О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 35
София, 14.01.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми декември, две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдията Н. Зекова
дело № 754/2012 година.
Производство по чл. 274 ГПК.
Д., представлявана от м.на р.р.и б., е подала частна жалба срещу определение от 19. 07. 2012 г. по гр. д. № 843/2012 г. на Софийския апелативен съд.
Ответникът [фирма], [населено място] оспорва изцяло частната жалба като неоснователна.
Към делото е приложен писмен отговор от [фирма] /Г. ЕАД/, [населено място], с искане да бъде отменено като неправилно обжалваното определение.
След проверка, касационният съд установи следното:
Делото е образувано по иск на д., представлявана от м. на р. р. и б., срещу Г. ЕАД и [фирма], предявен на основание чл. 440, ал. 1 ГПК, да се установи, че имущество- конкретно описани недвижими имоти в [населено място], върху което е насочено принудително изпълнение по молба на взискателя [фирма], не принадлежи на длъжника Г. ЕАД и да се постанови прекратяване на изпълнителните действия. За разглеждане на иска е образувано гр. д. № 11800/2010 г. по описа на Софийския градски съд. С разпореждане от 10. 3. 2011 г. съдът е указал на ищеца да внесе държавна такса в размер на 3 528.46 лв., а с разпореждане от 12. 04. 2011 е освободил ищеца от внасяне на държавна такса. С определение от 17. 10. 2011 г. градският съд е прекратил производството поради недопустимост на иска. С молба вх. № 92893/20. 10. 2011 г. ответникът [фирма] е поискал допълване на определението с присъждане на направените от него разноски, както е поискал в писмения му отговор вх. № 51243/06. 06. 2001 г. на исковата молба. С определение от 17. 11. 2011 г., поправено с определение от 03. 01. 2012 г., Софийският градски съд е осъдил д., представлявана от м. на р. р. и б. да заплати на [фирма] сумата 22500 лв. разноски по делото, оставил без уважение искането на д. за намаляване на разноските и отменил определението от 12. 04. 2001 г. за освобождаване на д. от заплащане на такси. Срещу определението на градския съд е подадена частна жалба от Д., въз основа на която е образувано ч. гр. д. № 843/2012 г. по описа на Софийския апелативен съд. С определение от 19. 07. 2012 г. апелативният съд е оставил без разглеждане частната жалба срещу определението от 03. 01. 2012 г., с което е отменено определението за освобождаване на д. от заплащане на държавна такса, потвърдил е определението на градския съд в останалите части – за заплащане на разноски в размер на 22500 лв. и отхвърляне на искането за намаляване на разноските, и осъдил д. да заплати на [фирма] 400 лв. разноски за производството пред апелативния съд.
Частната жалба срещу определението на апелативния съд, в частта, с която е оставил без разглеждане частната жалба на д. срещу опрведелението на градския съд за отмяна на първоначално постановеното определение за освобождаване от заплащане на държавна такса, е предявена на основание чл. 274, ал. 2 ГПК и е основателна. Съгласно т. 5 на Тълкувателно решение № 1//17. 07. 2001 г. ОСГК, отказът за освобождаване от държавна такса се приравнява на прекратително определение. Като е отменил определението от 12. 04. 2011 г., с което д. е освободена от заплащане на държавна такса, градският съд като първа инстанция, фактически е отхвърлил искането й за освобождаване от това плащане, заявено с молба вх. № 28304/30. 03. 2011 г.. Апелативният съд като въззивна инстанция не е имал процесуално основание да откаже разглеждане и произнасяне по същество по жалбата срещу отказа за освобождване от държавна такса, по изложените от него съображения, че този отказ не е от категорията определения по чл. 274, ал.1, т. 1 ГПК. Следва да бъде отменено определението на въззивния съд и определението на градския съд, с което е отказано освобождаване на ищеца от заплащане на държавна такса и се уважи това искане. Съгласно чл. 84, ал. 1, т. 1 ГПК д.се освобождава от заплащане на държавна такса. Такова освобождаване не се допуска само при искове за права върху вещи – частна държавна собственост. В случая предмет на делото не е иск на държавата за право на собственост върху вещи, а иск по чл. 440 ГПК, че имущество, което е обект на принудително изпълнение, не принадлежи на длъжника. Разпоредбата е част от глава 39 ГПК – Защита срещу изпълнението, и това е показател, че основната същност на спора е възможността за прекратяване на изпълнението. В случая, не следва да се преценява дали д. е легитимирано трето лице по смисъла на чл. 440, ал. 1 ГПК, защото това е въпрос за процесуалната допустимост на иска, а преценката по чл. 84, ал. 1, т. 1 ГПК е само въз основа на формалната същност на исковата претенция.
Основателно е искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 274, ал. 3 ГПК на въззивното определение, с което е потвърдено определението на градския съд относно присъдените разноски в размер на 22500 лв. и отхвърляне на искането за намаляването на размера им. В мотивите на определението на въззивния съд е посочено, че цената на иска е висока в размер на 352 850 лв.. Доказателства за този извод по делото липсват. В мотивите на първоинстанционното определение от 3. 1. 2012 г. е посочено само, че процесните имоти са изключително скъпи, но не е конкретизирана цена на иска. Тя е определяща за спора между страните относно размера на дължимите на ответника [фирма] разноски за адвокатско възнаграждение – чл. 78 ал. 5 ГПК, във връзка с Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Така произнасянето на първоинстанционния и въззивния съд за размера на разноските в зависимост от цената на иска е при липса на доказателства, което е в противоречие на закона и задължителната съдебна практика – ППВС № 1/1985 г. и ТР № 1/04.01.2001 г. ОСГК и е основание за допускане на касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
С разпореждане от 10. 03. 2011 г. първоинстанционният съд е постановил, че дължимата държавна такса е 3 528.46 лв., от което следва, че цената на иска е 88211 лв. – чл. 69, ал. 2 ГПК и чл. 1 от Тарифата за държавни такси по ГПК. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения при този материален интерес, минималното адвокатско възнаграждение възлиза на 2214.22 лв.. Съгласно § 2 Допълнителни разпоредби на Наредбата, присъденото възнаграждение не може да е по-малко от трикратния размер, т. е. не по-малко от 6642.66 лв.. Касационният съд счита, че данните по делото не сочат на особена правна и фактическа сложност на спора по делото – чл.78, ал. 5 ГПК По делото не е проведено съдебно заседание, страните са изложили своите доводи в писмен вид и в закрито заседание е постановено прекратяване на производството, като съдът се е позовал и на приложените по делото актове на други съдебни състави по идентични казуси. При това положение, основателно е искането на ищеца за намаляване на адвокатското възнаграждение от 22 500 лв. заплатено от ответника [фирма] на неговия процесуален защитник до размера на сумата 6643 лв.
Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ ИЗЦЯЛО определението от 19. 07. 2012 г. по ч. гр. д. № 843/2012 г. на Софийския апелативен съд и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТМЕНЯ определението от 03. 01. 2012 г. по гр. д. № 11800/2010 г. на Софийския градски съд, с което е отменено определение от 12. 04. 2011 г. и ОСВОБОЖДАВА д., представлявана от м. на р. р. и б. от заплащане на държавна такса.
ОТМЕНЯ определението от 03. 01. 2012 г. по гр. д. № 11800/2010 г. на Софийския градски съд, с което е осъдена Д. чрез М. на Р. да заплати на [фирма] сумата 22 500 лв. сторени деловодни разноски и е оставено без уважение искането на държавата на основание чл. 78, ал.5 ГПК за намаляване на разноските като прекомерни.
ОСЪЖДА д., представлявана от м. на р. р. и б. да заплати на [фирма], [населено място] сумата 6643 /шест хиляди шестстотин четиридесет и три/ лева разноски за адвокатско възнаграждение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: