7
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 935/2012 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№348
гр.София, 11.06.2014 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на четвърти юни две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ И.
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ И.
търговско дело под № 935/2012 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адвокат Св.Г. от САК срещу решението на Софийски апелативен съд № 608/12.04.2012 год., постановено по т.дело № 3403/2011 год. С това решение апелативният съд е потвърдил първоинстанционното решение на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-4 състав от 03.05.2011 год. по гр.дело № 908/2008 год., с което са уважени предявените от [фирма], А. обективно кумулативно съединени искове по чл.76, ал.1, т.1 и т.2 вр. с чл.73, ал.1 и чл.13, ал.1 вр.ал.2, т.2 и т.3 ЗМГО като е признато за установено факта на нарушение от страна на ответника на правото върху търговски марки с наименование „BULLIT GET IT” И „BULLIT”, регистрирани от ищеца по реда на Мадридската спогодба под № 762902/02.08.2001 год. и № 824548/13.02.2004 год. и с регистрация на териториалното разширение на посочените марки за България за стоки от клас 32 чрез извършен от [фирма] внос и предлагане за продажба на пазара на енергийни напитки, обозначени със знака „BULLIT”, сходен на притежаваните от ищеца марки за идентични стоки без съгласието на притежателя им. Със същото решение е осъден ответника да преустанови нарушението на правата на [фирма], А. върху марките с посочените наименования.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че ищецът не е доказал правния си интерес да предяви иска по чл.76 ЗМГО, тъй като вносът и разпространението на стоки, обозначени с притежаваните от [фирма] марки са преустановени преди завеждането на делото. Липсата на правен интерес означава недопустимост на предявения установителен иск и постановеното съдебно решение по този иск. Наведени са доводи, че необосновано съдът е приел, че съществува идентичност между притежаваните от ищеца марки и тази, с която са били означени внесените от ответника стоки от Германия, като е отхвърлено възражението му, че се касае за извършване на паралелен внос на оригинални продукти, произведени от „Д. и Ко”, Германия, разполагащ с правото да разпространява продукти с марката „BULLIT”, ползуваща се с право на защита на територията на България.
В допълнително изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Твърди, че в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд е потвърдил един недопустим съдебен акт и въззивното решение следва да бъде обезсилено, тъй като ищецът не е доказал правния си интерес като условие за допустимост на предявения установителен иск, за наличието на който съдът е длъжен да следи служебно. Позовава се на приложени към жалбата р.№ 420/31.05.2010 год. по гр.дело № 3418/2008 год. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, както и на пет броя определения на различни състави на ВКС по образувани частни производства относно наличието на правен интерес при предявяване на установителни искове по конкретни дела. Повтаряйки оплакванията за неправилност на въззивното решение касаторът поставя следните въпроси: 1. Може ли да се приеме, че съществува еднаквост между два продукта, за които е установено, че са идентични като характеристика и съдържание и са обозначени с идентични марки? 2. В хипотезата на положителен отговор на първия въпрос, може ли да се приеме, че два еднакви продукта могат да се ползуват от защитата на идентични търговски марки, с които са означени, при положение, че същите са с различен териториален обхват и са собственост на различни търговци? Твърди, че с оглед конкретния казус е налице необходимост от осъвременяване на съществуващата съдебна практика, като чрез тълкуване се изясни точния смисъл на законовите разпоредби и се попълни празнотите в тях. К. не сочи конкретно кои законови разпоредби са непълни и неясни и според него се нуждаят от тълкуване.
Ответникът по касация „Ред Б.” Г., А. чрез процесуалните си представители адвокатите Ал.К., Н.Д. и Ю.В. изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, а по същество направените оплаквания са неоснователни. Претендира присъждане на съдебни разноски за касационното производство в размер на сумата 300 лева-минималните размери на адвокатските възнаграждения съгласно Наредба № 1/09.07.2004 год.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото намира, че същата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване на указанията, дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
С обжалваното решение апелативният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което са уважени предявените от [фирма] искове по чл.76, ал.1, т.1 и т.2 ЗМГО и е признато за установено, че ответникът е нарушил правото на ищеца върху притежаваните от него търговски марки, произтичащи от международните регистрации по реда на Мадридската спогодба, включително и за територията на България № 762902 „BULLIT GET IT” и № 824548 „BULLIT”, като е осъдил вносителят [фирма] да преустанови нарушението. По делото е безспорно установено, че ищецът е собственик на марките с посочените наименования, регистрирани за стоките от клас 32-безалкохолни напитки по реда на Мадридската спогодба и с регистрация на териториално разширение за България. Не се спори, че през процесния период месец април 2007 год. – месец април 2008 год. ответникът е внесъл в България енергийна напитка, обозначена със знака „BULLIT”, закупена от немската фирма „Харомекс Д.” Г., чийто доставчик е „Д. и Ко”-Германия. Безспорно е, че тези стоки не са произведени от притежателя на марката „Ред Б.”, А. или с негово съгласие, а от трето лице, което няма регистрирана марка на територията на България. Такава регистрация „Д. и Ко” имат единствено за територията на Германия, като Патентното ведомство на РБ е постановило отказ на искането на немската фирма да регистрира същата марка в България. Според заключението на назначената по делото специализирана експертиза между регистрираните от ищеца търговски марки и знаците, с които са били означени внесените от ответника и предлагани на българския пазар енергийни напитки, обозначени с наименованието „BULLIT” /които са стоки от клас 32 на МКСУ/ е налице цялостно сходство до степен, създаваща възможност за объркване на потребителя, свързвайки знака на предлаганите напитки с марките на ищеца. При тези фактически данни съдът е направил решаващия извод, че вносът на територията на България на процесните безалкохолни напитки, носещи знака „BULLIT” от лице различно от „Ред Б.”, А. и без негово съгласие, представлява нарушение на правото му върху тази търговска марка, независимо от това дали продуктите са оригинални – произведени от „Д. и Ко”. Този извод е обоснован с териториалното действие на закрилата, предоставена от регистрацията на търговската марка, съгласно която притежателят има изключителното право върху марката на територията, за която е регистрирана. Отхвърляйки възражението на ответника съдът е приел, че с оглед данните по делото не е налице хипотезата на паралелен внос на стоки с изчерпани права върху марката, тъй като за наличието на такъв е необходима идентичност между притежателя на търговската марка в страната, от която се осъществява износа на стоката и този – в страната на нейния внос, или те да са икономически свързани лица, в който смисъл е и даденото тълкуване в ТР № 1/15.06.2009 год. на ОСТК на ВКС. Направен е извода, че в случая е налице конкуренция между две търговски марки, които са идентични, респ. с висока степен на сходство, регистрирани от различни правни субекти за един и същи клас стоки, но с различен териториален обхват на закрила. В тази връзка ищецът не се опитва да спре разпространение в България на оригинални стоки, пуснати на пазара от самия „Ред Б.” или с негово съгласие.
С оглед на изложеното настоящият съдебен състав на ВКС намира за неоснователно оплакването на касатора за недопустимост на обжалваното решение поради липса на правен интерес за ищеца от предявения установителен иск. Действително, поначало предпоставка за допустимост на установителен иск е изискването за интерес от установяването. Съгласно константната съдебна практика на ВКС, за да съществува интерес от предявяване на установителен иск е достатъчно да се оспорва претендираното от ищеца право или да се претендира отричаното от него право. Всяка от двете форми на правен спор поражда нужда от защита чрез установителен иск, защото смущава нормалното упражняване на правата на ищеца. Заинтересуван да предяви установителен иск е този, чието право се засяга от правния спор, като наличието на правен интерес се установява конкретно в зависимост от данните по делото. Излишно е да се доказва, обаче, правният интерес от установяването във всички случаи, когато се касае за предвидени от самия закон установителни искове, какъвто е иска предвиден в чл.76, ал.1, т.1 ЗМГО. Постановеното съдебно решение е допустимо, тъй като е в съответствие със закона и посочената съдебна практика.
Съгласно указанията дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, за да обоснове допускане на касационно обжалване, поставеният от касатора материалноправен или процесуален въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на фактическите изводи на въззивната инстанция и приложението на материалния закон въз основа на тях. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение предвидени в чл.281, т.3 ГПК.
Формулираният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос „може ли да се приеме, че съществува еднаквост между два продукта, за които е установено, че са идентични като характеристика и съдържание и са обозначени с различни марки” е относим към предмета на спора, но е фактически, а не правен и отговорът му е изцяло в зависимост от установените факти и събраните доказателства по конкретното дело, а не е свързан с приложението на конкретна материалноправна или процесуална норма. Въпросът за правилността на фактическите изводи на въззивната инстанция и за приложението на материалния закон въз основа на тях не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, нито основанията за касиране могат да се квалифицират като основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.
Поставеният от касатора материалноправен въпрос, касаещ териториалния обхват на защита на правото на идентични търговски марки, регистрирани от различни правни субекти, е релевантен за изхода на делото. По този въпрос, обаче, не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно даденото тълкуване в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика по поставения материалноправен или процесуален въпрос, каквито данни в случая липсват. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществения правен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му поради съществуваща неяснота на правната норма, каквато касаторът въобще не сочи.
Териториалният принцип на закрилата на търговските марки е установен още в Парижката конвенция за закрила на интелектуалната и индустриална собственост и се следва неотклонно в европейското и националното ни законодателство. Що се отнася до твърдението на ответника-касатор за наличие на паралелен внос по отношение на процесната стока, това твърдение се опровергава от безспорно установените факти по делото. Съгласно т.6 от ТР № 1/15.06.2009 год. на ОСТК на ВКС, паралелният внос предполага използуването в търговската дейност на оригинални стоки от трето лице. Съобразно разгледаната в тълкувателния акт хипотеза, оригиналността на стоките се преценява по отношение на един и същи правен субект в страната на износа и в страната на нейния внос. В случая не е налице паралелен внос с изчерпани права върху процесната марка, тъй като собственикът на марката-австрийското дружество „Ред Б.” е различно и несвързано лице с „Д. и Ко”-Германия, чиито продукти ответникът е внесъл и разпространява на територията на България. В тази връзка ищецът не се опитва да спре разпространение в България на оригинални стоки, пуснати на пазара от самия „Ред Б.” или с негово съгласие.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното решение на Софийски апелативен съд. Съдебни разноски за касационното производство в полза на ответника по касация не се присъждат с оглед указанията, дадени в т.1 от ТР по т.дело № 6/2012 год. на ОСГТК на ВКС. Липсват данни, че такива са били направени, тъй като касаторът не представя доказателства, че е изплатил претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева на процесуалните си представители, изготвили отговора на касационната жалба.
Мотивиран от изложеното и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд № 608/12.04.2012 год., постановено по т.дело № 3403/2011 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
/СЛ