О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 35
София, 16.01.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тридесети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№ 1160/2016г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] – [населено място], срещу решение №2453 от 11.12.2015г., постановено по в.т.д.№1249/2013г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 3 с-в, в частта му, с която е потвърдено решение №5040/9.07.2012г., по гр.д.№7448/2012г., допълнено с решение по същото дело от 15.08.2012г.
В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, както и че е необосновано. Сочи се, че признавайки чуждестранните съдебни решения и допускайки тяхното изпълнение, въззивният съд е нарушил разпоредбите на Регламент (ЕО) №44/2001г. , тъй като чуждестранните решения противоречат на публичната политика /обществения ред/ на Република България. Твърди се, че чуждестранният съд е развалил устен договор за поръчка, по който страни са дружества, които не са били регистрирани към момента на сключването на договора. Същевременно се излагат съображения, че решенията са постановени по отношение на страни в производството, които не са били идентифицирани в достатъчна степен. Според касатора чуждестранните съдилища неправилно не са приложили българското материално право. На последно място се акцентира върху приетата от чуждестранния съд допустимост на свидетелски показания за установяване на договори на стойност над 5 000 лв. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и отхвърляне на молбата за признаване и допускане изпълнение на съдебно решение №119/27.04.2011г. по гр.д.№2012/2008г. на Първоинстанционния съд №10 В., потвърдено с решение №794/2011г., постановено по въззивно гр.д.№756/2011г., на Провинциалния съд, 11-та секция, В..
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поставя следните материалноправни въпроси, за които твърди, че са обуславящи за спора и че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /основание за допускане на касация по чл.280 ал.1 т.3 ГПК/, а именно:
„Чуждестранно съдебно решение, което има за предмет разваляне на договор, сключен преди юридическите лица, страни по него, да са възникнали в правния мир, противоречи ли на принципа на законоустановеност на юридическите лица, прокламиран в чл.44 ал.4 от Конституцията, представляващ част от публичната политика /обществения ред на Република България по смисъла на чл.34 от Регламент (ЕО) №44/2001г. ?”
„Съвместимо ли е с българския обществен ред чуждестранно съдебно решение, в което съдът е приложил своето материално право по отношение на договор, сключен между български юридически лица, с местоизпълнение в България относно недвижим имот?”
„Противоречи ли на българския обществен ред чуждестранно съдебно решение, което се основава на свидетелски показания за установяване на договори на стойност над 5 000 лв.”
В срока по чл.287 ал.1 ГПК не е депозиран писмен отговор от ответното дружество по касация [фирма] – [населено място].
Върховен касационен съд, ТК, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на основание чл.623 ал.6 ГПК.
С решение №2453 от 11.12.2015г., постановено по в.т.д.№1249/2013г. по описа на Софийски апелативен съд, е потвърдено решение № 5040/ 9.07.2012г. по гр.д. № 7448/2012 г. на Софийския градски съд, , с характер на разпореждане, допълнено с решение по същото дело от 15.08.2012г., в частта, с която на основание чл.622 и чл.623 от ГПК е признато и допуснато изпълнението на територията на Република България на решение №119 от 27.04.2011г. по гр.д.№ 2012/2008г. на Първоинстанционния съд номер 10 – В., потвърдено с решение №794/2011г., по въззивно гражданско дело №756/2011г. на Провинциалния съд, единадесета секция – В.. С решението въззивният съд се е произнесъл по жалбата на въззивника относно допуснатото обезпечение по чл.623, ал.4 от ГПК и относно постановеното определение по чл.248 ГПК, която част от решението не е предмет на касационната обжалване.
На базата на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел за установено, че с решение № 119 от 28.04.2011г., постановено по д.№ 2012/2008 г. Първоинстанционният съд номер 10 във В.- Кралство Испания, е обявил за „разтрогнат“ т. нар. „възложителен договор“, сключен между [фирма] и [фирма] относно закупуването на парцел от 5.007 кв.м. в местността С. И. и е осъдил [фирма] да заплати на ищеца [фирма] сумата от 132.843,71 евро, ведно със законните лихви върху същата, считано от предявяването на иска – 5.12.2008г.., както и направените по делото разноски. Посочил е, че с решение №794/30.12.2011г. по д.№ 756/2011г. Провинциалният съд, единадесета секция- В.., е оставил без уважение подадената от процесуалния представител на [фирма] жалба срещу решението на първоинстанционния съд и изцяло е потвърдил същото.
Въззивният състав е изложил виждането си за приложението на чл.34, т.1 от Регламент (ЕО) № 44/2001 г. (съответен на чл.45, т.1, б.“а“ от действащия понастоящем Регламент (ЕС) № 1215/2012 г.), предвиждащ съдебното решение да не се признава, ако явно противоречи на публичната политика в държавата-членка, в която се иска признаване, респ. ако е несъвместимо с българския обществен ред, по смисъла на чл.45 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 г. Посочил е, че с оглед установената в чл.36 от Регламент (ЕО) № 44/2001 г. (съответно в чл.52 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 г.) категорична забрана за преразглеждане по същество на чуждестранно съдебно решение в производството по неговата екзекватура и доколкото предвиденото в чл. 34, т.1 от Регламент (ЕО) № 44/2001 г. (чл.45, т.1, б.“а“от Регламент (ЕС) № 1215/2012 г.) основание е отклонение от една от основните цели на споменатите регламенти – бързо и опростено признаване, изпълнение и „свободно движение“ на съдебни решения по граждански и търговски дела от държавите-членки, обвързани от тях, обемът на понятието „обществена политика” (обществен ред) следва да се тълкува ограничително. Според съда по смисъла на регламентите, определянето на съдържанието и предметния обхват на понятието „обществен ред“ е дискреционно правомощие на отделните държави членки, съобразно националното им законодателство, но границите на неговото прилагане от сезирания съд, е въпрос на тълкуване на актовете на общностното право, с оглед целите на наднационалната нормативна уредба. Направен е извода, че основанието по чл.34, т.1 от Регламент (ЕО) № 44/2001 г. (съотв. чл.45, т.1, б.“а“от Регламент (ЕС) № 1215/2012 г.) е налице само когато признаването или изпълнението на постановеното в друга държава членка съдебно решение би накърнило основни принципи на правото в държавата на сезирания съд или представлява очевидно нарушение на съществена за правния ред на тази държава правна норма, свързана с такъв фундаментален за този ред принцип, или на право, което е признато като основно в правната й система като преценката за наличието на това правоизключващо основание следва да се извършва в границите на забраната по чл.36 от Регламент (ЕО) № 44/2001 г. (съотв. на чл.52 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 г.), т.е. без да се навлиза по същество в правораздавателната дейност на съда по произход.
Произнасяйки се по отделните възражения на въззивника относно предпоставките за недопускане признаване и изпълнение на влязлото в сила чуждестранно решение, въззивният съд е приел:
1. че не представлява явно противоречие на обществения ред на Република България обстоятелството, че към датата на сключване на договора между страните [фирма] не е съществувало като правен субект, тъй като не е било вписано в търговския регистър. Посочил е, че нормата на чл.69 от ТЗ допуска възможността да се извършват действия, включително и да се сключват сделки от името и за сметка на дружество в процес на учредяване и преди неговото вписване в търговския регистър, както и че съгласно ал.2 на чл.69 от ТЗ след учредяването на дружеството правата и задълженията преминават по право върху него. В тази връзка е направен извода, че сключването на сделки и извършването на действия от името на неучредено дружество – сключването на мандатния договор и заплащането на сумата, необходима за изпълнение на поръчката за сметка на дружеството- доверител, не противоречи на императивни забранителни норми на националното право на сезирания съд, нито нарушава принципа на законоустановеност на юридическите лица. Посочено е също, че чуждестранните съдилища са съобразили последващото писмено признание от страна на представителя на ответното дружество, обективирано в договор от 23.07.2007г., което по същество, транспонирано в категориите на българския ЗЗД, се свежда до това, че при сключване на предварителния договор от 27.04.2007г. [фирма] е действало като довереник (скрит пълномощник) на ищеца [фирма] .
2. че не представлява основание за отхвърляне на молбата приложението на националното материално право на държавата на съда по произход / в случая на испанското гражданско право/. Съдът е посочил, че не е нарушен принципът на най-тясната връзка (lex proximus), установен в чл.2 от КМЧП, доколкото в съобразителната част на първоинстанционното решение чуждестранният съд е приел, че с оглед седалището на търговските дружества и държавата, в която е сключен договорът, в изпълнение на който е заплатена исковата сума, приложимо е българското материално право (lex loci actus). Акцентирал е върху обстоятелството, че в чуждестранното решение са изложени съображения за това, че в производството ответникът не се е позовал на конкретни норми на българското право, относими към предмета на делото, нито е установил съдържанието на приложимия към конкретния спор български закон, за което носи доказателствената тежест, поради което следва да намери субсидиарно приложение испанското право.
3. че не представлява явно противоречие на обществения ред довода за несъвместимост на чуждестранните решения с българската обществена политика, тъй като са постановени в противоречие с императивната норма на чл.164, ал.1, т.3, предл. второ от ГПК, ограничаваща допустимостта на гласни доказателства за установяване на договори на стойност, по-голяма от 5000 лв. Излагат се съображения, че наличието на отношенията по т. нар. „възлагателен договор“ (договор за поръчка, по смисъла на чл.280-292 от ГПК), не е установено със свидетелски показания, а въз основа на т.н. в мотивите на първоинстанционното решение „частен документ за признаване на възлагането“, съставен на 23.07.2007г. и подписан от представители на двете страни. Посочено е, че макар озаглавен „пълномощно“, този документ представлява споразумение, с което страните по договорен път са установили съществуващите между тях мандатни отношения, свързани с придобиването на недвижимия имот, при което [фирма] е действал като скрит пълномощник на [фирма]. Съдът е приел, че изводът за съществуването на мандатно правоотношение („възлагателен договор“ по терминологията на чуждестранните съдилища), във връзка с придобиването на недвижимия имот, в изпълнение на което, чрез трето лице ищецът е заплатил на ответника исковата сума (средствата, необходими за изпълнение на поръчката), е направен не въз основа на гласни доказателства, а на изричното писмено признание на ответника, обективирано в споменатия писмен акт с договорен характер, който съдържа и уговорки относно всички съществени елементи на поръчката.
4. че е неоснователно възражението на въззивника за явно противоречие с обществения ред в Република България, свързано с твърдението, че страните по делото не са конкретизирани чрез своите правноиндивидуализиращи белези. Посочил е, че от справка в търговския регистър се установява, че единственото вписано в него дружество с фирмено наименование [фирма], управлявано от А. Л. М., е именно ответникът по делото- въззивник с един от собствениците на капитала Д. Л. М.. Същият управител е сключил от името на [фирма] като купувач в предварителния договор от 27.04.2007г. Отразено е също, че подробни данни за седалището и адреса на управление на [фирма] се съдържат в молбата на процесуалния представител на дружество пред чуждестранните съдилища, както и че не е била оспорена идентичността на ответното дружество като правен субект в производството по връчване съдебните книжа и в самото исково производство пред двете съдебни инстанции.
В заключение съдът е стигнал до извода, че в случая не са налице инвокираните от жалбоподателя правоизключващи основания по чл.34, т.1 и 2 от Регламент (ЕО) № 44/2001 г., съответни на чл.45, т.1, б.“а“ и б.“б“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012 г., обуславящи отхвърляне на молбата за признаване и допускане изпълнението на решенията на територията на Република България.
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Нито един от поставените от касатора три материалноправни въпроса не притежава характеристиката на въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, обуславящ допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формирането на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение. Както бе посочено по-горе /т.1 до т.4 от мотивите на настоящото определение/ въззивният състав е обосновал с конкретни аргументи изводите си защо приема, че в случая не е налице нито едно от твърдените от представителя на [фирма] правоизключващи признаването и допускане изпълнение основания, свързани с явно противоречие на чуждестранното решение с обществения ред на Република България. Формулираните от касатора в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпроси не се отнасят до правните изводи на съда, обусловили липсата на всяка конкретна предпоставки за отхвърляне на молбата за признаване и допускане на изпълнение на чуждестранното съдебно решение, а визират единствено правилността на решението като крайни изводи, повтаряйки оплакванията на касатора в касационната жалба. Видно от мотивите на въззивното решение въззивният състав е анализирал конкретните обстоятелства, правоотношения и приложимите правни норми, въз основа, на които е постановено влязлото в сила чуждестранно решение като на тази база е направил решаващите си изводи. Ето защо доколкото въпросите: 1.„Чуждестранно съдебно решение, което има за предмет разваляне на договор, сключен преди юридическите лица, страни по него, да са възникнали в правния мир, противоречи ли на принципа на законоустановеност на юридическите лица, прокламиран в чл.44 ал.4 от Конституцията, представляващ част от публичната политика /обществения ред на Република България по смисъла на чл.34 от Регламент (ЕО) №44/2001г.?”2. „Съвместимо ли е с българския обществен ред чуждестранно съдебно решение, в което съдът е приложил своето материално право по отношение на договор, сключен между български юридически лица, с местоизпълнение в България относно недвижим имот?”и 3.„Противоречи ли на българския обществен ред чуждестранно съдебно решение, което се основава на свидетелски показания за установяване на договори на стойност над 5 000 лв.” не отчитат конкретните фактически и правни съображения на въззивния съд за липсата на правоизключващи основания по см. на чл. чл.34, т.1 от Регламент (ЕО) №44/2001г.(отм.), въпросите се явяват относими само към евентуалната неправилност на решението, но не са значими за изхода на конкретното дело по см. на чл.280 ал.1 ГПК и не могат да обосноват допускането на касация.
Непосочването на правен въпрос от значение за изхода на делото е достатъчно основание за недопускането на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Отделно следва да се има предвид, че формулираните от касатора въпроси, свързани с приложението на чл.34, т.1 от Регламент (ЕО) №44/2001г.(отм.), не обуславят необходимост от тълкуване, различно от това, направено в мотивите на обжалваното решение, нито налагат актуализиране на съдебната практика по приложението на посочената разпоредба като допълнителна предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2453 от 11.12.2015г., постановено по в.т.д.№1249/2013г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 3 с-в, в обжалваната му част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :