О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 35
гр. София, 17.01.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 1174 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 2725 от 26.01.2018 г., подадена от „Динко 1“ ЕООД чрез адвокат М. Н. от АК-В. против въззивно решение № 36 от 08.01.2018 г., постановено по в.гр.д.№ 2166/2017 г. на ОС-Варна. С него е потвърдено решение № 1501 от 12.04.2017 г. по гр.д.№ 14354/2014 г. на РС-Варна, с което по реда на чл. 353 ГПК е извършена делба между съделителите „Динко 1“ ЕООД, И. Б. П. и Р. Я. Н. на имотите, посочени в решението.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Съдържа искане обжалваното решение да бъде отменено като неправилно и делото да бъде върнато на въззивния съд за ново извършване на делба.
Ответницата по касация И. Б. П. е подала отговор на касационната жалба, като счита, че са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е неправилно.
Ответникът по касация Р. Я. Н. не е подал отговор на касационната жалба.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, въззивният съд е съобразил, че с решение № 2768 от 22.06.2015 г. по гр.д. № 14354/2014 г. на ВРС между страните по делото е допусната делба на недвижими имоти, находящи се в землището на [населено място], а именно: 1) ПИ № * с площ от 9 500 кв.м. при граници: ПИ № *, № *, път, дървено пристанище и В. е., 2) ПИ № * с площ от 1 700 кв.м. при граници: път, път, дървено пристанище и ПИ № *; 3) ПИ № * с площ от 80 кв.м., при граници: ЖП линия, ПИ № * и път; 4) ПИ № * с площ от 800 кв.м., при граници: ЖП линия, ПИ № *, път и ПИ № *; 5) ПИ № * с площ от 8 780 кв.м., при граници: път, площадка на „Т.”, ПИ № * и В. е. и 6) ПИ № * с площ от 32270 кв.м., при граници: ЖП линия, ПИ № *, № * и ПИ № *, при квоти: 1/3 ид.ч. общо за И. Б. П. и Р. Я. Н., притежавана от тях в режим на съпружеска имуществена общност, и 2/3 ид.ч. за „ДИНКО 1” ЕООД. Съсобствеността в допуснатите имоти е възникнала по силата на договори за покупко-продажба за ищците и въз основа на апортна вноска за ответника. След влизане в сила на решението на РС по допускане на делбата (необжалвано от страните), във фазата на извършването е допуснато изслушването на съдебно-техническа експертиза относно реалната поделяемост на недвижимите имоти. Със заключението на СТЕ на в.л. А. е установено, че по действащите КККР на [населено място] ПИ № * (попълнен в кадастралната основа на плана на Западна промишлена зона със Заповед № Р-57 от 02.02.1996 г. на Кмета на община Варна) е отразен като два отделни имота – с идентификатор *** с площ от 11 450 кв.м. и с идентификатор *** с площ от 18 кв.м. Вещото лице е установило, че няма промени в границите на имота в периода от 1996 г. до 2015 г., освен в очертанията на границата към водния имот. Установена е разлика между площта на този имот, отразена по нотариален акт (9 500 кв.м.) и тази по КККР, която произтича от очертанията на границата му към водния обект. На ПИ № * по плана на [населено място] е даден идентификатор *** по КККР, а същият е отразен с площ от 930 кв.м. – отново без данни за промени в границите на имота през периода от 1996 г. до 2015 г. ПИ № * е попълнен в КККР като имот с идентификатор *** с площ от 1 725 кв.м., като разликата в площта от 25 кв.м. се дължи на различните методи за изчисляването ?. ПИ № * е попълнен в КККР като имот с идентификатор *** с площ от 85 кв.м. Имот № * е попълнен в КККР като имоти с идентификатор *** с площ от 7 143 кв.м. и имот с идентификатор *** с площ от 1 645 кв.м., или общо 8 788 кв.м. ПИ № * по плана на [населено място] е нанесен в КККР като имот с идентификатор *** с площ от 32 600 кв.м., като разликата в площта от около 300 кв.м. се дължи на различните методи на изчисляване на площта. Имотите попадат в защитена зона на Варненско -Белославското езеро. Общата площ на допуснатите до делба имоти е изчислена от експерта на 53 628 кв.м., при площ на ПИ № * от 9500 кв.м. – съобразно отразеното в нотариалните актове. Вещото лице е предложило ищците да получат общ дял с площ от 17 876 кв.м., а ответното дружество (настоящ касатор) – дял с площ от 35 752 кв.м. Предложен е и вариант за поделяне съобразно квотите на страните, чрез реално поделяне на имот с идентификатор ***, източната част от който с площ от 17 876 кв.м. да формира дела на ищците И. П. и Р. Н.. Делът на ответника с обща площ от 35 752 кв.м. е формиран от западната част от имот с идентификатор ***, както и от останалите допуснати до делба имоти. Вещото лице е посочило, че при този вариант и двата дяла с част от имот с ид. *** ще бъдат еднакво ощетени при прекарване на път по предвижданията на ОУП от 2015 г. С решението на РС по извършване на делбата е възприет така предложения вариант за разпределение на имотите по реда на чл. 353 ГПК, доколкото е налице съществено неравенство в дяловете на съсобствениците при няколко съсобствени имота, като е съобразено и заявеното становище от страните в хода на устните състезания. Вариантът е предпочетен, тъй като осигурява равенство на страните при получаването на дял от най-големия имот, както и разпределя по справедлив начин риска от бъдещото му урегулиране чрез прекарване на път. В този смисъл са и аргументите в становището – одобрение от Главния архитект на община Варна. При поставянето в дял на ПИ № * с площ от 9 500 кв.м. (по КККР – имоти с идентификатор *** и площ 11 450 кв.м. и с идентификатор *** и площ от 18 кв.м.) е зачетена площта, с която имотът е допуснат до делба, а именно 9 500 кв.м., доколкото не са събрани доказателства от къде произтича значителнатата разлика от 1 968 кв.м. в площта на имотите вписани в кадастралната карта като образувани от стар ПИ *. Разликите в площите на останалите имоти са преценени като такива в рамките на допустимото и се дължат на различните методи за изчисляването й. Пазарната стойност на дела на И. П. и Р. Н. е определена на 155 163,68 лв., а тази на „ДИНКО 1” ЕООД – на 310 327,36 лв.
В отговор на оплакванията във въззивната жалба, депозирана от „ДИНКО 1” ЕООД, въззивният съд е посочил, че изслушаното в о.с.з. заключение на вещото лице А. не е оспорено от страните. Дружеството, чрез своя процесуален представител, е посочило, че начинът, по който вещото лице е комасирало имотите е най-удачен и за двете страни. Ищците също не са оспорили заключението на в.л. Ц. А., включително предложеният и възприет от РС Вариант 1, съгласно който ПИ № * (сега – имоти с идентификатори *** и ***) се пада изцяло в дял на дружеството. Обсъдени са и събраните във въззивното производство при условията на чл. 266, ал. 2, т. 2 ГПК писмени доказателства, съгласно които дружеството е признато за собственик на основание давностно владение на идеални части, представляващи разликата между 2/3 от действителната площ на имотите имоти с идентификатори *** и *** (общо в размер на 11 468 кв.м.) и площта на придобитите от него 2/3 ид.части от 9 500 кв.м., с които ПИ № * по КП на З.-Т. XXIII-та част е апортиран, както и на разликата между 2/3 от действителната площ на имот *** по КККР и площта на придобитите от него 2/3 ид.части от 800 кв.м., с които ПИ № * по КП на З.-Т. XXIII-та част е апортиран в капитала на дружеството. Представен е и нотариален акт за собственост върху идеални части от недвижим имот, придобити по давност, с който И. Б. П. е призната за собственик на 655 кв.м. идеални части от ПИ с идентификатор *** и 1 кв.м. идеални части от ПИ с идентификатор ***. Посочено е изрично, че признатите като собствени на И. Б. П. на основание давностно владение идеални части представляват разликата между 1/3 от действителната площ на двата имота по КККР на [населено място] общо в размер на 11468 кв.м. и площта на придобитите от нея 1/3 ид.части от 9 500 кв.м. от ПИ № * по КП на З.-Т. XXIII-та част по нот.акт № 132, том 1, рег. № 1860, дело № 122/2003 г. на нотариус Ю. К.. По аналогичен начин е призната за собственик върху 43,33 кв.м. идеални части от ПИ с идентификатор *** – разликата между 1/3 от действителната площ на имота и площта на придобитите от нея 1/3 ид. части от 800 кв.м., с които ПИ № * по КП на З.-Т. XXIII-та част е придобит с нот.акт № 132, том 1, рег. № 1860, дело № 122/2003 г. на нотариус Ю. К.. Във въззивното производство страните не са спорили относно факта, че бракът между И. П. и Р. Н. не е прекратен, т.е. идеалните части в представения пред въззивния съд нотариален акт са придобити от двамата съпрузи в режим на СИО.
Въззивният съд е посочил, че съобразно постоянната съдебна практика при извършване на делба следва да се съобразява възможността всеки съсобственик да получи дял в натура, когато броят на допуснатите до делба имоти е по-голям или равен на броя на съделителите, както и при изрично изразена воля имотите да бъдат разделени помежду им реално. В процесния случай предмет на делба са множество незастроени недвижими имоти, които се намират в непосредствена близост един с друг. Прието е за обективно възможно и единствено целесъобразно в случая извършване на делбата по реда на чл. 353 ГПК – разпределение на делбените имоти. Разпределението на допуснатите до делба имоти осигурява максимално покритие на дяловете с частите на съделителите и избягва изцяло паричното уравнение. Заключението на вещото лице, съобразно което ПИ № * е поставен изцяло в дела на „ДИНКО 1” ЕООД, е изслушано в о.с.з. проведено на 21.12.2015 г. и не е оспорено страните. Поради това като преклудирани са преценени наведените от дружеството едва пред въззивния съд възражения срещу експертизата, с оглед на изготвянето ? съобразно площта по документ за собственост на ПИ № * (както е допуснат до делба), а не по отразената в КККР на [населено място] след попълването на имота. Съдът е съобразил, че съобразно постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 337 от 10.10.2011 г. на ВКС по гр.д.№ 666/2010 г., І г.о. решението по допускане на делбата няма сила на пресъдено нещо по отношение на площта на допуснатите до делба имоти, както и, че няма пречка във втора фаза с експертиза да се уточни действителната площ, която е от значене за оценката на имота, а отказът да се допусне такава експертиза по съображение, че площта вече е определена с решението по допускане на делбата, представлява съществено процесуално нарушение, което е основание за касиране на въззивното решение. Същевременно, настоящият случай обаче е по-различен от разгледания от ВКС, І г.о., тъй като в производството пред районния съд „ДИНКО 1” ЕООД не само не е поискало нова СТЕ, а ясно и категорично е посочило като целесъобразен и справедлив и за двете страни именно първият вариант, при който имоти с идентификатор *** и *** са поставени изцяло в негов дял, а оценката им е съобразена с площта по нотариален акт на имота, от който са били образувани – ПИ № * по КП на З.-Т. XXIII-та част. По тази причина е прието, че във въззивната инстанция дружеството не може да иска допускане на нова СТЕ по съображение за допуснато от ВРС процесуално нарушение спрямо доказателствено искане, което страната въобще не е направила пред районния съд. Аргумент за противното не може да бъде извлечен и от представените пред ОС нови писмени доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2, т. 2 ГПК. Приетите от въззивната инстанция констативни нотариални актове са неотносими към естеството на оплакването наведено от въззивника, че в негов дял е попаднал имот, чиято площ по нотариален акт и скица се разминава съществено. От друга страна, нотариалните актове не създават промени нито в страните по делбата и техните квоти, нито в имотите, включени в делбената маса. Фактите, които тези документи удостоверяват и са настъпили след предявяване на иска, нямат значение за спорното право и съобразно чл. 235, ал.3 ГПК не следва да бъдат взети предвид от въззивния съд при постановяване на решението. Подчертано е, че исканото с въззивната жалба разпределение между съделителите съобразно квотите им на разликата от 1 968 кв.м. между площта на ПИ № * по нотариален акт и по КККР на практика ще доведе до увреждане интереса на „ДИНКО 1” ЕООД. Прибавянето на тази квадратура към делбената маса, определена от вещото лице на общо 53 628 кв.м., и включването ? в пазарната оценка на имот ПИ № * по КП, при която ще бъде извършена делбата, би довело до фактическо увеличаване и на двата дяла като пазарна стойност. В същото време, с разпределението между страните на тези 1 968 кв.м., които съгласно обжалваното решение попадат изцяло в дял на въззивника, той на практика ще загуби 1/3 ид. част от тях – 656 кв.м., която ще попадне в дела на насрещните страни. Т.е. ако въззивният съд уважи искането на въззивника, както е формулиран петитумът на въззивната жалба, като разпредели и съответно остойности разликата от 1 968 кв.м., то последният не би постигнал по-добър правен резултат от този, който е постановен от първата инстанция. Дори напротив – положението на жалбоподателя ще се влоши, защото неговият патримониум ще се лиши от значителна част от недвижим имот, който с обжалваното решение е поставен изцяло в негов дял. Въззивният съд се е позовал на Решение № 290 от 22.06.2010 г. на ВКС по гр.д.№ 759/2009 г., ІV г.о., с което (по въпроса за обхвата на правораздавателната власт на въззивния съд) е разяснено, че съдът следва да се произнесе в рамките на посоченото във въззивната жалба, като няма право да влошава положението на жалбоподателя. Цитирано и е Решение № 163 от 09.06.2011 г. на ВКС по гр.д.№ 1191/2010 г., ІІ г.о., което сочи, че при неправилност на решението положението на жалбоподателя не може да бъде влошено, ако липсва жалба на другата страна. Като нарушение на чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК е определен случаят, при който по жалба на страната, без такива от другите страни, въззивният съд е определил по-малка квота от делбения имот на обжалващия, от тази, призната от районния съд и поради това е отменил решението, като е постановил ново, с което е определил квотите на съделителите от делбения имот. Влошаване на положението на жалбоподателя е налице, когато признатите от първоинстанционния съд и неоспорени с жалба от друга страна в процеса права са в по-голям размер от тези по въззивното решение. ОС – Варна е приел, че изложените мотиви са относими и към процесната хипотеза, поради което при липса на нарочна жалба от ищците (които се явяват действително ощетената страна в случая, тъй като пазарната стойност на техния дял не включва 1/3 ид.ч. от констатираната разлика от 1 968 кв.м.) въззивният съд не следва да излиза извън ограничението, регламентирано с нормата на чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК. Обстоятелството, че въззиваемата И. П. е направила изявление, че поддържа въззивната жалба, не променя изложеното, тъй като липсва въззивна жалба от тази страна. При липсата на въззивна жалба от ищците, въззивният съд е приел за правилно извършеното от районния съд разпределение на допуснатите до делба имоти съобразно Вариант 1 на заключението на вещото лице А., съгласно който ПИ № * се пада изцяло в дял на дружеството въззивник.
В представеното от касатора изложение на касационните основания е поставен следният въпрос: „Въззивният съд следва ли да обсъди, респ. всеки конкретен довод на страните и приетите нови доказателства, както и да изясни спора от фактическа и правна страна в тази инстанция, ако е приел новопредставени и нововъзникнали доказателства и обстоятелства“ – с довод, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК и с позоваване на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС; Решение № 59 от 14.04.2015 г. по гр.д.№ 4190/2014 г. на ВКС, IV г.о. и Решение № 93 от 27.10.2016 г. по т.д.№ 1882/2015 г. на ВКС, I т.о.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато.
Поставеният въпрос няма характеристиките на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, тъй като се основава на оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при анализа на доказателствата. Обсъждането на подобни оплаквания навлиза в съществото на спора, което е извън обхвата на фазата по селекция на касационните жалби. Не се констатира и наличие на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не съществува противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, мотивите по т. 1 от което касаят служебното задължение на въззивния съд като втора инстанция по съществото на спора да следи за ненаведени във въззивната жалба пороци относно правилността на първоинстанционното решение, когато следва да приложи императивна материална норма, установена в обществен интерес, или да съблюдава правата на някои частноправни субекти в защита на друг публичен интерес. Оплакванията на касатора са относно нарушения от въззивния съд не на императивни материални, а на процесуални норми, уреждащи неговата дейност по събиране и обсъждане на доказателствата във връзка с изграждането на логически обосновани фактически и правни изводи във въззивното решение. При упражняване на правомощията си съдът стриктно и в съответствие с процесуалното поведение на страните е приложил императивното правило на чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК, регламентиращо основен принцип в гражданския процес – за забрана за влошаване на положението на жалбоподателя при липса на изрично искане в същия смисъл от другата страна по делото. При евентуална отмяна на първоинстанционното решение касаторът би получил права в по-малък обем, в сравнение с признатите му с решението на районния съд, при това – при отсъствие на процесуална активност от противната страна да упражни правото си на въззивна жалба. Решение № 59 от 14.04.2015 г. по гр.д.№ 4190/2014 г. на ВКС, IV г.о. и Решение № 93 от 27.10.2016 г. по т.д.№ 1882/2015 г. на ВКС, I т.о. касаят задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, чието изпълнение е необходимо, за да изгради собствени фактически и правни изводи по делото като гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Съдът е изпълнил процесуалното си задължение по чл. 235, ал. 2 ГПК да извърши самостоятелна и обстойна преценка на събраните пред първата инстанция и пред него доказателства, като е изградил своите правни изводи не само на отделни факти, но и на връзката между тях и ги е преценил с оглед на всички доказателства по делото. При липса на възражения срещу СТЕ в първоинстанционното производство за изготвянето й съобразно площта по документ за собственост, както е допуснат до делба, а не площта, отразена в КККР на [населено място] след попълването им със същия имот, в съответствие с чл. 266, ал. 1 ГПК съдът е приел, че тези възражения са преклудирани във въззивното производство. Противно на становището на касатора, въззивният съд е обсъдил представените пред него като нови доказателства констативни нотариални актове, като е приел, че установените с тях обстоятелства, не са относими към въведените с въззивната жалба оплаквания.
Не е налице и „очевидна неправилност” по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Съгласно посочената разпоредба, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Регламентирането на очевидната неправилност като касационно основание наред с нищожността и недопустимостта (за които по правило съдът следи служебно /и каквито пороци в случая не са налице/) обосновава извод, че по съществуването и на това основание ВКС може да се произнесе и служебно. Като касационно основание очевидната неправилност визира пороци на съдебния акт от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, като чрез термина „очевидна” се характеризира степента на проявление – квалифициран, особено тежък порок. Терминът обозначава състояние, при което неправилността е проявена по начин, че може да бъде констатирана от съда, без да се налага извършването на анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на принципите на гражданския процес или необоснованост. Неправилността следва да произтича от допуснати от съда нарушения на приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма, довели до несъвместим със закона резултат – поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, неправилността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, може да бъде предмет на проверка едва при допуснато касационно обжалване след констатирано наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 36 от 08.01.2018 г., постановено по в.гр.д.№ 2166/2017 г. на ОС-Варна.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: