1
определение по гр.д. № 5455 от 2016 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 349
гр.София, 15.06.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на седемнадесети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 5455 по описа за 2016 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Р. Т. против решение № 1193 от 26.09.2016 г. по в.гр.д.№ 1341 по описа за 2016 г. на Пловдивския окръжен съд, гражданско отделение, X-ти състав, с което е отменено решение № 1279 от 14.04.2016 г. по гр.д. № 11951 от 2015 г. на Пловдивския районен съд и вместо него е постановено решение за отхвърляне на предявения иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване на установено по отношение на А. Х. Ш. и Р. Х. Ш., че Г. Р. Т. и Д. Р. Т. са собственици на следния недвижим имот: жилищна сграда, построена в държавно дворно място в [населено място], кв. С., [улица], цялото застроено и незастроено от 294 кв.м., съставляващо имот пл.№ 867 от кв. 68, който имот се включва в очертанията на парцел I по регулационния план на града, одобрен със заповед № ОА-1738 от 07.09.1993 г., а именно: едноетажна, еднофамилна с призем жилищна сграда с обща застроена площ от 72 кв.м., състояща се от две стаи и кухня с изба под тях, ведно с всички подобрения, ведно с правото на строеж върху държавно дворно място, която съставлява сграда с идентификатор 56784.554.379.1, разположена в ПИ с идентификатор 56784.554.379 по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-64 от 05.10.2006 г. на Изпълнителния директор на АГКК, както и за осъждане на А. Х. Ш. и Р. Х. Ш. да предадат владението на горния имот на Г. Р. Т. и Д. Р. Т..
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е нищожно и неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и е необосновано – основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Въззивното решение се обжалва от Г. Р. Т. в цялост.
Като основания за нищожност на въззивното решение касаторът е посочил нарушаването на правилата за случайно разпределение на делата на основание чл.9, ал.1 от Закона за съдебната власт, участието на наказателен съдия в състава, постановил решението по гражданскоправния спор и абсолютната неразбираемост на съдебното решение.
Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение противоречи на посочената и приложена от касатора задължителна и незадължителна съдебна практика /решение № 404 от 16.06.1995 г. по гр.д.№ 1904 от 1994 г. на ВС, ГК, IV г.о.; решение № 128 от 09.05.2011 г. по гр.д. № 538 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о.; решение № 477 от 08.11.2010 г. по гр.д. № 909 от 2009 г. на ВКС, ГК, II г.о.; решение № 528 от 11.06.2010 г. по гр.д. № 1218 от 2009 г. на ВКС; ГК, I г.о.; решение № 159 от 14.06.2013 г. по гр.д. № 1492 от 2013 г. на ВКС, ГК, II г.о.; решение № 642 от 20.03.1968 г. по гр.д. № 198 от 1968 г. на ВС, ГК, I г.о. и Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС, т.19/ по правни въпроси, доуточнени от съда както следва:
1. За да се придобие един имот по давност, достатъчно ли е да се установи изтичане на установения в закона 10-годишен давностен срок и упражняване на фактическа власт върху имота при условията на чл.68, ал.1 ЗС или е необходимо и позоваване на изтеклата в полза на владелеца придобивна давност чрез снабдяване на владелеца с нотариален акт по обстоятелствена проверка, предявяване на иск за собственост или противопоставяне на възражение за давност по предявен срещу него собственически иск ?
2. Могат ли наследниците на лице, владяло имот в продължение на повече от 10 години, което приживе не се е позовало на давността, да се позовават на давността от името на наследодателя си ?
3. Заличава ли действието на давността нейното прекъсване, преди владелецът да се е позовал на изтичането й ?
4. Представлява ли признаване на право на собственост и прекъсва ли се придобивната давност със сключването на предварителен договор за покупко-продажба между владелеца- несобственик и собственика на вещта ?
5. Прекъсва ли се придобивната давност с уважаването на иск по чл.19, ал.3 ЗЗД за обявяване на предварителния договор за окончателен ?
6. Прекъсва ли придобивната давност решението по чл.362, ал.2 ГПК, с което се обезсилва решение за обявяване на предварителен договор за окончателен ?
7. Следва ли купувачът по предварителния договор, на когото е предадено държането, да доказва отблъскване на владението на собствениците, за да се приеме, че е установил владение върху имота- предмет на предварителния договор ?
8. Може ли да се присъедини на основание чл.82 ЗС владение, започнало да тече по предварителния договор, към владението, упражнявано от наследниците на купувача по този предварителен договор?
9. Владелец или държател е лицето, което е допуснато в имота със съгласието на собственика с уговорка за ползване и за последващо прехвърляне на правото на собственост, тоест ако са налице т.нар. „търпими действия“ ?
10. Може ли лице да твърди, че е собственик на недвижим имот едновременно на две взаимно изключващи се основания – в частност предварителен договор, обявен за окончателен по съдебен ред и придобивна давност ?
11. Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства по делото и да изложи какви констатации прави въз основа на тях относно правнорелевантните за казуса факти ?
По отношение на шестия и десетия въпрос се твърди, че липсва съдебна практика, поради което касаторът счита, че произнасянето на ВКС би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В писмен отговор от 14.12.2016 г. ответниците А. Х. Ш. и Р. Х. Ш. оспорват касационната жалба. Молят касационното обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд да не бъде допускано. Претендират за направените по делото пред ВКС разноски.
Върховният касационен съд на Република България, състав на първо отделение на Гражданска колегия по предварителния въпрос за наличие на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: За да постанови решението си за отхвърляне на предявения ревандикационен иск, въззивният съд е приел, че ищците са били собственици на процесната жилищна сграда, но ответниците са я придобили по давност- приел е за основателно и доказано направеното от ответниците възражение за придобиване на жилищната сграда на основание чл.79, ал.1 ЗС. По делото било доказано, че ответниците са владяли имота от 09.11.2006 г. до предявяване на ревандикационния иск на 23.09.2015 г. и са присъединили към своето владение на основание чл.82 ЗС владението на наследодателката си Т. М., владяла имота от 1995 г. до смъртта си на 09.11.2006 г. В мотивите на решението са изложени съображения, че със сключването на предварителен договор за покупко-продажба от 05.03.2004 г. с предмет 1/2 ид.ч. от правото на собственост върху процесната сграда между ищеца Г. Т. и майката на ответниците Т. М., Т. М., която до този момент е упражнявала фактическа власт върху имота, не е признала правото на собственост на Г. Т.. От предварителния договор не можело да се съди за промяна на намерението на Т. М. за своене на имота от владение в държане, тъй като в т.6 от този договора за обозначаване на купувача е използван термина „владелец“. Прието е и че решение № 185 от 11.01.2007 г. по гр.д.№ 2351 от 2006 г. на Пловдивския районен съд в частта му, с която е отхвърлен иска на ищеца Г. Т. за предаване на имота и е оставен без разглеждане иска за разваляне на предварителния договор, не е релевантно по отношение на основателността на възражението за придобивна давност, тъй като видно от решение № 1340 от 10.07.2007 г. по гр.д.№ 591 от 2007 г. на Пловдивския окръжен съд, решението на Пловдивския районен съд по предявения иск за собственост е обезсилено и производството по този иск е прекратено. По отношение на ищеца Д. Т. пък е прието, че той не е сключвал предварителен договор с майката на ответниците и по никакъв начин не е смущавал владението през периода от 1995 г. до 2015 г., поради което за притежаваната от него 1/2 ид.ч. от имота придобивната давност е безспорно изтекла.
Няма съмнения относно това, че горепосоченото решение не е нищожно и че наведените от касатора основания за нищожност на това решение са неоснователни. Действително, в законодателството липсва легално определение на понятието „нищожност” на съдебното решение. В съдебната практика и в правната теория съдържанието на понятието е извлечено по пътя на тълкуването, като се приема, че нищожно е решението, което е постановено от ненадлежен орган, функциониращ в ненадлежен състав, извън пределите на правораздавателната власт на съда, неизготвено в писмена форма или неподписано, както и такова, което е толкова неясно и неразбираемо, че волята на съда не може да бъде изведена дори чрез тълкуване.
Нито един от тези пороци не е налице по отношение на обжалваното решение: Съдът се е произнесъл по иск, който е в кръга на компетентността на българския граждански съд. Решението е постановено от надлежен състав /съдии от съответния съд/, изготвено е в писмена форма и е подписано от членовете на състава. За да бъде решението невалидно в хипотезата на неразбираем акт, се приема, че е необходимо да не може да бъде изведена волята на съда по пътя на тълкуване или мотивите изцяло да противоречат на диспозитива на съдебния акт. В настоящия случай мотивите на решението напълно съответстват на диспозитива, волята на съда е ясно и разбираемо обективирана. В мотивите към обжалваното решение съдът е извел последователно аргументите си за основателността на направеното възражение за придобиване на процесния имот по давност, което е основание за отхвърляне на предявените искове по чл.108 ЗС.
Релевираните като основания за нищожност на обжалваното решение основания /нарушения на правилата на случайно разпределение на делата и участие на наказателен съдия в състава/ не представляват основания за нищожност на един съдебен акт, а евентуално, ако бяха довели до постановяване на неправилно решение, биха били основания за отмяната му като неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Като такива тези основания могат да се разглеждат във втората фаза на касационното производство, само ако касационното обжалване на решението бъде допуснато.
С оглед мотивите на съда в обжалваното решение липсва основание за допускане на касационното обжалване на решението по поставените от касатора правни въпроси:
1,2. Първите два от поставените въпроси /1. За да се придобие един имот по давност, достатъчно ли е да се установи изтичане на установения в закона 10-годишен давностен срок и упражняване на фактическа власт върху имота при условията на чл.68, ал.1 ЗС или е необходимо и позоваване на изтеклата в полза на владелеца придобивна давност чрез снабдяване на владелеца с нотариален акт по обстоятелствена проверка, предявяване на иск за собственост или противопоставяне на възражение за давност по предявен срещу него собственически иск и 2. Могат ли наследниците на лице, владяло имот в продължение на повече от 10 години, което приживе не се е позовало на давността, да се позовават на давността от името на наследодателя си/ са обуславящи крайните изводи на въззивния съд по съществото на спора, но не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението по тези въпроси по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК поради следното: Посочената от касатора задължителна и незадължителна съдебна практика не е актуална, тъй като е постановена преди Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д. № 4 от 2012 г.на ОСГК на ВКС, в което е дадено задължително разрешение на поставените въпроси. В т. 2 от посоченото тълкувателно решение е прието, че фактическият състав на придобивната давност по смисъла на чл.79, ал.1 ЗС включва като елементи изтичането на определен от закона период от време и владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС. Правната последица – придобиване на вещното право – е нормативно свързана само с тези юридически факти. Позоваването на придобивна давност не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл.79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок. При наличие на позоваване, последиците – придобиването на вещното право на първично основание – се зачитат от изтичането на законно определения срок съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл.79, ал.1 и ал.2 ЗС. В т.3 от това тълкувателно решение пък е прието, че наследниците на владелеца могат да се позоват на придобивната давност и след смъртта му.
Въззивното решение не противоречи на посочената по-горе задължителна съдебна практика. Въззивният съд е изследвал наличието на елементите от фактическия състав на придобивната давност /владение и изтекъл срок/ по своевременно направено от ответниците възражение за давност /още в отговора на исковата молба/. Това възражение представлява едно от възможните процесуални средства за потвърждаване на презюмираното от закона намерение за своене на вещта /така Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д. № 4 от 2012 г. на ОСГК на ВКС/. В съответствие с приетото в т.3 от горепосоченото тълкувателно решение съдът е приел, че ответниците могат да се позоват на изтекла давност за осъществявано от майка им владение върху спорния имот, макар тя приживе да не е направила възражение за давност.
3. По третия поставен въпрос /заличава ли действието на давността нейното прекъсване, преди владелецът да се е позовал на изтичането й/ също няма противоречие между приетото в обжалваното решение и съдебната практика. По силата на чл.84 ЗС, вр. с чл.116, б.“б“ ЗЗД започналата да тече придобивна давност в полза на определено лице се прекъсва с предявяването на иск пред съд, извършено преди изтичането на давностния срок. Това е прието и в решение № 80 от 11.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7444 от 2014 г. на ВКС, ГК,, II г. о., постановено по реда на чл.290 ГПК и като такива представляващо задължителна съдебна практика. От посоченото решение, както и от т.2 от Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д. № 4 от 2012 на ОСГК на ВКС, според което позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивната давност и при позоваване последиците настъпват от момента на изтичането на законно определения срок, е видно, че придобивната давност може да се прекъсне преди изтичането на срока по чл.79 ЗС, но не и след изтичането на този срок, от когато правото на собственост вече е придобито на основание чл.79 ЗС. Същото, макар и не изрично, е прието и в обжалваното решение- че не може да се прекъсне придобивна давност след изтичане на срока по чл.79, ал.1 ЗС за владение, но преди позоваването на давността от владелеца или неговите наследници.
4. Четвъртият поставен въпрос /представлява ли признаване на право на собственост и прекъсва ли се придобивната давност със сключването на предварителен договор за покупко-продажба между владелеца- несобственик и собственика на вещта/ не е такъв по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е от значение за изхода на конкретното дело. Дори и да се приеме, че на 05.03.2004 г. /когато е бил сключен предварителния договор между майката на ответниците Т. М. и ищеца Г. Т./ владението на майката на ответниците е било прекъснато /ако въобще тя е била владелец към този момент/, от тази дата до предявяването на исковата молба по настоящото дело на 23.09.2015 г., с която давността се прекъсва, са изминали повече от 10 години. Следователно изтекъл е необходимия срок съгласно чл.79, ал.1 ЗС за придобиването на имота по давност от ответниците.
5. Петият поставен въпрос /прекъсва ли се придобивната давност с уважаването на иск по чл.19, ал.3 ЗЗД за обявяване на предварителния договор за окончателен/ е въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е обусловил изводите на съда в обжалваното решение и е от значение за изхода на делото: тъй като, ако се приеме, че предявяването на иска и съответно решението по чл.19, ал.3 ЗЗД от 11.01.2007 г. по гр.д.№ 2351 от 2006 г. на Пловдивския районен съд прекъсват давността, то е следвало да се приеме, че до завеждане на исковата молба на 23.09.2015 г. ответниците не са владяли имота повече от 10 години и следователно не са могли да го придобият по давност на основание чл.79, ал.1 ЗЗД.
По този въпрос касаторът не е посочил съдебна практика, на която обжалваното решение да противоречи, нито твърди произнасянето на ВКС по този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Независимо от горното следва да се отбележи, че приетото в обжалваното решение по този въпрос не противоречи, а напълно съответства на задължителната съдебна практика по въпроса. Както е прието в постановеното по реда на чл.290 ГПК и като такова представляващо задължителна съдебна практика решение № 82 от 01.06.2015 г. по гр.д. № 6873 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о., подаването на исковата молба за обявяване на предварителния договор за окончателен от страна на владелеца-купувач по предварителния договор е израз на съзнанието на владелеца, че към датата на предявяване на иска по чл.19, ал.3 ЗЗД не е придобил собствеността върху имота, както и на волята му това да стане на производно основание, в момент, предхождащ изтичането на срока по чл.79, ал.1 ЗС. Това изявление на владелеца обаче не изключва намерението за продължаващо след предявяване на иска своене на имота и за упражняване на фактическа власт за себе си, поради което и няма за последица прекъсване на придобивната давност на основание чл. 116, б.”а” ЗЗД, вр. чл. 84 ЗС. На още по-малко основание предявяването на иска по чл.19, ал.3 ЗЗД от собственика и продавач по предварителния договор не може да се третира като признание на правото на собственост от страна на владелеца и купувач по предварителния договор и съответно това не може да доведе до прекъсване на давността на основание чл.116, б“а“ ЗЗД.
Предявяването на иск по чл.19, ал.3 ЗЗД от собственика- продавач по предварителния договор не е основание за прекъсване на давността и по чл.116, б.“б“ ЗЗД, тъй като тази разпоредба на закона визира като основание за прекъсване на давността предявяването само на иск за собственост, но не и предявяването на други искове, свързани с вещта- предмет на владението.
6. Шестият поставен въпрос /прекъсва ли придобивната давност решението по чл.362, ал.2 ГПК, с което се обезсилва решение по чл.19, ал.3 ЗЗД за обявяване на предварителен договор за окончателен/ също е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е от значение за изхода на спора по конкретното дело: тъй като, ако се приеме, че решението по чл.362, ал.2 ГПК за обезсилване на решението по чл.19, ал.3 ЗЗД, постановено по гр.д.№ 1775 от 2008 г. на Пловдивския окръжен съд, прекъсва давността, то е следвало да се приеме, че до завеждане на исковата молба на 23.09.2015 г. ответниците не са владяли имота повече от 10 години и следователно не са могли да го придобият по давност на основание чл.79, ал.1 ЗЗД.
Не е налице обаче соченото от касатора основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд по този въпрос поради следното: Въпросът е свързан с приложението и тълкуването на нормата на чл.84 ЗС във връзка с чл.116, б.“б“ ЗЗД, които са ясни и не се нуждаят от тълкуване. Те са в смисъл, че само предявяването на иск за собственост, а не и на други искове, свързани с вещта, води до прекъсване на придобивната давност за тази вещ. В този смисъл е и задължителната съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване, например решение № 212 от 13.09.2011 г. по гр.д.№ 70 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 39 от 22.05.2012 г. по гр.д.№ 179 от 2009 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 99 от 10.05.2013 г. по гр.д.№ 681 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 109 от 25.05.2015 г. по гр.д.№ 7420 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о. и др.
7. Седмият поставен въпрос /следва ли купувачът по предварителния договор, на когото е предадено държането, да доказва отблъскване на владението на собствениците, за да се приеме, че е установил владение върху имота- предмет на предварителния договор/ също е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е от значение за изхода на конкретното дело и е обусловил изводите на съда в обжалваното решение. В него въззивният съд е приел, че за установяване на владение върху имота не е било нужно наследодателката на ответниците като купувач по предварителния договор да отблъсне владението на собствениците на имота.
По този въпрос обаче обжалваното решение не противоречи на посочената от касатора съдебна практика. В посоченото решение № 528 от 11.06.2010 г. по гр.д.№ 1218 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК и като такова представляващо задължителна съдебна практика, е прието, че когато имотът е предаден на купувача по предварителния договор, не е необходимо той да доказва, че е отблъснал владението на собствениците. В случая е налице доброволно предаване на владението върху недвижим имот въз основа на писмен договор, при което е достатъчно да се установи само продължителността му.
8. По осмия въпрос /може ли да се присъедини на основание чл.82 ЗС владение, започнало да тече по предварителния договор, към владението, упражнявано от наследниците на купувача по този предварителен договор/ решението не противоречи на съдебната практика. В обжалваното решение е прието, че ответниците са придобили правото на собственост върху процесния жилищен имот по давност, тъй като са владяли в периода от смъртта на майка си на 09.11.2006 г. до предявяването на исковата молба на 23.09.2015 г. и на основание чл.82 ЗС са присъединили владението на майка си, която е владяла имота до смъртта си като владелец по предварителен договор. По този въпрос обжалваното решение не противоречи на съдебната практика и конкретно не противоречи на посоченото от касатора решение № 642 от 20.03.1968 г. по гр.д. № 198 от 1968 г. на ВС, ГК, I г..о., в което е прието,че присъединяване на владение по чл.82 ЗС може да бъде извършено при валидно правоприемство: частно /въз основа само на договор, който има вещно-прехвърлително действие, но не и предварителен договор/ или универсално /при наследяване/, каквото е налице в процесния случай.
9. Деветият поставен въпрос /владелец или държател е лицето, което е допуснато в имота със съгласието на собственика с уговорка за ползване и за последващо прехвърляне на правото на собственост, тоест ако са налице т.нар. „търпими действия“/ не е такъв по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е от значение за изхода на делото. Дори и да се приеме, че през периода 1995 г. до 05.03.2004 г. упражняването на фактическа власт върху спорния имот от страна на майката на ответниците Т. М. не е представлявало владение, а т.нар. търпими действия, от 05.03.2004 г. /когато е сключен предварителния договор и Т. М. е установила владение върху имота/ до предявяването на исковата молба по настоящото дело на 23.09.2015 г., с която давността се прекъсва, са изминали повече от 10 години. Следователно изтекъл е необходимия срок съгласно чл.79, ал.1 ЗС за придобиването на имота по давност от ответниците.
10. Десетият поставен въпрос /може ли лице да твърди, че е собственик на недвижим имот едновременно на две взаимно изключващи се основания- в частност предварителен договор, обявен за окончателен по съдебен ред и придобивна давност/ не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е включен в предмета на настоящото дело: ответниците не са се позовавали на две основания за придобиване на собствеността- сключване на предварителен договор за окончателен и давност. Видно от подадения от тях отговор на исковата молба, те се позовават само на придобивна давност като основание за придобиването на спорния жилищен имот.
11. По единадесетия поставен въпрос /длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства по делото и да изложи какви констатации прави въз основа на тях относно правнорелевантните за казуса факти/ няма противоречие между сочената съдебна практика и обжалваното решение. В него въззивният съд е изложил доводи по всички наведени във въззивната жалба доводи на ответниците и по всички твърдения и възражения на ищците в исковата молба и пред първоинстанционния и въззивния съд, които са относими към направеното възражение за давност. Изложил е собствени мотиви и е достигнал до самостоятелни правни изводи относно това дали спорният имот е придобит от ответниците по давност.
Предвид на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд не следва да бъде допускано.
С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи на ответниците по жалбата направените от тях разноски по делото пред ВКС. Ответниците обаче не са представили доказателства за направените от тях разноски пред ВКС, например договор за адвокатско съдействие, разписка или друг документ, който да доказва плащане. Поради това, макар отговорът на касационната жалба да е подаден от упълномощен адвокат, съобразно приетото в т. 1 от Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС на ответниците не следва да се присъждат разноски за адвокат по делото пред ВКС.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1193 от 26.09.2016 г. по в.гр.д.№ 1341 от 2016 г. на Пловдивския окръжен съд, гражданско отделение, X-ти състав.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.