О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 35
гр. София,14.01.2020 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
като изслуша докладваното от съдия Христова т.д. №880 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от С. Н. Н. и Д. И. Ш., и двамата чрез адв.Д.Г. срещу решение №86 от 09.10.2018г. по в.т.д. №162/2018г. на Апелативен съд- Бургас, с което се потвърждава решение №161 от 26.04.2018г., постановено по т.д. №289/2016г. на Окръжен съд- Бургас. С потвърденото първоинстанционно решение е прието за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че Д. И. Ш. от [населено място] и С. Н. Н. от [населено място] дължат като поръчители по договор за поръчителство №ОК-117-Б07 от 13.11.2012г. на „Общинска банка“ АД сума в общ размер на 677 210.51 евро, съгласно заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от 22.12.2014г., издадена по ч.гр.д. №1398/2014г. по описа на РС – Царево, от която сума 624 140.31 евро – главница по договор за банков кредит №ОК-117-Б07 от 11.10.2007г.; 24 792.25 евро – договорна възнаградителна лихва върху редовна главница, съгласно чл.3, ал.1 от договора за кредит за периода от 22.04.2014г. до 29.08.2014г.; 24 306.80 евро – договорна лихва за забава върху просрочена главница, съгласно чл.4, ал.3 от договора за кредит за периода от 20.10.2014г. до 19.11.2014г.; 364.08 евро – текуща просрочена договорна лихва за забава върху просрочена главница, съгласно чл.4, ал.3 от договора за кредит за периода от 20.11.2014г. до 20.11.2014г.; 1 705.11 евро – неустойки по чл.4, ал.4, т.2 от договора за кредит за периода от 20.08.2014г. до 20.11.2014г.; 1901.96 евро – такса за предоговаряне на условията по кредита, ведно със законната лихва върху присъдената главница, считано от 21.11.2014г. до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон и необоснованост. Касаторите твърдят, че е необоснован изводът на въззивния съд за съществуване на изискуемо и ликвидно вземане на ищеца по отношение на тях, вкл. за настъпила предсрочна изискуемост на вземанията по процесния договор за банков кредит. Оспорват законосъобразността на изложените в решението аргументи, с които е прието за неоснователно възражението им по чл.147 ЗЗД за погасяване на поръчителството. Молят да се отмени решението и да бъдат отхвърлени предявените искове. Претендират разноски.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Касационните жалбоподатели твърдят, че съдът се е произнесъл по следните въпроси, обусловили изхода на спора: „1. Кога става изискуемо вземането, произтичащо от договор за банков кредит и следва ли банката да уведоми длъжника, че упражнява правото си да направи кредита предсрочно изискуем?; 2.Какъв е характерът на срока по чл.147 ЗЗД и може ли същият да бъде удължаван?; 3. Дължи ли поръчителят сумата по кредита, ако банката не е упражнила правата си в предвидения шестмесечен срок?“. Поддържат, че при отговора на тези въпроси е допуснато противоречие с практиката на ВКС, както следва: по първи и трети въпрос- с ТР №4/2013г., т.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС; по втори въпрос- с решение №420 от 11.02.2015г. по гр.д.№3079/2014г., ІV г.о. – основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответникът „Общинска банка“ АД оспорва касационната жалба, като излага подробни доводи за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, както и за правилността на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените искове по реда на чл.422 ГПК, въззивният съд приема, че по силата на валиден договор за банков кредит „Общинска банка“ АД предоставя на кредитополучателя „Бул Т. Т.” ООД кредит в размер на 1 500 000 евро при договорените условия; кредитът е изцяло усвоен; с договори от 13.11.2012г. ответниците поемат задължение като поръчители да отговарят за задълженията на кредитополучателя; анекс №10/22.04.2014г. и всички анекси след него за изменение в условията на договора за кредит, вкл. на падежите за погасяване на задълженията на кредитополучателя са подписани от поръчителите; с анекс №12/30.04.2014г. срокът за връщане на цялата заета сума е изменен на 30.08.2014г.; поради неизпълнение на задълженията на падежа 30.08.2014г. банката предприема действия за снабдяване със заповеди за незабавно изпълнение и изпълнителни листове срещу задължените лица по договора за кредит, като в рамките на образуваното заповедно производство срещу ответниците в качеството им на поръчители е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК за сумата 677 210.51 евро. Решаващият съдебен състав след анализ на извлеченията от счетоводните книги, договора за банков кредит и анексите към него намира за неоснователни възраженията на въззивниците, че представените от банката документи не са редовни от външна страна и не удостоверяват подлежащо на изпълнение ликвидно и изискуемо вземане, а с оглед заключението на съдебно-счетоводната експертиза приема за доказан и размерът на дълга по договора за кредит.
За неоснователни са приети възраженията, че в нарушение на даденото разрешение в т.18 на ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС съдът не се е произнесъл по въпроса за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, вкл. че длъжникът-кредитополучател не е уведомен за обявената предсрочна изискуемост. Решаващият съдебен състав като споделя напълно тезата, че предсрочната изискуемост настъпва от датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредитът за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника – кредитополучател и то ако са били налице обективните предпоставки за изгубване преимуществото на срока, излага подробни аргументи, че този въпрос е ирелевантен по делото, тъй като в конкретния случай дългът по кредита е следвало да бъде издължен еднократно и изцяло на 30.08.2014г. Настъпването на договорения падеж за цялото вземане преди предприемане от страна на банката на действия за снабдяване със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, както срещу кредитополучателя, така и срещу поръчителите изключва необходимостта от изследване на предпоставките за предсрочна изискуемост, каквато не се и твърди да е настъпила.
Съдът отхвърля като неоснователно и възражението за преклудирани права на банката с оглед разпоредбата на чл.147, ал.1 ЗЗД, като намира за установено по категоричен начин от доказателствата /договор за банков кредит и анексите към него/, че дългът по кредита е следвало да бъде издължен еднократно на 30.08.2014г., като промяната на падежа е договорена с анекс, подписан и от ответниците- поръчители. Доколкото изискуемостта на вземанията е настъпила на 30.08.2014г., то предвиденият 6-месечен преклузивен срок, в рамките на който банката е следвало да предприеме действия за принудително събиране на вземанията си по кредита както срещу главния длъжник, така и срещу поръчителите, не е изтекъл към 21.11.2014г. и 19.12.2014 г.- датите на подаване на заявления за издаване на заповеди за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК срещу тях.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият поставен въпрос относно предпоставките за настъпване на предсрочна изискуемост на задълженията по договора за банков кредит изобщо не е обсъждан и не е от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, поради което не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. Въззивният съд е изложил подробни мотиви, че нито се твърди от ищеца, нито е предмет на установяване по делото настъпване на предсрочна изискуемост на задълженията по процесния договор за банков кредит, тъй като преди подаването от страна на банката-кредитор на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК за сумите по кредита всички задължения са станали изискуеми с настъпването на договорения между страните падеж. Възраженията на касаторите относно начина на договаряне на падежа, респ. необосноваността на изводите на въззивния съд, че е налице изискуемо вземане по договора за банков кредит, са свързани с оплакванията им за неправилност на въззивното решение поради неговата необоснованост и незаконосъобразност – основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК, но тази преценка може да бъде направена само след допускане на решението до касационен контрол при наличие на някое от основанията по чл.280, ал.1 ГПК.
Останалите два въпроса – относно характера на срока по чл.147 ЗЗД, възможността за бъде продължаван и последиците от изтичането му, са изцяло теоретични и нямат решаващо значение за формиране на правни изводи на въззивния съд по конкретното дело и не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. Решаващият съдебен състав е отхвърлил възражението на ответниците- поръчители по договора за кредит за погасяване на отговорността им поради изтичане на срока по чл.147, ал.1 ЗЗД не поради неговото удължаване, а защото приема, че падежът на задълженията на кредитополучателя е предоговорен със съгласието на поръчителите, подписали съответния анекс, като от настъпването му до предявяването на претенциите срещу солидарните длъжници /кредитополучател и поръчители/ не е изтекъл 6-месечният преклузивен срок. Въззивният съд изобщо не е коментирал възможността за продължаване на този преклузивен срок, като този въпрос не е бил част от предмета на спора.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
С оглед изхода на спора касаторите следва да платят на ответника по жалбата разноските за касационното производство в размер на 300 лева юрисконсултско възнаграждение.
Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №86 от 09.10.2018г. по в.т.д. №162/2018г. на Апелативен съд- Бургас.
ОСЪЖДА Д. И. Ш., ЕГН [ЕГН] от [населено място] и С. Н. Н., ЕГН [ЕГН] от [населено място] да платят на „Общинска банка“ АД, [населено място] сумата 300 лева разноски /юриск.възнаграждение/ за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.