14
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 348
[населено място], 02.07.2019г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в закрито заседание на осемнадесети февруари, през две хиляди и деветнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 2065/2018 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД против решение № 2820/08.05.2018 г. по в.гр.д. № 11114/2017 г. на Софийски градски съд, с което, след отмяна на решение от 01.12.2015 г., постановено по гр. д. № 46784/2013 г. по описа на СРС, І ГО, 35 състав, в съответните му части, са уважени предявените срещу касатора обективно съединени установителни искове на Ц. Т. Д. и Й. Д. Д. , с правно основание по чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД, за признаване за нищожни клаузите на чл.2, ал.1, чл.6 ал.2 и чл.24, ал.1 и ал.2 от договор за кредит за покупка и довършване на недвижим имот № HL 43968/01.10.2008 г., като по исковете , с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, касаторът е осъден да заплати на ищците сумата от 3 887,84 швейцарски франка, представляваща недължимо платени суми, поради валутна разлика между швейцарския франк и евро и за сумата от 707,22 швейцарски франка, представляващи курсовата разлика между швейцарски франк и евро, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба – 12.11.2013 г. до окончателното й изплащане. Въззивното решение се обжалва и в частта, в която със същото е потвърдено първоинстанционното решение, за прогласяване нищожността на клаузите на чл. 3 ал.1 изр. първо, чл. 3 ал.6 , чл.6 ал.3 и чл.13 от същия договор за кредит.
Касаторът оспорва допустимостта и законосъобразността на постановеното решение, с доводи за несъобразяване на фактите и обстоятелствата по делото, както и поради неправилно приложение на материалния закон. Страната поддържа, че съдът не е установил наличието на кумулативно дадените в закона предпоставки за обявяване на клаузите в договора за кредит за неравноправни, по смисъла на чл.146 ал.1 вр. с чл. 143 ЗЗП. Излага несъгласие с изводите на решаващия въззивен състав, че договорните клаузи не са индивидуално уговорени, по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като процесният договор е сключен по искане на кредитополучателите и съобразно техните изисквания, без същите да са възразили срещу тях или да са били лишени от възможност да го направят. От нормата на чл.20а ЗЗД ,според който договорът има силата на закон за тези, които са го сключили, обосновава довода си , че след като ищците са се съгласили да заплащат на банката месечните анюитетни вноски в швейцарски франкове, това е валутата, която те дължат за целия срок на действие на договора или докато същият не бъде изменен, включително превалутиран по смисъла на чл.22 и сл. от договора, което твърди, че не се е осъществило. Подчертава, че банката е изпълнила задължението си по чл.59 ЗКИ за ясно и разбираемо формулиране на условията по кредита, както и че уговорка за определяне на годишния лихвен процент по кредита, чрез няколко компонента, единият от които е променлива величина / в случая базовия лихвен процент (БЛП) / не е в противоречие с нормата на чл.58, ал.2 ЗКИ. Неколкократно посочва, че кредитът е уговорен в швейцарски франкове, с оглед неговата изгодност за кредитополучателите, обоснована със сравнителен анализ на приложимия БЛП на банката за предлаганите от нея кредити в различните валути – евро, лев, швейцарски франк. Оспорва изводите, че кредитът не бил усвоен в швейцарски франкове, а в евро, както и че в процеса на превалутиране на анюитетната вноска по кредита, в ущърб на ищците, банката се облагодетелства, реализирайки печалба от разликата в курса. Твърди, че съдът не е съобразил разликата между еднократното договорно превалутиране при усвояване на кредита и превалутирането, договорено в чл. 22 от договора. С аргумент, че е невъзможно да се предскаже движението на валутния или който и да е пазар, обосновава довода, че рискът от промяна на курса е равномерно разпределен между двете страни, което изключва „значителното” неравновесие между правата и задълженията на страните по кредитното правоотношение и съответно един от кумулативно дадените елементи на чл.143 ЗЗП. Позовава се на съдебна практика от различни по степен български съдилища, както и на практика на Съда на Европейския съюз, съгласно която уговарянето на задължения за плащане на парични суми във валута, различна от лева, не е порок на договора. Претендира, че по отношение на банката като доставчик на финансова услуга са налице предпоставки за прилагането на изключенията на чл. 144, ал. 1, т. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Въз основа на пространен анализ на българската икономика в периода 1990 г. – 1997 г. аргументира довод, че българският потребител е запознат с рисковете на променливия валутен курс, поради което не е налице възприетото в решението обстоятелство, че последиците от колебанията на валутния пазар недобросъвестно се прехвърлят върху нетърговци, въвеждайки ги в заблуждение относно предимствата на договора за кредит в швейцарски франкове, пред такъв в лева или евро. Твърди процесуални нарушения при обсъждане на фактите и обстоятелствата по делото, защото съдът игнорирал допълнителните споразумения, вместо да ги кредитира, като извънсъдебни признания от страна на ищците , за размера и валутата на задълженията им към банката. Посочва, че с прогласяване нищожността на чл. 3, ал. 1 от договора чрез съдебното решение се трансформира характера на сделката от договора за кредит по ТЗ в договор за безлихвен паричен заем по ЗЗД, без да са налице изрично предвидените законови хипотези в нормите на чл. 299 ТЗ, чл. 300 ТЗ, чл. 307 ТЗ и т.н., което е довело до нарушение на разпоредбата чл. 430, ал. 2 ТЗ. Счита, че клаузите на чл. 3 ал. 5, чл. 6 ал. 3, чл. 13, чл. 24 ал. 1 и 2 от договора са с декларативен характер и искове за нищожността им са недопустими, по смисъла на чл. 124 ГПК във вр. с чл. 26 от ЗЗД и чл. 143 от ЗЗП. Цитира и прилага решения на български съдилища, с идентичен предмет и ответник „Юробанк България“ АД, във връзка с клаузите относно уговаряне на кредитен лимит в швейцарски франкове, както и заключение на Генералния адвокат Н. В. по дело С-186/16 г. във връзка с преюдициално запитване по Директива 93/13/ЕИО за наличието на неравноправие по отношение на кредити в чужда валута. Прави искане за присъждане на разноски по делото, както и евентуално възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Ответната страна – Ц. Т. Д. и Й. Д. Д., чрез процесуалният си представител адв.В.Волева – оспорват допустимостта и основателността на касационната жалба.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
В изложението по чл. 280 ал.1 ГПК, касаторът се позовава на чл. 280, ал. 2 пр. трето ГПК, излагайки следните съображения за очевидна неправилност на въззивното решение: 1/ изводите на съда не отговарят на действителното състояние на материалните отношения /обективната истина/, не следват от събраните доказателства; 2/ неправилен е извода, че обявените за нищожни клаузи не са индивидуално уговорени, противно на който са събраните по делото доказателства, от които е видно, че кредитополучателите са поискали сключването на договора и в нито един момент не са били лишени от възможност да заявят становище или направят предложение по клаузите му; 3/ очевидно неправилно е приравняването на договор за кредит по ТЗ – консенсуален договор, с договор за паричен заем по ЗЗД – един реален договор, доколкото съдът е приел, че валутата на получения кредит е в евро, а не в швейцарски франкове ; 4/ изложените от съда мотиви са в противоречие с крайните изводи на съда, тъй като е съобразено ноторно известното на кредитополучателите обстоятелство, че курсът на швейцарския франк, в периода преди сключване на договора устойчиво се е покачвал, но не е обсъдено ноторно известното обстоятелство, че лихвите по кредити в тази валута са били най-ниски; 5/ не е вникнато в смисъла и съдържанието на договорните клаузи, както и в разликата между договореното първоначално превалутиране, при усвояване на кредита и възможностите за превалутиране, при специалните условия на чл.22 и сл. от договора, респ. не е отчетено,че не е настъпвала хипотеза по смисъла на „Специалните условия”, вкл. чл.23 от същите, а как кредитополучателите ще се снабдят с швейцарски франкове, за да погасяват кредита в тази валута, е извън предмета на договора; 6/ не са налице доказателства, че кредитополучателят е закупувал от банката суми в швейцарски франкове, за да погасява сумите по кредита, съответно неправилен е извода на съда, че с разликата в курса на швейцарския франк към еврото, респ. увеличението му, за една и съща по размер сума в швейцарски франкове кредитополучателите внасят различна, по-голяма сума в евро и след служебното й превалутиране от банката се получава положителна разлика, съставляваща печалба за банката, получавана успоредно с договорената възнаградителна лихва; 7/ неправилни са изводите на съда, че без да са търговци, потребителите са поели съществен валутен риск и равновесието в правата и задълженията на същите и на банката значително се нарушава във вреда на първите, тъй като им се възлагат, като по-слабо информираната страна , единствено неизгодни за тях икономически последици; 8/ прогласена е нищожността на клаузи с декларативен характер ; 9/ неправилен е извода на съда, че за потребителя не е предвиден механизъм за противодействие срещу постоянното повишаване на валутния курс , при което нараства размера на погасителните вноски в евро, без да се променя абсолютната им стойност в швейцарски франкове, но такъв е предвиден за банката – чрез едностранно изменение на лихвата при настъпило изменение на пазарните условия; 10/ неправилен е извода, че не би могло основателно да се очаква от ищците да сключат договора за кредит в швейцарски франкове, ако са били запознати с възможността за устойчиво нарастване на задълженията им като длъжници, вследствие кръстосаното превалутиране евро-лев-франк и ако би им било надлежно разяснено, че възможността да погасяват кредита в друга валута влече приложение на лихвения процент за кредити в тази друга валута; 11/ неправилно е съобразена неприложимост на изключението по чл.144 ал.3 ЗЗП;12/ неправилно е прието, че е налице превалутиране от банката на заплатени в евро погасителни вноски, предвид което и всички следващи от това превалутиране изводи за поет от кредитополучателите валутен риск са неправилни ; 13/ неправилно е приета липса на поет реципрочно от банката риск при понижаване курса на швейцарския франк, предвид договорено изменение на лихвата, свързано с такава промяна – според касатора промяната във възнаградителната лихва не е обусловена от промени в курса на валутата ; 14/ неправилно са съобразявани указания на КЗП в производство, което не касае процесния договор и доколкото същите не са задължителни ; 15/ неправилно не са съобразени допълнителните споразумения към сключения договор за кредит, в качеството им на извънсъдебни признания на ищците за размера и валутата на задълженията им към датата на всяко отделно споразумение; 16/ неправилно е приета приложимост на чл.143 ал.1 т.19 ЗЗП, доколкото тази норма е приета през 2015 г. , а процесният договор е сключен през 2008 г. ; 18/ неправилно е даденото от въззивния съд тълкуване на решение по дело С-186/2016 г. на СЕС, както и не е обсъдено в цялост определение по дело С-119/17 на СЕС.
Изложените съображения досежно обективно съединените осъдителни искове не следва да се обсъждат, тъй като с оглед цената им, на основание чл.280 ал.3 т.1 пр.второ ГПК, касационното обжалване на въззивното решение в тази му част , е недопустимо.
Очевидна неправилност на въззивното решение се твърди и поради противно произнасяне на същия съдебен състав, по напълно идентичен казус – по гр.д.№ 3140/ 2017 г. на СГС , както й предвид противоречието му с цитирана и приложена съдебна практика на различни по степен съдилища / извън касационната инстанция / относно валутата на договори за кредит, с кредитодател „Юробанк България“ АД.
Касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като разрешението от въззивния съд е от значение за точното прилагане на закона по следните въпроси: валутата на кредита и валутния риск; тълкуване и прилагане на практиката на СЕС и в частност на актовете по С-186/16 и С-119/17; начинът на формиране на лихвата по договора и критериите към лихвата и съответно към компонентите й; приложимост на БЛП за кредити в швейцарски франкове по кредити във валута, различна от швейцарския франк; промяната в условията на договора за кредит; приложимост на погасителна давност по суми, платени като анюитетни вноски; приложимо законодателство при преценка наличието на неравноправие и нищожност на клаузи от договор за кредит и това че следва да се преценява към датата на сключването му; приложимост на чл.143, т.19 от ЗЗП относно клаузи от договор за кредит, сключен на 01.01.2008 г.; наличие на значителност на неравноправност между правата и задълженията на страните по договор за кредит и критерии и начин на установяване значителността; установяване индивидуалността на клаузите от договора за кредит; критерии за установяване дали клаузите са ясни и разбираеми за средния потребител, доказателствената стойност на допълнителните споразумения и следва ли да се тълкуват като признание на кредитополучателя относно размера и валутата на кредита.
Касаторът счита, че разрешението на въззивния съд е от значение за точното прилагане на закона, доколкото противоречи на казуална съдебна практика по спорните въпроси / визираната и по основанието по чл.280 ал. 2 пр. трето ГПК /,вкл. на предходно решение на същия съдебен състав по гр.д.№ 3140/2017 г. на СГС, II-Г с-в, касаещо валутните разлики и валутата по договор за кредит с кредитодател „Юробанк България“ АД.
С установителните искове е предявена нищожност, на основание чл.26 ал.1 пр. първо ЗЗД вр. с чл.146 вр. с чл.143 ЗЗП, на седем клаузи от сключен между страните договор за кредит, за покупка на недвижим имот, съответно : чл.2 ал.1, според който разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка в швейцарски франкове на кредитополучателя в банката – ответник …; чл. 3 ал.1, според който за усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на базовия лихвен процент на банката – ответник за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 1.9 пункта, като към момента на сключване на договора БЛП за швейцарски франкове е в размер на 5 % ; чл.3 ал.5, според който „действащият базов лихвен процент на БПБ за швейцарски франкове не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, като банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП за швейцарски франкове и датата, от която е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите салони ; договорените надбавки не се променят ; чл.6 ал.2 , според който „ погасяването на кредита се извършва във валутата , в която същият е разрешен и усвоен – швейцарски франкове . В случай, че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и / или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължиматна сума в швейцарски франкове по сметката си по чл.2 ал.1, но има средства в лева по своите сметки в банката , погасяването на кредита може да се извърши от банката, освен във валутата на кредита и в лева или евро, сл служебно превалутиране на тези средства в швейцарски франкове по курс „ продава „ на банката за швейцарски франк към лева / евро , за което кредитополучателят с подписването на настоящия договор дава своето неотменимо и безусловно съгласие и оправомощава банката „ ; чл. 6 ал.3 , според който „ в случай, че по време на действие на договора банката промени БЛП за жилищни кредити , размерът на погасителните вноски , определен в алинея първа, се променя автоматично , в съответствие с промяната , за което кредитополучателят с подписването на настоящия договор дава своето неотменимо и безусловно съгласие „ ; чл. 13 , според който „ банката запазва правото си по време на действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионите, които прилага при операциите си , както и приложимите лихви по договора за кредит в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му превалутиране по реда на чл.22, като измененията в Тарифата и / или приложимите лихви влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по настоящия договор „; чл.24 ал.1 и ал.2, като в ал.1 „кредитопролучателят декларира , че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и / или продава на швейцарския франк към български лев / евро , както и превалутирането по чл.22 от договора , може да има за последица , включително в случаите по чл.6 ал.2, повишаване размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро / лева , като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди / вкл. пропуснати ползи, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит „ ,, а в ал.2 „ декларира , че е изцяло запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл.6 ал.2 и чл.22 – 24 от този договор, както и че е съгласен с настъпването им „.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, в която са уважени , респ. отмени същото в отхвърлителната му част и уважи останалите установителни искове, практически прогласявайки нищожността на всички предявени договорни клаузи, въззивният съд е изложил следните мотиви: Процесният договор попада в предметният обхват на ЗЗП – потребителски договор, за който се прилагат чл.143 – 146 ЗЗП. Нищожността се обосновава след тълкуване на предявените клаузи във връзка с останалите клаузи на договора, конкретно чл.22 и чл.23 , и целта на същия. Прието е, че за да бъде обявена за неравноправна клауза по договора следва да са налице 6 кумулативно дадени от закона условия – 1) да е в разрез с изискванията за добросъвестност; 2) да е в ущърб на потребителя; 3) да създава значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на потребителя и на търговеца/доставчика; 4) да не е индивидуално уговорена; 5) да не е съставена на ясен и разбираем език и 6) да не касае определянето на основния предмет на договора, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена/извършена в замяна. Съдът, съобразявайки събрани гласни доказателства, е приел, че атакуваните клаузи не са индивидуално уговорени, доказателствената тежест за което е на ответника – кредитодател, като за индивидуална договореност на същите не може да се изхожда от факта на подписването на договора от кредитополучателите, доколкото и в качеството им на икономически по-слаба страна не е установено, че са могли да влияят върху съдържанието на тези клаузи. Прието е, че кредитът е усвоен в различна от договорената – швейцарски франкове – валута – в евро, не от разкритата блокирана сметка в швейцарски франкове, а от друга, открита на името на кредитополучателите сметка в евро, като изобщо не е посочена договорена сума в швейцарски франкове, а получената в евро сума е резултат от превалутиране на неизвестната сума в швейцарски франкове , по курс на франка към еврото за деня на усвояването,последващ датата на договарянето. Погасяването на кредита става по сметката в евро, като банката превалутира преведената в евро сума в швейцарски франкове, по курс, определен от нея към деня на съответното плащане. Така е обоснован извода, че с трайното повишаване курса на швейцарския франк към еврото, ноторно известно за периода 2008г. – 2014 г., за една и съща по размер сума в швейцарски франкове кредитополучателите внасят различна, по-голяма сума в евро.Разликата в курса на франка към еврото към момента на отпускане на кредита и към момента на погасяване на вноските по него съставлява положителна величина, формирана в резултат на служебното превалутиране , по неин търговски курс към всеки от двата момента и се явява печалба за банката, получавана наред с договорената възнаградителна лихва, без да е част от предмета на договора. Въз основа на тези констатации съдът е заключил, че потребителите, без да са търговци, поемат съществен валутен риск, а равновесието между правата и задълженията им и тези на търговеца / банката / значително се нарушава, в тяхна вреда. Относно понасянето на валутния риск съдът се е позовал на обстоятелството, че за потребителите липсва предвиден защитен механизъм срещу постоянното повишаване на курса на швейцарски франк към еврото, за разлика от банката, за която такъв механизъм е едностранното изменение на възнаградителната лихва, при промяна на пазарните условия. Банката не поема риска при понижаване курса на швейцарски франк,т.е. според съда и при последното, като съставляващо промяна в пазарните условия, за същата остава възможността да коригира / увеличи / размера на възнаградителната лихва, не и да го намали. Разпоредбата на чл.24 от договора съдът е коментирал като формално спазване на изискването за добросъвестност, но без доказателства, че декларираното изхожда от реално и достатъчно информиран потребител, доколкото за да би бил такъв, а банката – добросъвестна, обстоятелствата за които се декларира информираност следва да изхождат от ясни и прозрачни условия на договора. Изброени са съществени параметри на договора, лишени от яснота : размера на отпуснатия в швейцарски франкове кредит; факторите, определящи курса, по който банката извършва превалутирането; размера на погасителните вноски в договорената валута на кредита – швейцарски франкове. Според съда, не би могло основателно да се очаква, че ищците биха сключили договора, ако бяха надлежно запознати с възможността за устойчиво нарастване на задълженията им като длъжници, вследствие кръстосаното превалутиране евро – лев- франк , по начин, по който кредитът поскъпва с процент, надвишаващ процентите на стандартните кредити в евро или лева, както и не би могло основателно да се очаква сключването на договора, ако им бе надлежно разяснено, че при погасяване на кредита в друга валута ще се прилагат лихвените проценти за тази валута. Така за кредитополучателите са останали неизвестни действителните предимства на договора за кредит във валута швейцарски франкове, оставайки в заблуда, че ще черпят привилегия от по-ниските лихви за такъв кредит. Позовавайки се на формирана непротиворечива съдебна практика, съдът е заключил , че в случая е неприложимо изключението по чл.144 ал.3 ЗЗП, тъй като липсва яснота относно методиката и математическия алгоритъм за едностранна промяна на лихвения процент за възнаградителната лихва, т.е. относимите договорни клаузи не са формулирани по ясен и недвусмислен начин. С оглед изричен довод на ответника, съдът е приел, че принципно кредитополучателите са могли да се снабдят с франкове за погасяване на кредита и по друг начин, не чрез ответника, но и в този случай би било налице оскъпяване на кредита, което като разход по кредита следва да бъде заложено ясно в договора. Съдът се е позовал на решение С – 26/2013 г. на СЕС , като постановено в аналогична хипотеза на договор за кредит в швейцарски франкове с превалутиране в местна валута, според което „ изискването договорните клаузи да са изразени на ясен и разбираем език следва да се схваща като налагащо задължение … в договора да е прозрачно изложен точния механизъм за конвертиране на чуждестранната валута, както и отношението между този механизъм и механизма, предвиден в другите клаузи , свързани с отпускането на кредита, така че потребителят да може да предвиди, въз основа на ясни и разбираеми критерии, произтичащите за него икономически последици „. Следва да се прецени, с оглед всички релевантни факти и публичността на информацията, предоставена от кредитодателя, дали средният потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен , е могъл да установи съществуването на разлика , която обикновено се наблюдава на пазара на ценни книжа между обменния курс продава и обменния курс купува на чуждестранна валута, но и дали е могъл да прецени потенциално значимите икономически последици за него, от прилагането на обменния курс при изчисляване на погасителните вноски и съответно общата себестойност на кредита. Възпроизведени са и съображения от решение С-186/2016 г. на СЕС. Така е обоснована неравноправност на клаузите, за които исковете са отхвърлени от първоинстанционния съд – чл.2 ал.1, чл.6 ал.2 и чл.24 ал.1 и ал.2, с посочено основание по чл.143 ал.1 т.19 ЗЗП, но с изричното уточнение, че изброяването в разпоредбата на чл.143 ал.1 ЗЗП е примерно / в който смисъл следва да се възприема и чл.143 ал.1 т.19 ЗЗП – „ поставя други подобни условия„ / и неравноправни биха се явили клаузите като неотговарящи на общите предпоставки по чл.143 ЗЗП, с оглед преждеизложения коментар.
За останалите договорни клаузи, в която част първоинстанционното решение е потвърдено, съдът е изхождал от преценката доколко същите са ясни и недвусмислени, досежно начина на формиране на възнаградителната лихва, като състояща се от два компонента – БЛП / променлив / и надбавка / непроменлив /. Приел е, че договорът не съдържа яснота относно съобразимите фактори за едностранна – от банката – промяна на променливия компонент – БЛП, срещу което не е договорено право за потребителя да се откаже от договора. Така клаузите на чл.3 ал.1 изр. първо вр. с ал.5 ,чл.6 ал.3 и чл.13 ал.1 от договора са преценени като неравноправни по смисъла на чл.143 т.10 и т.12 ЗЗП. Неясен, според съда, остава метода за изчисление на лихвата и условията, при които може да се променя лихвата – задължение за банката по смисъла на чл.58 ал.1 т.2 ЗКИ. Съдът е изложил предпоставките за принципно допустимо едностранно изменение на клаузи, позовавайки се на приетото с решение по дело № С-472/2010 г. на СЕС. Тези предпоставки е счел за несъществуващи в случая, тъй като : Методиката за определяне на променливата компонента /БЛП/ не съдържа ясно разписана изчислителна процедура / формула /, с посочване вида, количествените изражения и относителната тежест на отделните компоненти. Това предполага произволно прилагане на ставки, счетени от банката за целесъобразни, но не в съответствие с конкретно обективно обстоятелство , стоящо извън волята на страните, с настъпване на което да се изменя БЛП, при яснота относно формирането на конкретната стойност на изменението, при това по начин ползващ както банката / с увеличаването му / , така и потребителя / с намаляването му /. Съдът е приел, че изключението на чл.144 ал.3 т.1 ЗЗП е неприложимо, след като не е установимо преценимите договорни клаузи да съдържат яснота относно методиката и математическия алгоритъм за едностранна промяна от банката на лихвения процент за възнаградителната лихва, съответно да са формулирани по ясен и недвусмислен начин, за да се прецени дали отговарят на критерия за изключение от общия принцип / чл.147 ал.1 ЗЗП , че потребителят трябва да е получил достатъчна информация как банката може да променя цената, каквато характеристика по договора има възнаградителната лихва. Не е приета приложимост и на изключението по чл.144 ал.2 т.1 ЗЗП, тъй като не са налице изискуемите за това предпоставки : доставчикът на финансова услуга да е поел задължението да уведоми другата страна за извършените без предизвестие едностранни промени в лихвения процент в 7 – дневен срок , както и другата страна да има правото незабавно да прекрати договора, с оглед така предизвиканите промени.
По основанията за допускане на касационното обжалване :
Наличието на казуална практика на съдилища извън настоящата, касационна инстанция, с която постановеното решение противоречи, не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, съгласно чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК, след измененията / обн.ДВ бр. 86/2017 г. /, нито с наличието на такава може да се обоснове очевидна неправилност, в хипотезата на чл.280 ал.2 пр. трето ГПК.
Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение.Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен от действително вложения /извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност /. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма , когато приложението й е обосновано от възприетата в решението фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или нарушение на процесуално правило, когато от отказа или нарушението е предпоставен решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационното обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод относно правното значение на факт, в разрив с правилата на формалната логика, опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, установимо от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните, е относимо към преценка за неправилност, на основанията на чл.281 т.3 ГПК, но не и към очевидна неправилност. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281 т.3 ГПК, очевидната неправилност също предпоставя обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281 т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание за селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършената последващо,по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните и действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност.
Видно е, че като е обосновал очевидната неправилност единствено с несъгласието си с правните изводи на въззивния съд, в една част резултат от преценката на конкретните доказателства , а в друга част – последица от тълкуване на конкретни договорни клаузи, преценката за правилността на което тълкуване предпоставя собствена тълкувателна дейност на настоящата инстанция, касаторът не е обосновал основание по чл.280 ал.2 пр. трето ГПК, в съответствие с посочените в предходния параграф възможности. Очевидна неправилност , единствено и само от мотивите на въззивното решение, извън преценката на конкретните процесуални действия на съда и страните и конкретните доказателства и без необходимост от собствена тълкувателна дейност на настоящата инстанция, е неизводима. Такава преценка , обаче, съдът дължи при произнасяне по касационни доводи за неправилност, на основание чл.281 т.3 ГПК, различни от тези по чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК и в друга фаза на касационното производство.В една част изложеното несъгласие по начало касае произнасянето по обективно съединените осъдителни искове, за които касационното производство е недопустимо, на основание чл.280 ал.3 т.1 пр. второ ГПК. Така обстоятелството по какъв начин е извършвано фактическото погасяване на анюитетни вноски – директно чрез швейцарски франкове по сметка на банката или в евро, с последващо превалутиране от самия кредитодател – няма по начало отношение към произнасянето за нищожността на клаузите, на основание чл.143 ЗЗП, тъй като същата е преценима към момента на договарянето и съобразно начина на договаряне, като създаващ изначално предпоставки за н