Определение №348 от 16.10.2014 по гр. дело №4935/4935 на 2-ро гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

4

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№348

С., 16.10.2014 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА

като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 4935 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Й. Б. А. и Г. Д. Л., чрез пълномощника им адвокат Й. М., против решение № 95 от 15.05.2014 г., постановено по гр.д. № 149 по описа за 2014 г. на Окръжен съд-Велико Търново, с което е потвърдено решение № 1228/30.12.2013 г. по гр.д. № 3402/2012 г. на Районен съд-Велико Търново за допускане на съдебна делба на УПИ ІІІ-232 в кв.64 по ПУП на [населено място], [община] с площ от 1070 кв.м., заедно с построените в него едноетажна масивна жилищна пристройка със застроена площ от 47.12 кв.м., и несамостоятелни постройки /индивидуализирани по скица – приложение № 1 към заключението на съдебно-строително-техническата експертиза на вещото лице С. С. Г./ и на УПИ V-232 в кв.64 по ПУП на [населено място], [община], незастроен с площ от 1160 кв.м. между съделителите и при права в съсобствеността: П. М. К. – 4/18 ид.ч., Е. М. К. – 4/18 ид.ч., М. К. И. – 2/18 ид.ч., Й. Б. А. – 3/18 ид.ч. и Г. Д. А. – 5/18 ид.ч.
Ответниците по касационната жалба П. М. К., Е. М. К. и М. К. И. са подали писмен отговор чрез процесуалния си представител адвокат Б. Г., в който оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
При преценка налице ли са основания за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
При постановяване на решението си въззивният съд е възприел изцяло мотивите на първоинстанционният съд и е препратил към тях на основание чл.272 ГПК, приемайки, че страните са наследници на Г. А. С., поч.21.06.1972 г., който е бил собственик на процесните имоти и че е неоснователно заявеното от Й. А. и Г. А. възражение за придобиване на собствеността по давност чрез владение, упражнявано от Д. Г. А., поч.1.03.1983 г., техен пряк наследодател и син на Г. А. С., а след неговата смърт и от тях, за което се снабдили с констативен нотариален акт за собственост, тъй като не са установени факти, от които да се направи извод, че частите на останалите сънаследници са били завладени, както и за отричане на тяхното право на собственост.
За неоснователни са приети наведените във въззивната жалба доводи, тъй като нито наследодателя на двете жалбоподателки нито те лично са манифестирали, чрез юридически акт представляващ публично волеизявление, с което се демонстрира установяване на владение върху техните сънаследствени дялове в имотите или да са осъществили други юридически действия, чрез които да са отрекли или отблъснали вледелческите действия на другите съделители върху дяловоте им и да са обективирали спрямо тях намерението си да владеят и техните дялове от наследството оставено от общия наследодател. Изводите на районния съд в тази насока са съобразени с практиката на ВКС изразена в указанията дадени с ТР № 1/06.08.2012 г. постановено по т.д.№ 1/2012 г. По делото не са установени нито юридически акт чрез който да се манифестира завладяване на дяловете на останалите наследници, нито фактическо действие на отблъскване на тяхното владение върху дяловете им и манифестиране на владение на техните дялове от страна на наследодателя на жалбоподателките или от самите тях за посочения период. Снабдяването на жалбоподателките на 16.07.2012 г.с нотариален акт за придобиване по давност на имотите предмет на делбата действително представлява публичен юридически акт, с който те са заявили изрично и публично, че владеят като свои дяловете на останалите сънаследници, но от тази дата до датата на завеждане на делото не е изтекла необходимата според чл.79 от ЗС придобивна давност изискваща непрекъснато и несмущавано владение в продължение на десет години. С предявяването на исковата молба тази давност е прекъсната, а изтеклия срок в който е осъществявано владението не е достатъчен за да настъпят правните последици на давностното владение.
Счетено е, че без правно значение са доводите в жалбата, че щом като не е представено от съделителите ищци удостоверение, доказващо декларирането на имота и дяловете им от тях през 1998 г., то би следвало да се счита за установено, че те не са владели своите сънаследствени дялове и признавали владението на дяловете им от наследството от друг сънаследник-прекия наследодател на жалбоподателките. Изложени са съображения, че подобни презумпции в закона не съществяват, а декларирането или недекларирането на имота от едните сънаследници не може да се ползва от другите като акт на изрична воля за владение и на дяловете на недеклариралите правата си върху имота пред данъчните органи.
В касационната жалба са наведени доводи, че въззивното решение е направилно, като постановено при допуснати нарушения на материалния закон и на съществени съдопроизводствени правила, които водят до необосноваността му – не са обсъдени доводите на Й. Б. А. и Г. Д. Л., че М. К. И. не е вписан като наследник в представените удостоверения за наследници и относно недекларирането на имотите от него; относно построяването на нова къща и гараж, чиято собственост ищците признават; относно факта, че описаните към 1963 г. постройки не съществуват, тъй като са били премахнати или преустроени от собственика до 1972 г.; относно събраните свидетелски показания. Същите твърдения са посочени и в приложеното към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Липсва формулиран въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, спрямо който да се прецени налице ли е противоречие с посочените от касаторите ППВС № 4/1964 г., т.3, б.”в” и б.”г” и решение № 1219/26.08.1998 г. по гр.д. № 2911/1996 г., ВКС, ІV г.о. и решение № 3025/1.02.2006 г. по гр.д. № 2241/2004 г., ВКС, ІV г.о. Такъв въпрос не може да бъде и уточнен от наведените доводи, които изцяло са свързани с твърдения за необсъждане на доводи и доказателства, т.е. с наличие на основанието по чл.281, т.3 ГПК съществено нарушение на съдопроизводствените правила, въз основа на което се преценява правилността на атакуваното решение, но което не подлежи на разглеждане в производството по чл.288 ГПК по допускане на касационно обжалване.
При липса на позоваване на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следва, че не е налице някое от основанията по т.1 – т.3 на посочения текст и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 95 от 15.05.2014 г., постановено по гр.д. № 149 по описа за 2014 г. на Окръжен съд-Велико Търново.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top