5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 348
София, 06.06.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 933/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 254 от 29.05.2015 г. по в. гр. д. № 622/2014 г. на Врачанския окръжен съд е потвърдено решение № 141 от 22.07.2014 г. по гр. д. № 154/2014 г. на Районния съд [населено място], с което е допусната делба между наследниците на Х. Л. Н., определени са правата им в съсобствеността и е отменен н. а. № 89 /според решението по чл. 247 ГПК/, том ІV, рег. № 3654, нот. д. № 644/16.07.2012 г., за собственост на основание наследство и давност, издаден в полза на част от наследниците на общия наследодател: Е. С. И., С. Б. Л. и В. Б. Л..
Касационна жалба е подадена от съделителя В. Б. Л., който е изложил оплаквания за недопустимост на въззивното решение в частта, с която е отменен констативният нотариален акт, както и за неправилност поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост.
От останалите съделители не са постъпили писмени отговори.
Касационната жалба е допустима – насочена е срещу съдебен акт, който не попада в изключенията по чл. 280, ал. 2 ГПК и при липса на съобщения до страните за въззивното решение, следва да се приеме, че е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Спорните земеделски земи имат наследствен характер и с решение на поземлената комисия от 1995 г. по чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ, издадено на основание влязъл в сила план за земеразделяне, са възстановени на общия на страните наследодател Х. Л. Н., починал в 1955 г. Касаторът и съделителите Е. И. и С. Л. са наследници по закон на починалия през 2010 г. Б. Л. Х. – внук на общия наследодател. На 16.07.2012 г. тримата се снабдили с нотариален акт за собственост на възстановените земи на основание наследство и давност, с твърдения за владение на своя пряк наследодател и свое собствено, изразяващо се в отдаване на земите под наем и на аренда и получаване на полагащото се в пари и натура, като никой не бил оспорвал демонстрираните от тях права.
Въззивният съд, който на основание чл. 272 ГПК съдът препратил към мотивите към първоинстанционното решение, намерил за неоснователно оплакването в жалбата на В. Л., че в тежест на ищцата Х. Х. Ф. е да обори констатациите в н. а. № 89/2012 г. Посочил, че както ищцата, така и наследниците на Б. Х. легитимират правото си на собственост с нотариални актове, като по отношение правата на ищцата е приложима разпоредбата на чл. 27, ал. 3 ППЗСПЗЗ, според която влязлото в сила решение по чл. 27, ал. 1, придружено със скица, удостоверява правото на собственост и има силата на констативен нотариален акт за собственост върху имота. При това положение, съобразно ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, всяка от страните следва да докаже своето право: ищцата – наличието на съсобственост върху делбените имоти между наследниците на Х. Н., а ползващите се от нотариалния акт от 2012 г. – че са придобили правото на собственост на основание продължило 10 и повече години давностно владение. Сключването както на договор за наем, така и на договор за аренда, каквито са твърденията на съделителя Л., са действия по обикновено управление, които не сочат на владение.
Въззивният съд приел за неоснователно и оплакването, че първоинстанционният съд е отменил констативния нотариален акт без да е сезиран с иск по чл. 537, ал. 2 ГПК и с иск за защита на правото на собственост – установителен или осъдителен. Посочил, че отмяната е последица от уважаване на иск за защита на засегнато право и съдът е длъжен да отмени нотариалния акт, дори да не е сезиран изрично с такова искане, като в случая защитата е чрез иска за делба. Същият е допустим и основателен и това обуславя и основателността на изрично заявеното искане за отмяна на н. а. № 89 от 16.07.2012 г., с който на основание чл. 587, ал. 2 и 3 ГПК наследниците на Б. Х. са признати за собственици по наследство и давност на земеделски земи с обща площ 23.040 дка.
На последно място въззивният съд приел за неоснователно оплакването по квотите на съделителите, тъй като обясненията на част от тях – С. В. С. и Л. Х. Л., дадени пред нотариуса в производството чл. 587, ал. 2 ГПК, не могат да бъдат взети предвид в рамките на делбеното производство.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил на първо място въпроса: допустимо ли е в производство по делба съдът служебно да отмени констативен нотариален акт, ако не е сезиран с инцидентен установителен иск за установяване правото на собственост върху процесните имоти. Счита, че касационно обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с ТР № 3 от 29.11.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС. Позовава се на приетото с тълкувателния акт, че „лице, което претендира правото на собственост, признато с констативния нотариален акт, може по исков път да установи несъществуването на удостовереното с този нотариален акт право. Защитата на това лице е по исков път, като с постановяването на съдебно решение, което със сила на присъдено нещо признава правата на третото лице по отношение на посочения в констативния нотариален акт титуляр, издаденият нотариален акт следва да се отмени на основание чл. 537, ал. 2 ГПК”.
Поддържаното противоречие не е налице, защото, както е посочил и въззивният съд, защитата на правото на собственост върху възстановените на всички наследници на Х. Н. земеделски земи, засегнато с издаването на констативния нотариален акт от 2012 г., е осъществена с иска за делба, който съдържа в себе си и установителна част. Съгласно чл. 344, ал. 1 ГПК с решението по допускане на делбата съдът се произнася по въпроса между кои лица и за кои имоти ще се извърши делбата, както и каква е частта на всеки сънаследник, а това означава, че делбата ще бъде допусната, само ако съдът установи наличие на съсобственост. Постановяването на съдебно решение, с което делбата е допусната между всички наследници, ползващи се от решението за възстановяване по ЗСПЗЗ, има за последица отмяната на нотариалния акт, с който права върху възстановените земи са признати само на част от наследниците. Следователно, съдът е процедирал в съответствие със задължителната съдебна практика, поради което не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо и не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса за приложението на чл. 537, ал. 2 ГПК.
Вторият въпрос е: в случай, че първоинстанционният съд не изпълни задълженията си по чл. 146, ал. 2 ГПК, като същото не е сторено и от въззивния съд, представлява ли това съществено нарушение на съдопроизводствените правила и какви са последиците от това нарушение. По този въпрос се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с решения, постановени в производство по чл. 290 ГПК, а ако се приеме, че разглежданата по настоящото дело хипотеза е различна, то, поради липса на съдебна практика, основанието е чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Видно от данните по делото, исковата молба е подадена пред Районния съд [населено място], който с определение от 19.12.2013 г. по гр. д. № 738/2013 г., постановено на основание чл. 140 ГПК, е посочил, наред с останалото, че доказателствената тежест се разпределя между страните по делото според техните твърдения с всички допустими по ГПК доказателства за иска, и е открил производство по оспорване на н. а. № 89/2012 г. Районният съд [населено място], комуто делото е изпратено за разглеждане на основание чл. 23, ал. 3 ГПК, с определение от 08.05.2014 г. по гр. д. № 154/2014 г. е обявил за окончателен проекто-доклада, направен с определението от 19.12.2013 г. Въззивна жалба срещу първоинстанционното решение е подадена от В. Л., сега касатор. Тя не съдържа оплакване, че първоинстанционният съд не е направил доклад или че докладът е непълен, а представената с изложението задължителна съдебна практика, както и ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2, приемат, че въззивният съд не може да констатира нарушение на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, без съответно обосновано оплакване във въззивната жалба или в отговора. Убеждението на касатора, че поради издадения в негова /и на останалите наследници на Б. Х./ полза констативен нотариален акт, тежестта за доказване на производящите за признатото право факти се носи от оспорващата страна /ищцата/, не е съобразено с обстоятелството, че същата доказателствена сила има и решението по чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ на поземлената комисия /общинска служба по земеделие и гори, общинска служба по земеделие/. При тези данни приложимо е разрешението, че всяка страна следва да докаже своето право, съобразно приетото с ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, на което се е позовал и въззивният съд. Наличието на задължителна съдебна практика, на която въззивното решение съответства, изключва възможността за допускане на касационно обжалване както на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, така и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Третият въпрос, поставен при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на съдебна практика, е: в случай, че страната не отстрани в срок нередовност на исковата молба, свързана с доказателствено искане, но въпреки това доказателството бъде прието и разгледано от съда, представлява ли това нарушение на императивната норма на чл. 101, ал. 3 ГПК.
Въпросът е поставен по повод процесуалните действия на ищцата по ангажиране на гласни доказателства. Данните по делото са, че указанието на първоинстанционния съд за уточняване имената на свидетелите, поискани с исковата молба, и какви обстоятелства ще сочат, е изпълнено след изтичане на дадения срок, и въпреки изричното противопоставяне от страна на съделителя В. Л., това доказателствено искане е уважено. Тези процесуални действия не са свързани с редовността на исковата молба и с проверката, която съдът извършва съгласно чл. 129, ал. 1 ГПК, както счита касаторът. Искането за допускане на свидетели е било заявено още с исковата молба, но е оспорено с отговора на ответника В. Л.. Съгласно чл. 143, ал. 2 ГПК в първото открито съдебно заседание ищецът може да поясни и допълни исковата молба, както и да посочи и представи доказателства във връзка с направените оспорвания от ответника. Следователно, действията по ангажиране на доказателства не са били обвързани с фатален срок за извършването им и спрямо по-късното посочване на свидетели не се прилага последицата на на чл. 101, ал. 3 ГПК, че при неотстраняване на нередовността в указания срок, процесуалното действие се смята за неизвършено. Като поставен при предпоставки, каквито не се установяват да са налице по делото, въпросът за приложението на чл. 101, ал. 3 ГПК не обосновава допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Последният въпрос е: има ли сила на констативен нотариален акт решение на поземлена комисия, прието и влязло в сила преди създаването на разпоредбата на чл. 27, ал. 3 ППЗСПЗЗ.
Той е поставен поради липса на съдебна практика, а според касатора придобива особена важност с оглед разрешаването на въпроса за разпределението на доказателствената тежест, дадено с ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС.
Разпоредбата е нова – създадена е с изменението на ЗСПЗЗ според публикацията в ДВ, бр. 113 от 1999 г., и гласи, че влязлото в сила решение, придружено със скица, удостоверява правото на собственост и има силата на констативен нотариален акт за собственост върху имота. Касаторът счита, че приемането й и придаването на влязлото в сила решение на общинската служба по земеделие /а не на поземлена комисия/ на сила на констативен нотариален акт, е свързано с цялостната промяна от 1999 г. на процедурата по възстановяване на собствеността върху земеделски земи и тази разпоредба не може да има и няма действие назад във времето, както неправилно бил приел въззивният съд.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира за необходимо да посочи, че нормата на чл. 27, ал. 3 ППЗСПЗЗ следва да се разглежда не изолирано, а във връзка със съответните разпоредби в ЗСПЗЗ, които уреждат доказателствената сила на актовете на органа по поземлената реформа – било той наречен поземлена комисия, общинска служба по земеделие и гори или общинска служба по земеделие, според извършените в годините изменения на наименованието на този орган. До изменението на закона през 1999 г. чл. 17, ал. 1 ЗСПЗЗ предвижда, че решението на поземлената комисия, постановено въз основа на влезлия в сила план за земеразделяне, и приложената към него скица на имота, могат да бъдат последвани от нотариален акт за собственост, който се изготвя по искане на собственика. Следователно, разпоредбата има същия смисъл, който впоследствие е нормативно закрепен с изменението на ЗСПЗЗ съгласно публикацията в ДВ, бр. 68 от 1999 г., в сила от 30.07.1999 г., когато е създадено изречение шесто. Според него ”влязлото в сила решение, придружено със скица, удостоверява правото на собственост и има силата на констативен нотариален акт за собственост върху имота”. Със същото изменение са приети и пар. 21 и 23 от ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ, като според пар. 23 разпоредбата на чл. 17, ал. 1, изречение шесто се прилагат и за влезлите в сила решения на поземлените комисии, придружени със скици, въз основа на които до влизането в сила на този закон не са издадени нотариални актове. Настоящият случай попада именно в тази категория – решението по чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ, придружена със скица, е издадено през 1995 г., като наследниците на бившия собственик не са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост. Разпоредбата на чл. 27, ал. 3 ППЗСПЗЗ приповтаря текста на закона – чл. 17, ал. 1, изр. шесто ЗСПЗЗ, ясна е, приложена е от въззивния съд според точния й смисъл и не са налице обстоятелства, които да налагат тълкуването й и да обосновават основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 254 от 29.05.2015 г. по в. гр. д. № 622/2014 г. на Врачанския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: