О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 35
гр. София,18.01.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети декември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 2298/17г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. С. П. от [населено място] срещу въззивно решение № 31 от 31.01.17г., постановено по в.гр.д.№ 1419/16г. на Старозагорския окръжен съд, І с-в, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 405 от 11.08.16г. по гр.д.№ 2122/15г. на Казанлъшкия районен съд в частта, с която е прието за установено по отношение на Б. С. П., че С. Т. С. е собственик на УПИ ХХІV-383 в кв.46 по плана на [населено място], с площ от 801 кв.м. и в частта, с която ответникът е осъден на основание чл.109 ЗС да премахне за своя сметка ограда между посочения имот и съседния УПИ ХХІV-384, навлизаща в имота на ищеца на юг. Претенцията по чл.108 ЗС за предаване владението върху 12 кв.м. от имота е отхвърлена с първоинстанционото решение, тъй като е прието, че понастоящем тази част от имота не се владее от ответниците, като в тази му част решението не е било предмет на въззивно обжалване и е влязло в сила.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че първоначално мястото е обработвано от Д. Т. С. /дядо на ищцата в първоинстанционното производство/, починал през 1994г., които го е владял в продължение на много години преди смъртта си. Същият е оставил за свои наследници по закон – преживяла съпруга С. С. и три деца – Т. Д. С., И. Д. С. и М. Д. Ц., като преживялата съпруга и две от децата му също са починали впоследствие. С нот акт.№ 11/14г.М. Д. Ц., М. П. С. /преживяла съпруга на Т. С./ и ищцата С. Т. С. са признати за собственици на имота по давностно владение и наследство от Д. Т. С., а с нот.акт № 12/14г. първите две са дарили признатите им права от имота на ищцата. След смъртта на Д. С. имотът е обработван от двете му дъщери, а впоследствие е бил наглеждан от родителите на ищцата и от самата нея, тъй като са живеели в отдалечено населено място и не са имали възможност да го обработват.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че ищцата е собственик на процесния имот, респ. че ответниците, в чиято тежест е било да докажат несъщствуването на признатото от нотариуса право, не са сторили това.
По отношение на втория иск е установено, че ответникът е собственик на съседния УПИ ХХVІІ-384 и че преди няколко години неговият наследодател С. П. е направил ограда между двата имота, която навлиза в имота на ищцата на разстояние около 45 см. спрямо регулационната линия между двата имота. Предвид на това съдът е приел, че предпоставките на чл.109 ЗС за уважаване и на тази претенция са налице.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1. Следва ли, за да се приеме, че е налице владение в различни времена, фактическата власт върху имота да е постоянна, или е достатъчно владелецът да осъществява еднократни и инцидентни появи в имота и 2. Може ли при владение с непостоянен, инцидентен характер владелецът да присъедини към своето владение и владението на своя праводател на основание чл.82 ЗС, които са решени в противоречие с практиката на ВКС.
Ответникът по жалбата С. Т. С. счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба, в приложимата редакция преди изменението обн.ДВ, бр.86/17г., с оглед датата на подаване на касационната жалба-15.03.17г. и § 74 ПЗР ЗИДГПК, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуално правен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван противоречиво от съдилищата; от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в цитираната разпоредба. Съгласно т.1 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС посочването на правния въпрос е задължение на касатора като ВКС може единствено да уточни поставения от него въпрос, но не може да допуска касационно обжалване по въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимоста на обжалваното решение. Непосочването на конкретен правен въпрос, чието разрешаване е обусловило изводите на въззивния съд, по отношение на който да се преценят допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т. 1- 3 ГПК, е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационен контрол.
В случая поставените от касатора правни въпроси не обуславят изхода на спора и не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване, нито е налице противоречие с представеното от него решение № 68 от 02.08.13г. по гр.д.№ 603/12г., І г.о., с което е даден отрицателен отговор на въпросите дали е явно и несъмнително владението, което се изразява в извършване на административни действия по промяна статута на имота, издаване на скица или виза за проектиране, без тези действия да са противопоставени на действителните собственици и допустимо ли е присъединяване на владение, което не е явно и открито, тъй като настоящата хипотеза е различна.
Приложими в случая са дадените с ТР № 4/12г. на ОСГК задължителни разяснения, съобразени от въззивния съд, според които позоваването не е елемент от фактическия състав на по чл.79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок. Правото на позоваване на придобивната давност не е с оглед личността и не се погасява със смъртта на владелеца, а се включва в наследството му като съвкупност от права, задължения и фактически състояния. Ако едно лице е владяло недвижим имот в изискуемия по чл.79 ЗС срок, но е починало преди да се позове на последиците на придобивната давност, то в наследството се включва владението върху имота, както и правото на наследниците да се позоват в полза на наследодателя им придобивна давност щом са продължили владението.
В случая по делото е установено, че процесният имот е владян от наследодателя Д. С. в продължение на повече от десет години, поради което фактическият състав на чл.79, ал.1 ЗС е бил осъществен преди неговата смърт и неговите наследници са могли да се позоват на придобивната давност непосредствено след откриване на наследството му, без да е било необходимо да присъединяват своето владение към неговото. С оглед на това без значение обстоятелството дали ищцата и нейните родители са обработвали дворното място и колко често са го посещавали след като те и другите наследници на общия наследодател не са се дезинтересирали от имота и са продължили да упражняват фактическа власт върху него след смъртта му.
Предвид изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъдена да заплати на ответника по касация С. С. строените от нея в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 31 от 31.01.17г., постановено по в.гр.д.№ 1419/16г. на Старозагорския окръжен съд, І с-в.
О с ъ ж д а Б. С. П. от [населено място] да заплати на С. Т. С. от [населено място] сумата 500 лв./петстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: