О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 35
София, 01.02.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети януари през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 155 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на Прокуратурата на Република България чрез юрисконсулт П. А. против определение № 3833 от 16 ноември 2016 г., постановено по ч.гр.д. № 4583 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2016 г., с което е потвърдено определение № 17745 от 14 юли 2016 г., постановено по гр.д. № 12511 по описа на Софийски градски съд за 2015 г., с което е оставена без разглеждане подадената от Прокуратурата въззивна жалба с вх. № 1040964/10.10.2014 г. срещу решение № 8941 от 12 септември 2014 г, постановено по гр.д. № 17819/2015 г. по описа на районния съд в [населено място] за осъждане на основание чл. 225, ал. 1, вр. ал. 4 ЗСВ на Националната следствена служба да заплати на С. С. Т. от [населено място] 40608 лева обезщетение в размер на осем брутни възнаграждения за прослужено време на длъжността следовател, ведно със законната лихва от предявяването на иска, и 1530,59 лева обезщетение за забава за изплащане на главното вземане за периода 12.08.2012 г. – 23.04.2013 г.
В частната жалба се поддържат доводи за недопустимост и неправилност на определението, като се сочи, че при постановяването му апелативният съд не е съобразил действащите материалноправни разпоредби, регламентиращи статута на магистратите, и е допуснал нарушение на материалния и устройствения закон. Сочи се, че според Конституцията на Република България и чл. 160 от Закона за съдебната власт е установено кой е работодателят на съдиите, прокурорите и следователите в Републиката, като според тези разпоредби това е Висшият съдебен съвет, а не административният ръководител на орган на съдебната власт, както неправилно според касатора е приел съдът. Нито първоинстанционният съд, нито въззивната инстанция, а респективно и апелативният съд, не са изпълнили задължението си да установят процесуалната правоспособност на страните и в частност на ответника – „Национална следствена служба към Прокуратурата на Република България“, посочен в петитума на исковата молба. Като оплакване за неправилността на обжалваното определение се изтъква и наличието на противоречие между възприетото в мотивите му становище и задължителната съдебна практика, намерила израз в решение № 531 по гр.д. № 1536/2010 г., IV г.о., ВКС. С тези доводи се обосновава и приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК в приложеното към частната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по въпроса от кого следва да се упражни правото на въззивно обжалване в случай, че ответникът – учреждение-разпоредител с бюджетни кредити престане да съществува (загуби своята процесуална правоспособност) по време на висящ процес, и е посочена практика на ВКС по чл. 290 ГПК.
Ответникът С. С. Т., от [населено място], представляван от адв. К. Б., в отговор на частната жалба изразява становище за неоснователността й.
С обжалваното определение е съобразено, че производството пред първоинстанционния съд е образувано по искове по чл. 225, ал. 1 ЗСВ и по чл. 86 ЗЗД на С. С. Т. против Национална следствена служба, и по претенциите е постановено осъдително решение. Срещу решението на първоинстанционния районен съд е подадена въззивна жалба от прокуратурата, която е върната от въззивния Софийски градски съд като подадена от страна, неучаствала в процеса. Това процедиране на съда е обосновано с приложението на чл. 229 ЗСВ. Въззивният апелативен съд приема, че частният жалбоподател не е участвал в съдебното производство, поради което няма право да обжалва съответния съдебен акт. Счетено е, че това право принадлежи само на страните по конкретния спор, поради което и изводът за недопустимост на търсената от ненадлежна страна съдебна защита е правилен.
К. съд в настоящия си състав приема, че подадената частна касационна жалба е недопустима предвид правилото на чл. 274, ал. 2 ГПК, независимо от указаната в обжалваното определение възможност то да се обжалва пред касационния съд.
Съобразно изменението на чл. 274, ал. 2 ГПК (ДВ, бр. 50/03.07.2015 г., в сила от 07.07.2015 г.), при определяне на компетентния по-горен съд по частна жалба срещу акт, с който окръжният съд се е произнесъл за първи път, но в качеството си на въззивна по материалноправния спор инстанция, е приложим чл. 274, ал. 2, изр. 1, предл. второ ГПК. Според него определенията, постановени от окръжен съд като въззивна инстанция, подлежат на обжалване пред съответния апелативен съд. За определенията от тази категория законът, след изменението му, не предвижда възможност за касационно обжалване. С постановяване на определение № 3833 от 16 ноември 2016 г., постановено по ч.гр.д. № 4583 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2016 г., инстанционният контрол е изчерпан, поради което частната касационна жалба срещу този съдебен акт е недопустима.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частната касационна жалба на Прокуратурата на Република България против определение № 3833 от 16 ноември 2016 г., постановено по ч.гр.д. № 4583 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2016 г.
Определението може да бъде обжалвано с частна жалба в едноседмичен срок от получаването на препис пред друг тричленен състав на гражданската колегия на ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: