом други наследници, различни от наследодателя на ищците и от неговия брат, са се легитимирали като собственици на 20/48 ид. ч. от имота по силата на влязло в сила съдебно решение, то формалното отчуждаване само от двамата братя не дава основание да се приеме противното на това, което произтича от съдебното решение, а именно, че тези 20/48 ид. ч. не са били собственост на братята, а на техни сестри. Посочено е, че реституционният закон не може да създава права в полза на лица, които не са ги притежавали, или в полза на техните наследници, в ущърб на действителните собственици. Аргумент в подкрепа на този извод е и чл. 3, ал. 3 ЗВСОНИ, съгласно която, когато не са налице условията за възстановяване на собствеността върху имотите по чл. 1 и 2, бившите им собственици или техните наследници се обезщетяват по ред, определен с отделен закон, като тук лицата, ползващи се с право на обезщетение, пряко са посочени като бивши собственици или техни наследници, а не като лица, от които е отчуждено.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: 1. за разпределение на доказателствената тежест и последиците от недоказването на твърдения; 2. за вписването на исковата молба и постановеното по нея решение и точното приложение на чл. 115, ал. 2 ЗС; 3. за материалноправната легитимация на лицата по чл. 3, ал. 1 ЗВСОНИ.
Първият въпрос е обоснован с доводите, че при доказателствена тежест за ответниците по иска същите не са ангажирали доказателства решението по гр. д. № 1767/1953 г. да е влязло в сила и да е вписано, след като е установено, че исковата молба, по която е образувано делото е била вписана. По втория въпрос касаторите сочат, че при липса на данни съдебното решение да е вписано, вписването на исковата молба губи действието си и поради това решението няма действие за държавата-отчуждител. По третия въпрос поддържат, че въззивното решение противоречи на решение № 543/27.07.2010 г. по гр. д. № 787/2009 г. на ВКС, І-во г. о.
Според настоящия състав на ВКС, І-во г. о., предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице по следните съображения:
1. Не се установява обжалваното решение да противоречи на решение № 261/31.03.2010 г. по гр. д. № 5305/2008 г. на ВКС, ІІІ-то г.о, постановено по реда на чл. 290 ГПК, според което всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. Фактът, че решението по гр. д. № 1767/1953 г. е влязло в сила, и то преди акта за отчуждаването – Постановление № 106/16.03.1954 г., е установен с цитирания от съда в двете инстанции документ, който не е оспорен в настоящото производство и на който, според данните по делото, се е позовал и наследодателят на касаторите И. П. М.. В молба вх. № от 22.07.1954 г., приложена на л.л. 342-343 от първоинстанционното дело, същият е посочил, че присъждането на част от сънаследниците на П. М. на 20/48 ид. ч. е станало преди постановлението за отчуждаването. Следователно, доказателствената сила на удостоверението, което въззивният съд е поставил в основата на съдебния акт, не е оборена.
Представено е и решение № 403/22.03.2010 г. по в. гр. д. № 80/2010 г. на Пловдивския окръжен съд, но тъй като няма данни да е влязло в сила, то съгласно т. 3 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, не може да послужи при преценката за допускане на касационно обжалване по първия въпрос.
2. Въпросът за вписването на исковата молба и на постановеното по нея решение и точното приложение на чл. 115, ал. 2 ЗС, не е от съществено значение за изхода на делото. Вписването има този ефект, че след извършването му правните сделки с имота не могат да се противопоставят на лицето, което е извършило вписването. Като изхождат от това правно положение, касаторите считат, че извършеното от държавата отчуждаване на имота само от двамата братя, е противопоставимо на ищците по делото от 1953 г., съответно на техните наследници, тъй като решението, с което искът срещу приобретателите по оспорения нотариален акт е уважен, не е вписано. Тезата не може да бъде споделена. Трайна е съдебната практика по приложението на ЗВСОНИ, че както отчуждаването на собствеността, така и реституцията засягат правата на собственост на действителния собственик, и доколкото би се установило, че имотът е отнет от несобственик, то реституцията не може да го направи собственик, защото правото се възстановява в патримониума на лицата – собственици на експроприираните имоти. Съобразно тази практика разрешаването на заявения гражданскоправен спор за собственост, произхождаща от реституция по ЗВСОНИ, не е в зависимост от вписването на решението по гр. д. № 1767/1953 г. и неговата противопоставимост на приобретателите по н. а. № 174/1945 г., съответно – на техните наследници. От значение са действителните права на собственост, а те са такива, каквито са установени с влязлото в сила решение, което обвързва със сила на пресъдено нещо страните по него, които са страни и по спора по чл. 3, ал. 1, изр. посл. ЗВСОНИ. С оглед изложеното, общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по втория въпрос не е налице и не се налага извършване на съпоставка между въззивното решение и съдебната практика, посочена от касаторите, с оглед установяване на противоречиво разрешаван въпрос.
3. По третия поставен въпрос касаторите обосновават противоречие с решение № 543/27.07.2010 г. по гр. д. № 787/2009 г. на ВКС, І-во г. о. Касационното обжалване по това дело е допуснато по въпросите: 1/. кои обекти подлежат на възстановяване по ЗВСОНИ, когато след отчуждаването сградата е надстроена по начин, че завършващият етаж възпроизвежда отчуждения, и 2/. подлежи ли на делба новопостроеният обект, ако и отчужденият е бил съсобствен. Становището по тези въпроси съставлява и тълкувателната част на мотивите към решението по чл. 290 ГПК, която, съгласно ТР № 2/28.09.2011 г. по т. д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС, е меродавна при преценката за допускане на касационното обжалване. По настоящото дело тези въпроси не стоят, така че поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице.
В решението по чл. 290 ГПК е взето становище и по въпроса дали спорният обект се възстановява в съсобственост с оглед на извършено през 1952 г. разпореждане, или липсва съсобственост. Прието е, че приоритет има актът за отчуждаване, защото това е първият по време юридически факт, свързан с претендираните от страните права. Това разрешение не е част от тълкувателните мотиви, а освен това е неприложимо към настоящия случай и защото спорът по принадлежността на правото на собственост е разрешен с влязъл в сила съдебен акт, който обвързва наследниците на бившия собственик П. М..
Въпреки този изход на спора, разноски за настоящата инстанция в полза на ответниците по касация, депозирали писмен отговор, не могат да бъдат присъдени, тъй като не са представени доказателства такива да са стореени.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1441/15.07.2014 г. по гр. д. № 2312/2013 г. на Пловдивския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: