9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 35
гр. София, 28.01.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четвърти ноември през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 458 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 1978 от 31.10.2013г. по в.гр.д. № 2237/2013г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 7 състав, с което е потвърдено решение № 751 от 04.02.2013г. по гр.д. № 800/2004г. на Софийски градски съд, Гражданска колегия, І-3 състав в частта му, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] против Д. В. иск с правно основание чл.362, ал.2 ГПК за обезсилване на решение № 28 от 01.07.2011г. по гр.д. № 207/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и [фирма] е осъдено да заплати на Д. В. сумата 52 542 лева – разноски по делото.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като двете инстанции са разгледали искането по две различни съдопроизводства – първоинстанционният съд е разгледал делото по отменения ГПК, докато въззивният съд изрично е посочил, че разглежда делото по реда на новия ГПК, като същевременно е потвърдил решението на първоинстанционния съд. Поради това счита, че въззивният съд е постановил недопустимо решение, което подлежи на обезсилване. Поддържа, че въззивното решение е неправилно в частта относно присъдените разноски, независимо от изхода на спора, тъй като въззивният съд е присъдил на въззиваемия ищец разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 52 542 лева, без да е установено заплащането на какъвто и да е адвокатски хонорар от негова страна. Твърди, че в договора за правна помощ не е записано нищо относно налично плащане по този договор, нито по делото е представен платежен документ. При условията на евентуалност моли на основание чл.78, ал.5 ГПК да бъде намален претендираният размер на адвокатското възнаграждение, тъй като е прекомерно. Поддържа още, че обжалваното решение е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като въззивният съд не е обсъдил и не е взел предвид събраните доказателства в тяхната цялост. Въззивният съд не е приел представените с молба от април 2013г. писмени доказателства, като е приел, че са несвоевременно представени, като по този начин е разрешил въпроса с допустимостта на нови доказателства в противоречие с т.6 на ТР № 1/2000г. Поддържа, че в преклузивния двуседмичен срок не е извършено прехвърляне на 1125 бр. акции от капитала на [фирма] и 11 250 броя акции от капитала на [фирма], както и че такова не е извършено и до момента, като съдът не е разгледал така въведеното основание, а само е посочил, че същото възражение е било преклудирано с приключване на производството по чл.19, ал.3 ЗЗД. Излага подробни съображения за доказаност на наведеното от него твърдение за неизпълнение от страна на ответника на задължението му по предварителния договор да прехвърли уговорените съгласно него акции.
В изложението по чл.284, ал.3 ГПК поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:
1. Следва ли да се присъждат съдебни разноски за адвокатско възнаграждение, без по делото да е установено плащането на заявения в списъка хонорар – противоречие с т. 1 на ТР № 6/2013г. на ОСГТК на ВКС.
2. Допустими ли са нови доказателства пред втора инстанция, когато производството се развива в хипотезата на §2, ал.1 ПЗР на ГПК, т.е. по ГПК /отм./ – противоречие с т.6 на ТР № 1/2000г. на ОСГК на ВКС.
3. Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите и да изложи съображения защо ги отхвърля или въобще не ги кредитира – противоречие с т.4 на Постановление № 7 от 27.12.1965г. на Пленума на ВС, определение № 26 от 19.01.2009г. по гр.д. № 4744/2008г. на ВКС, ГК, І г.о. и решение № 24 от 28.01.2010г. по същото дело.
4. Има ли действие прехвърлянето, без да е вписано в книгата на акционерите – противоречие с решение № 14 от 25.03.2010г. по т.д. № 524/2009г. на ВКС, ТК, І т.о.
5. Може ли временното удостоверение да удостоверява различни от записаните в него акции – противоречие с решение № 220 от 14.02.2012г. по т.д. № 839/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.
Ответникът по касация Д. В., гражданин на И., действащ чрез адв. В. В. и адв.Е. С., оспорва касационната жалба. Поддържа, че в изложението си по чл.284, ал.3 ГПК касаторът е смесил основанията за касиране на решението с основанията за допускане на касационен контрол. Поддържа, че формулираните в касационната жалба въпроси не само не са от значение за изхода на делото, но и не са решени в противоречие с практиката на ВКС и на останалите съдилища в страната и не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Счита за необосновано твърдението на касатора за недопустимост на обжалваното решение, тъй като и първоинстанционният, и въззивният съд са разглеждали производството по реда на ГПК /отм./. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлено предявеното от [фирма] против Д. В. искане с правно основание чл.362, ал.2 ГПК за обезсилване на решение № 28 от 01.07.2011г., постановено по гр.д. № 207/2010г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о., след обсъждане на събраните пред двете инстанции доказателства е приел, че не е установено виновно неизпълнение на задължението на Д. В. по посоченото влязло в сила решение, поради което искът се явява неоснователен. Въззивният съд е изложил подробни съображения, че разпоредбата на чл.362, ал.2 ГПК урежда исково производство, което е самостоятелно от това по чл.19, ал.3 ЗЗД, приключило с постановяване на влязло в сила решение, а не е част от него. Поради това е приел, че спорът е трябвало да бъде разгледан по установения в действащия ГПК процесуален ред, доколкото исковата молба е подадена на 27.07.2011г., а не по реда на ГПК /отм./, както е приел първоинстанционния съд, което е довело до липса на постановено определение по чл.140 ГПК, както и доклад по чл.146 ГПК, и до събиране на доказателства извън преклузивните срокове за представянето и допускането им.
Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, установяващи изпълнение на задължението на Д. В. за прехвърляне на акциите, посочени във влязлото в сила решение по иска по чл.19, ал.3 ЗЗД : временни удостоверения №№ 5/1994г., № 6/1994г., № 7/1994г. и № 8/1994г., върху всяко от които е изпълнено джиро от 11.07.2011г., с което Д. В. прехвърля правата си по тях на [фирма]; изготвени като отделни документи джира със заверени подписи на Д. В. от завеждащия Консулската служба при Посолството на Република България в [населено място] на 11.07.2011г.; свидетелските показания на Х. Г. В.; заключение на съдебно-графическата експертиза. Приел е, че тъй като акциите не са на приносител, не се изисква предаването им на приобретателя, а съгласно чл.185, ал.2, изр.1 ТЗ преминаването на собствеността върху поименните акции се извършва от момента на джиросването им, като вписването в книгата на акционерите е само, за да може прехвърлянето да има действие и по отношение на дружеството, а не е елемент от прехвърлянето на собствеността върху акциите по реда на чл.185, ал.2 ТЗ. Поради това е приел за доказано изпълнението на задължението на ответника Д. В. за прехвърляне на собствеността върху акциите на [фирма] в срока по чл.362, ал.1 ГПК.
Въззивният съд е счел, че възникналото между страните правоотношение е по договор за покупко-продажба по чл.118 и сл. ЗЗД, поради което съгласно чл.200, ал.1 ЗЗД, за да се счита, че ответникът Д. В. е изпълнил задължението си по чл.362, ал.1 ГПК в установения срок, той не само трябва да е прехвърлил собствеността върху акциите, но и да е предал същите на [фирма], [населено място]. Обсъждайки събраните по делото доказателства – изпратени до дружеството две нотариални покани и една покана по факс за получаване на временните удостоверения, въззивният съд е приел, че ответникът Д. В. е предложил изпълнение на задължението си по предварителния договор в срока по чл.362, ал.1 ГПК.
Приел е за неоснователно възражението на дружеството, че предложеното изпълнение е неточно, обосновано с твърдението, че съгласно уставите на [фирма] и [фирма] номиналната стойност на една акция на дружествата е 1.00 лева, а не както е посочено в представените от Д. В. временни удостоверения 1000.00 лева. За да отхвърли това възражение, въззивният съд е съобразил, че уставите на посочените дружества са приети след влизането в сила на Закона за деноминацията на лева /ЗДЛ/ и че в закона липсва задължение за обезсилване на вече издадените акции и замяната им с други, съответстващи на деноминираната стойност от капитала, поради което издадените преди влизането в сила на този закон запазват действието си, като при определяне на стойността им трябва да бъде отчитана и промяната, настъпила в същата, с оглед § 5 от ППЗРЗДЛ. Поради това е приел, че тъй като временните удостоверения на Д. В. са издадени преди влизането в сила на ЗДЛ, те са запазили действието си, доколкото няма данни да са заменени с нови. Като допълнително съображение е приел обсъденото възражение за преклудирано, тъй като именно посочените временни удостоверения са били представени от Д. Владхорн в производството по чл.19, ал.3 ЗЗД като доказателство, че притежава акциите и е в състояние да изпълни насрещното си задължение, поради което възражението е трябвало да бъде направено в производството по чл.19, ал.3 ЗЗД. Макар да не е приел представените с въззивната жалба извлечения от книгите на акционерите на [фирма] и [фирма], в които е вписано, че представените от Д. В. временни удостоверения са заменени с нови такива, е посочил, че липсват данни същите да са му връчени, а факта, че в негово държане се намират временните удостоверения от 1994г., говори за обратното. Поради това е приел, че новите временни удостоверения се намират в съответните дружества и ще могат да бъдат получени от собственика на старите временни удостоверения срещу представянето им.
За неоснователно е счетено и възражението, че изпълнението е предложено от ответника в края на срока и дружеството не е разполагало с достатъчно време, за да може да организира надлежно приемане на изпълнението. Въззивният съд е приел, че съгласно чл.70, ал.1 ЗЗД срокът се смята уговорен в полза на длъжника, поради което ответникът е могъл да предложи изпълнение и в последния ден на срока, а кредиторът не е могъл да изисква изпълнение преди този срок, като е изложил и съображения, че срокът по чл.362, ал.1 ГПК няма характера на преклузивен срок.
Обсъждайки събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че доколкото временните удостоверения не са предадени на [фирма], не е налице точно изпълнение на задължението на Д., но по отношение на дружеството е налице хипотезата на чл.95 ЗЗД и то е изпаднало в забава, а по силата на чл.96, ал.1 ЗЗД ответникът не се счита в забава по отношение на задължението си за реалното предаване на временните удостоверения.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Изложеното в касационната жалба и изложението по чл.284, ал.3 ГПК възражение за недопустимост на въззивното решение е неоснователно. Възражението е обосновано с твърдение, че делото е разглеждано от всяка от инстанциите по различен съдопроизводствен ред, като от първата инстанция е разглеждано по реда на ГПК /отм./, а от втората инстанция – по реда на действащия ГПК, от което се извежда довод, че въззивното решение е недопустимо. Действително първоинстанционния съд, макар да не е изложил изрични съображения, е разгледал предявения иск по реда на ГПК /отм./, докато въззивният съд, излагайки подробни съображение относно приложимия процесуален закон, е разгледал делото по реда на ГПК от 2007г. Това обстоятелство обаче не може да обоснове извод за недопустимост на постановеното въззивно решение. Недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, при липса на положителна или наличие на отрицателна процесуална предпоставка, както и ако съдът е бил десезиран. Решението, което е постановено при допуснати процесуални нарушения поради приложение на различен от приложимия съдопроизводствен ред, не е недопустимо, а неправилно, ако е довело до ограничаване на правото на защита на страните.
Формулираният в изложението по чл.284, ал.3 ГПК процесуалноправен въпрос, свързан с допустимостта на нови доказателства пред втората инстанция, когато производството се развива по реда на ГПК /отм./, не е релевантен, тъй като въззивният съд е приел, че производството се развива по реда на действащия ГПК. Поради това страните е следвало да ангажират доказателствата си в предвидените в приложимия процесуален закон срокове – с исковата молба, респ. с отговора, при наличие на предпоставките на чл.147 ГПК – до приключване на съдебното дирене, като преклузията по отношение на доказателствените искания настъпва окончателно, едва след като страните са запознати с доклада по делото и им е дадена възможност да вземат становище по него и да ангажират доказателства /чл. 146, ал. 3 от ГПК/, а ангажиране на доказателства във въззивната инстанция е допустимо само при наличие на предпоставките на чл.266, ал.2 и ал.3 ГПК. Изводът на въззивния съд относно приложимия процесуален закон е съобразен с обстоятелството, че производството по искането за обезсилване на влязлото в сила съдебно решение по иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД е образувано през 2011г., както и че не е налице хипотезата на §2, ал.1 ПЗР на ГПК /обн. ДВ бр.59 от 20.07.2007г./. Поради това не е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения процесуалноправен въпрос.
Процесуалноправният въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, като изложи съображения защо кредитира едни, а не кредитира други, е важен, но по отношение на него не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По този въпрос е налице постоянна съдебна практика – Постановление № 1/1953г. на Пленума на ВС , ТР № 1 от 04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 157 от 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., според която въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 ГПК задължават въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е формирал собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Касаторът не сочи конкретно кои доказателства не са обсъдени от въззивния съд, като излага единствено твърдението, че липсва обсъждане в цялост на икономическите експертизи, каквито по делото няма приети. С оглед на това въззивното решение не е постановено в противоречие и с решение № 24 от 28.01.2010г. по гр.д.№ 4744/08г. на ВКС, ГК, І г.о., в което е прието, че съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва да изложи мотиви за това.
Материалноправният въпрос относно прехвърлянето на акции и възникването на правните му последици е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, но този въпрос не е разрешен в противоречие с постоянната практика на ВКС. По този въпрос е налице постоянна практика, обективирана в постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 52 от 25.04.2013г. по т.д.№ 472/2012г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 220 от 14.02.2012г. по т.д.№ 839/2010г. на ВКС,ТК, ІІ т.о., решение № 204 от 16.04.2010г. по т.д. № 813/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. В тези решения е прието, че вписването в книгата на акционерите по смисъла на чл. 185, ал. 2 ТЗ не е елемент от фактическия състав на прехвърлянето на акции и има само декларативно действие по отношение на дружеството, тъй като джирото поражда целения транслативен ефект по отношение на приобретателя от момента на неговото извършване и инкорпорираните в прехвърлените акции права – лични и имуществени, възникват за титуляра независимо от последващото вписване в книгата на акционерите. Прехвърлянето на временно удостоверение има действие на прехвърляне на акциите, които последното удостоверява, и джиросвайки поименните акции, предмет на временното удостоверение по реда на чл.185, ал.2 ТЗ, към който препраща нормата на чл.187, ал.3 ТЗ, джирантът прехвърля правото си на собственик да получи записаните във временното удостоверение акции след тяхното издаване, както и членствените си права в акционерното дружество до този момент. В решение № 14 от 25.03.2010г. по т.д. № 524/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., на което се позовава касаторът, е прието, че за да има действие спрямо дружеството, джирото трябва да бъде вписано в книгата на поименните акционери. Въззивният съд не се е отклонил от така дадените разрешения, като е приел, че преминаването на собствеността върху поименните акции се извършва от момента на джиросването им и вписването в книгата на акционерите е само, за да може прехвърлянето да има действие и по отношение на дружеството, а не е елемент от прехвърлянето на собствеността върху акциите по реда на чл.185, ал.2 ТЗ.
Материалноправният въпрос, дали е възможно временното удостоверение да удостоверява различни от записаните в него акции, е формулиран от касатора с оглед обстоятелството, че прехвърлените от ответника временни удостоверения удостоверят акции с номинал 1 000 лева, докато акциите, съставляващи капитала на дружествата към момента на сключване на обявения за окончателен предварителен договор, са с номинал 1 лев. Въззивният съд не е дал положителен отговор на този въпрос, а с оглед събраните по делото доказателства и при съобразяване с разпоредбата на § 5 от ППЗРЗДЛ е приел, че при липса на доказателства за издадени нови временни удостоверения или акции, прехвърлените от ответника временни удостоверения удостоверяват съответния брой акции от капитала на дружествата. От друга страна, въззивният съд, макар да е обсъдил това възражение, е изложил и съображения, че същото е преклудирано и следователно не може да обоснове уважаване на предявения иск. По изложените съображения следва да се приеме, че така формулираният материалноправен въпрос нито е обуславящ крайния изход на спора, нито е разрешен в противоречие с постоянната практика на ВКС, и следователно не е налице нито общото, нито допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол.
По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение.
С касационната жалба се атакува и въззивното решение в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответника разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 52 542 лева. Съгласно разпоредбата на чл.248, ал.3 ГПК и по аргумент от нормата на чл.80 ГПК на обжалване подлежи определението, постановено от съда по искане за изменение на решението в частта за разноските. При недопускане на касационното обжалване, заявеното искане от касатора следва да се разгледа от въззивния съд като молба по чл.248 ГПК.
При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 13 136 лева, чието заплащане в брой е удостоверено в договора за правна помощ.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1978 от 31.10.2013г. по в.гр.д. № 2237/2013г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 7 състав.
ВРЪЩА делото на Софийски апелативен съд за произнасяне по молбата за изменение на въззивното решение в частта за разноските.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: