5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 35
гр. София, 21.01.2020 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, първо търговско отделение в закрито заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ МАРКОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ПЕТРОВА
ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА
като изслуша докладваното от съдия Добрева ч. т. д. № 2853 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна жалба на „Винарска изба Старосел“ ЕООД, „Старосел инвест груп“ ООД и „Балкантабако“ ЕООД срещу определение № 1641/13.08.2019 г. по в. ч. гр. д. № 1860/2019 г. на Окръжен съд Пловдив, с което е отменено определение № 8082/19.07.2019 г. на Районен съд Пловдив по гр. д. № 1047/2019 г. и е допуснато обезпечение на предявените от „Релайънс“ ЕООД срещу „Винарска изба Старосел“ ЕООД, „Старосел инвест груп“ ООД и „Балкантабако“ ЕООД осъдителни искове за заплащане на сума в общ размер от 30 000 лв., предявени като частични, чрез налагане на възбрана върху недвижим имот, собственост на ответника „Балкантабако“ ЕООД, находящ се в м. „Куманче“, с. Старосел, община Хисаря, и представляващ поземлен имот № 215053, парцел УПИ 215022 – II.
Жалбоподателите правят оплакване за неправилност на атакуваното определение, тъй като при постановяването му въззивният съд не е изложил мотиви относно наличието на предпоставки за допускане на обезпечение, както и поради обстоятелството, че изводите му за наличие на доказателства, установяващи вероятна основателност на предявените срещу тях искове, са необосновани. Твърденията на ищеца – молител в обезпечителното производство – ответниците да са солидарно отговорни за възникнали в тяхна тежест облигационни задължения, не се подкрепят от представените с исковата молба документи, а отделно от това, последните са антидатирани и своевременно оспорени. Жалбоподателите претендират отмяна на атакуваното определение, евентуално допускане на исканото от „Релайънс“ ЕООД обезпечение при условия на гаранция.
Като релевантни за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочат следните въпроси, а именно :
1. „Допустимо ли е налагането на обезпечителна мярка, която необосновано ограничава правната сфера на трето лице, което няма качеството на страна по договора, от който се твърди да произтича претендираното вземане, предмет на търсената защита?“
2. „Предвид разпоредбата на чл. 8 ЗЗД, възниква ли облигационна връзка, по силата на която да бъде ангажирана солидарната отговорност на лице, което изобщо не е направило волеизявление?“
3. „Възниква ли задължение по смисъла на чл. 121 ЗЗД в правната сфера на лицето единствено от факта на положен върху договора подпис, при положение, че в договора не се съдържа каквото и да е волеизявление на лицето за поемане на задължение?“
Излагат твърдения, че поставените в изложението въпроси са значими за решаващите изводи на въззивния съд, като те са решени в противоречие с практика на Върховния касационен съд – определение № 720/30.10.2013 г. по ч. т. д. № 3323/2013 г. на II ТО, евентуално са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото.
Ответникът по частната касационна жалба „Релайънс“ ЕООД я оспорва като неоснователна и поддържа, че постановеното от Окръжен съд Пловдив определение е законосъобразно. В подадения отговор не ангажира становище относно наличие на предпоставките за допускане на въззивното определение до касация.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното :
Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирани да обжалват страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.
С обжалваното определение на Окръжен съд Пловдив е отменено определение № 8082/19.07.2019 г. на Районен съд Пловдив по гр. д. № 1047/2019 г. и е допускано обезпечение на предявени от „Релайънс“ ЕООД срещу „Винарска изба Старосел“ ЕООД, „Старосел инвест груп“ ООД и „Балкантабако“ ЕООД осъдителни искове за заплащане на сума в общ размер от 30 000 лв., предявени като частични. Въззивният съд не е споделил мотивите на първоинстанционния, че е необходимо наличие на решение от собствениците на капитала на трите ответни дружества за получаване на финансова помощ, както и, че е пречка за допускане на исканото обезпечение обстоятелството, че едно и също физическо лице е представлявало ответните дружества към датите, на които са сключени договорите за финансова помощ, и представлява ищцовото дружество цесионер. Счел е, че за наличието на претендираните от ищеца вземания е без значение и факта дали новите управители на ответните дружества са уведомени за извършената в полза на ищеца цесия, доколкото съобщението за нея е получено чрез законния им представител към момента на уведомяване. В мотивите на въззивното определение е поставен акцент върху липсата на изискване в ТЗ относно съгласие на собствениците на капитала на дружество с ограничена отговорност за получаване на заем, както и, че не рефлектира върху действителността на договорите за заем и договора за цесия обстоятелството, че физическото лице Т. Т. – Ш. е била управител на ответниците и понастоящем представлява ищеца. Решаващият мотив на въззивния съд е, че към исковата молба са представени достатъчно доказателства, от които може да се направи извод за вероятната основателност на предявените искове. От тях се установява, че са сключени договори със заемен характер между „ЕБС София“ ЕООД и „Винарска изба Старосел“ ЕООД, по които солидарно задължени лица са „Старосел инвест груп“ ООД и „Балкантабако“ ЕООД. Осъществени са плащания от страна на заемодателя в полза на заемателя, както и е сключен договор за цесия между заемодателя „ЕБС София“ ЕООД и „Релайънс“ ЕООД, за който длъжниците са уведомени. В определението е посочено, че за целите на обезпечителното производство представените доказателства установяват с висока степен на вероятност основателността на предявените искове. Доколко те по категоричен начин установяват основателност на предявените искове следва да се прецени в хода на исковото производството при разрешаване на материално правния спор. При преценка за наличие на обезпечителна нужда с оглед осъдителния характер на предявените искове, е наложена исканата обезпечителна мярка – възбрана на недвижим имот, собственост на ответника „Балкантабако“ ЕООД, находящ се в м. „Куманче“, с. Старосел, община Хисаря, представляващ поземлен имот № 215053, парцел УПИ 215022- II.
Не са налице предпоставките за допускане на атакуваното въззивно определение до касационно обжалване.
С оглед разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, които съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намират приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално правен или процесуално правен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
И трите въпроса, поставени от частните жалбоподатели, не са обусловили волята на въззивния съд, поради което не удовлетворяват общия селективен критерий за достъп до касация. Двете предходни съдебни инстанции не са обсъждали въпроса за валидното задължаване на „Балкантабако“ ЕООД и „Старосел инвест груп“ ООД като солидарно отговорни лица с длъжника „Винарска изба Старосел“ ЕООД по процесните договори, именувани „договори за финансова помощ“. Съдебните състави са приели, че двете дружества са съдлъжници на „Винарска изба Старосел“ ЕООД, съответно ответници по предявените искове и молбата за допускане на обезпечение, а не трети лица, както е посочено във формулираните от касаторите въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Следователно, въпросите са хипотетично зададени и нямат връзка с мотивите на въззивния акт. Тъй като те не удовлетворяват общия критерий за достъп до касация, то обжалваното определение не следва да бъде допуснато до разглеждане с оглед преценка дали същото е законосъобразно постановено при спазване на съдопроизводствените правила, материалния закона и в съответствие със събраните по делото доказателства.
Само за изчерпателност следва да се посочи, че цитираната от касаторите практика на ВКС /определение № 720/30.10.2013 г. по ч. т. д. № 3323/2013 г. на II ТО/ е постановена при анализ на различни от правните доводи, обективирани в атакувания по настоящото дело въззивен акт, а именно налагане като обезпечителна мярка на вменено задължение за ответника да забрани на трето лице извършването на определени действия. Наред с това, определението, на което е извършено позоваване от страна на касаторите, е постановено при наличие на противоречива практика относно въпроса дали предлаганата от молителя обезпечителна мярка е подходяща по смисъла на чл. 397, ал. 1, т. 3 ГПК, когато засяга правната сфера на трето за спора лице. Същото противоречие е преодоляно с постановяване на ТР № 6/14.03.2014 г. по т. д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т. 5, което има задължителен характер съобразно предвиденото в чл. 130, ал. 2 от ЗСВ. С постановяване на соченото тълкувателно решение е изяснен смисълът на вложеното в чл. 397, ал. 1, т. 3 ГПК изискване налаганата от съда обезпечителна мярка да е „подходяща“. Ето защо, не са налице и сочените от касаторите допълнителни селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
С тези мотиви и на основание чл. 274, ал. 3 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1641/13.08.2019 г. по в. ч. гр. д. № 1860/2019 г. по описа на Окръжен съд Пловдив.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.