13
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 35
София, 04.02.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми януари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 1837/2018 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „ ЧЕЗ разпределение България” АД, [населено място] против решение № 955 от 19.04.2018г. по т.д.6654/17 на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касация- „Соларен парк Хаджидимово1”ЕООД,гр. София,чрез пълномощника си – адв. В. С. е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – адв.Г. А. е поддържал / т.1/, че основните въпроси били свързани със статута на решение по чл.36а, ал.2 ЗЕ на ДКЕВР и правните последици от отмяната на индивидуалния административен акт, като конкретен въпрос не е поставен. Не е поставен такъв и в т.2 от изложението, с която лаконично е отбелязано, че регулаторния орган по ЗЕ- ДКЕВР е институция на държава членка на ЕС и дейността му се подчинява на правилата на правото на ЕС. Като т.3 е поддържано, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и едновременно с това и основания за преюдициално запитване по въпросите :3.1 „Приложими ли са правилата на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета на актовете на ДКЕВР по чл.36,ал.2 от ЗЕ за определяне на цената на достъп за производителите на електроенергия от ВЕИ до електропреносната и електроразпределителната мрежа на територията на Република България .”3.2/” Следва ли чл.16,пар.3 от Директивата 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2009г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение впоследствие за отмяна на директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО да се тълкува в смисъл, че допуска операторите на разпределителната система да поемат изцяло или частично, разходите за достъп до електроразпределителната мрежа в случай, че при транспонирането на директивата националният законодател не е потвърдил изключението в чл.16, пар.4 от същата Директива.” 3.3 „ Допустимо ли е при отсъствие на нормативен акт на вътрешното право, който да допуска изрично приложението на пар.16,т.4 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета на територията на Република България, подобен правен резултат да се постига, с 1/ индивидуален административен акт на ДКЕВР или 2/ отсъствието на такъв акт.” Страната накратко е изложила общи доводи по основанието като е обосновала относимостта на така поставените въпроси към обжалваното решение.Страната във връзка с оплакването си, че въззивният съд бил обосновал безвъзмездния характер на услугата при допуснато нарушение на съдопроизводствените правила – не бил оповестил правната квалификация на страните съобразно т.2 на ТРОСГТК №1/13г.но и в противоречие с международни актове. В тази връзка са поставени въпросите: 4.1/”Допустимо ли е въззивният съд, който е констатирал неправилна правна квалификация на първоинстанционния съд вследствие, на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, да откаже да оповести констатацията си на страните и да им даде възможност в състезателна процедура да упражнят правото си на ефективни правни средства”. 4.2 „ Следва ли правата на ефективна съдебна защита и на справедлив съдебен процес, закрепени в чл.47 от Хартата на основните права на Европейския съюз да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство и съдебна практика, според които националният съд може да повдигне правно основание, свързано с правото на ЕС, едва в постановеното от него съдебно решение, без да предостави възможност на страните по спора да представят своята позиция по това правно основание.” Отново по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, при сочено противоречие с тълкувателна практика на ВКС, касаторът е поставил въпросите –„ 5.1. „ Допустимо ли е съдът да се позовава на каузални разрешения на ВКС, постановени в решения на ВКС по чл.290 от ГПК, по въпроси стоящи вън от конкретния правен въпрос, за който е допуснато касационното производство по реда на чл.288 ГПК. 5.2.”Допустимо ли е да се формира задължително тълкуванепо въпрос, който е различен от „темпоралното действие на отмяната на индивидуалния административен акт.” 5.3 „Задължително ли е за съдът тълкуването на цитираните съдебни решения, относимо към приложението на чл.195 от АПК по аргумент за противното към процесните правоотношения”и 5.4” Задължително ли е тълкуването на съда в цитираните съдебни решения по отношение правното значение на допуснатото по закон предварително изпълнение на индивидуален административен акт, което се явява законно изпълнително основание по смисъла на чл.268 от АПК”. Въпросите, които страната определя като „четвърти въпрос” но обозначава с №6 отново са поддържани като основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и същевременно с това и въпроси по тълкуване и прилагане на право на ЕС, а именно: 6.1 „ Следва ли правото на ефективна съдебна защита, както е установено в чл.47,ал.1 от Хартата на основните права на Европейския съюз да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика, съгласно които отговорът на правен въпрос, постановен по конкретното дело от Върховният касационен съд: който е от значение за решаване на спор относно възмездния характер на правото на достъп до електропреносната мрежа, който е задължителен за долустоящите съдилища, който е приет без да отчита правото на ЕС…” 6.2 „ Допуска ли общностното право и по специално принципът на ефективност съществуването на разпоредби като чл.290 ГПК…”Страната е изложила разбирането си по посочените въпроси. Касаторът е поставил следните „съставни въпроси” във връзка с изложеното си тълкуване по прилагането на чл.36а, ал.2 от ЗЕ, -8.1” Определената от административния орган регулирана пределна цена на мрежовата услуга „достъп до електроразпределителните мрежи” за производителите на електроенергия от ВЕИ ограничава ли страните по договора за мрежова услуга да уговарят като цена всяка стойност, намираща се в границите на пределната цена…” 8.2 „ Може ли задължение за заплащане по договор за достъп до електропреносна или електроразпределителна мрежа, да има друг , недоговорен източник и ако може кое е непосредственото основание за възникване на задължението…” 8.3 „ Различава ли се основанието за плащане по двустранен възмезден договор от основанието по договора и ако се отличава коя е правната норма, която регулира съществуването на такова отличие, какви са нейните хипотези, диспозиция и правни последици”. Поставени са въпросите :”9.1 Допустимо ли е релевиране на кондикционен иск за неоснователно обогатяване поради отпаднало основание за договор с продължително или периодично действие, относимо към заплатените договорноустановени парични задължения до датата на отпадане на основанието” 9.2 „ Представлява ли предварителното изпълнение, допуснато от закона за изпълнение на невлязъл в сила в сила индивидуален, административен, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие сделки”, 9.3 „ Следва ли правото на ЕС и принципите на правна сигурност и защита на определените правни очаквания, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика като тези по главния спор, съгласно които отмяната на индивидуален административен акт… автоматично води до отмяна на последиците на допуснатото предварително изпълнение… „ и 9.4 „ Следва ли допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни пределни цени на достъп до електропреносната система… което да породи оправдано правно очакване у оператор… да получи договорената цена.”Страната пространно е развила разбирането си по така формулираните въпроси като ги е обвързвала с основанията по чл.280, ал.1, ал.1, т.3 ГПК по отношение на въпроси 9.3 и 9.4, а по другите чл.280, ал.1, т.2 ГПК.Посочения като девети правен въпрос, страната е определила като процесуален и свързан със съдържаните на мотивите на акта, а именно – 11.1” Допустимо ли съдът при обосноваване на своите правни изводи да не посочи приложимата материалноправна норма, от чийто диспозитив извежда релевантните по спора факти.,11.2 „ Допустимо ли е съдът да не изпълни задълженията си да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните … 11.3 „Допустимо ли е съдът да откаже изрично да разгледа и обсъди доводите на страните на основание наличие на задължителна съдебна практика по сходни казуси, която изключва възможността да бъде променен окончателния правен извод”. Последният правен въпрос обозначен като десети е формулиран като – 12.1 „ Допустимо ли съдът да откаже да се съобрази с качеството на субекта/ търговеца/и да откаже да приложи правилото на вторият квалифициращ търговската сделка критерий по чл.286, ал.2 и3 ТЗ. 12.2 „ Допустимо ли е съдът да откаже да приложи обвързващата презумпция на чл.292 от ТЗ…” Страната е поддържала по тези въпроси основания по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК. Изложени са и подробни доводи за недопустимост на обжалваното решение. Депозирана е и молба за отправяне на преюдициално запитване до СЕС и за спиране на производството .
Касаторът е въвел довод за недопустимост на решението, който следва да бъде разгледан служебно като основание за касационно обжалване, с правни последици допускането му ако е налице – арг. т. 1 ТР ОСГТК №1 /09г.
За да поддържа недопустимост на акта, касаторът е изложил разбирането си за наличие на договорна връзка между страните, което според него изключва института на неоснователното обогатяване и разглеждането на спор по действителен и неразвален договор като такъв по чл.55,ал.1 пр.3-то ЗЗД. Доводът е правно необоснован. Съдът при произнасянето си е обвързан и съответно лимитиран от заявеното в исковата молба – нейната обстоятелствена част и петитум. В случая в исковата молба липсват твърдения, определящи претенцията като дължима на договорно основание. Или след като съдът се е произнесъл по заявените в исковата молба факти и обстоятелства, то същият не е излязъл извън предмета на спор и съответно не е постановил недопустим съдебен акт .
В касационната си жалба, касаторът се е позовал и на хипотезата на чл.280, ал.2, прдл..3-то ГПК. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност.
С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК. Това основание, в случая, частният касатор пространно е извел от обстоятелства, сочени като негови възприятия и твърдения, несъобразени от въззивния съд, т.е. с доводи за неправилност, а не за очевидна неправилност. Този извод се налага, с оглед поддържаното по основанието в касационната жалба, което съдържа оплакване, квалифицирано от страната като необоснованост на фактическите изводи на състава, но изведено от нейната защитна теза в контекста на оплакването за невъзприемане на поддържаните в тази връзка правни изводи, които същата е посочила като произтичащи от тези факти. Все доводи ирелевантни към разглежданото основание.
Касаторът не обосновава довод за допускане на акта до касационно обжалване. С оглед дефинитивната определеност на правния въпрос с т.1 ТРОСГТК №1 /09г. въпросите под № 3.1., 3.2., 3.3. и 6.1 не са релевантни. Те се основават на разбирането на касатора за относимост към разрешаване на правния спор на разпоредбата на чл.16,пар.4 вр. с пар. 3 от Директива 2009/28/ЕО, според която: § 4 – „Когато е уместно, държавите – членки могат да изискат от операторите на преносната мрежа и от операторите на разпределителната мрежа да поемат, изцяло или частично, посочените в § 3 разходи /разходи за техническа адаптация, за свързване към и укрепване на мрежата, за по-добра експлоатация на мрежата – § 3/. От съдържанието й касаторът извежда довод за задължителна нормативна уредба, в съответствие с чл.16 пор.4 Директивата, съгласно която се обосновава и извод за допустима безвъзмездност на услугата за предоставяне на достъп, т.е. за възлагане всички разходи по предоставянето й в тежест на оператора на съответната мрежа. Липсата на такава разпоредба мотивира касатора да твърди, че решението е в противоречие с разпоредбата на Директивата. Този извод, обаче, касаторът основава на неправилното си разбиране, че с решението на въззивния съд е обоснована принципна, изводима от закона /но при непосочена правна норма/ безвъзмездност на правоотношението по предоставяне достъп. Такъв извод, обаче решаващият състав не е обосновавал, а фактическата безвъзмездност на услугата по предоставяне на достъп за процесния период, последица от отмяната на решението на ДКЕВР по определяне цена на същата, а не на пряко приложима правна норма, не е аналогична изведена от закона безвъзмездност. Поради това, тези четири въпроса не са релевнатни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са относими към решаващ извод на въззивния съд, със смисъла възприет от касатора, мотивирал интерес от формулирането им, съответно обусловил правния резултат. Извън това и позоваването на чл.16 от Директивата е въведено едва с касационната жалба. Дори и да се приеме, че се касае за правен довод, спрямо който не се прилагат процесуалните преклузии, въвеждането му с въззивната жалба е било предпоставка за разглеждането му от въззивния съд, съгласно чл.269,пр.2-ро ГПК и непроизнасянето на въззивния съд, без да е налице нарушаване на тази процесуална разпоредба, на самостоятелно основание изключва релевантността на първите три въпроса.
Въпроси 4.1 и 4.2 също не обосновават наличие на общо основание по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като не кореспондират с процедирането на въззивния съд. В тази връзка липсва констатирана от въззивния съд неправилна правна квалификация на иска, дадена от първостепенния съд,която да обуслови като процесуално поведение на решаващият състав предявяване на правилната квалификация на страните и предоставяне възможност за ангажиране на доказателства, съобразно същата. Съдът не се е обосновал и с принципна приложимост на норми от европейското право, предпоставки за конкретната приложимост, на които са останали недоказани. Съдът не е препятствал възможности на страната за ангажиране на доказателства поради което и касационния довод за останал непопълнен доказателствен материал – по отношение на конкретни релевантни факти, в резултат на съществено процесуално нарушение на съда, не е обоснован. Доколкото въпросите отново се свързват с приложимостта на европейското право, следва да се отчете обстоятелството, че се касае за правни доводи, неограничени от процесуална преклузия, чието въвеждане и обосноваване въззивният съд не е ограничил или изрично изключил.
Въпроси 5.1., 5.2., 5.3., 5.4., 6.1,6.2., 11.2 и 11.3 са относими към тезата на касатора, че въззивният съд формално се е позовал на решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, в казуалната им, а не задължителната част – отговор на конкретния правен въпрос, въз основа, на които е споделил извода за обратно действие на отмяната на акта на ДКЕВР и по отношение на последиците от допуснатото му предварително изпълнение, вкл. по арг. за противното от чл.195 АПК /което тълкуване страната намира в несъответствие с принципи на тълкуването/. Така формулирани, въпросите са относими към довод за немотивиране на въззивното решение изводимо от твърдението за споделяне мотивите на принципно незадължителна в тази й част съдебна практика. Този довод, обаче, е ирелевантен към настоящата фаза на производството. Дали решението е мотивирано или не е въпрос по правилността му, с оглед допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила,като отговора на този въпрос обективно не рефлектира върху правния резултат, доколкото като крайна последица въззивният съд е споделил задължително за същия разрешение на въпроса относно правните последици на отмяната на акта на ДКЕВР, вкл. по отношение на допуснатото му предварително изпълнение, в идентични на настоящата хипотези. Въпросът има характеристиката на правен, когато отговор на същия, в различен от споделяния от въззивния съд смисъл, би бил от естество да промени правния резултат. Последното предпоставя обосноваване на основание за принципна ревизия на формираната до момента задължителна съдебна практика по идентични правни спорове, наличие на каквото настоящият състав не споделя. По начало, въпроси 6.1. и 64.2. включват в съдържанието си като установена, безспорна предпоставка – противоречие на разрешението относно действието на отмяната на индивидуалния административен акт по отношение последиците от допуснатото му предварително изпълнение, с принципите на общностното право, какъвто извод въззивното решение не съдържа. Нещо повече, засяга се адекватността на процесуалната разпоредба на чл.290 ГПК, с оглед задължителната сила на постановените по реда на същата съдебни актове на касационна инстанция, при наличието, на която, именно, предпоставка се търси отговор – за съответствие на така формираната задължителна съдебна практика с принципите на общностното право. Така формулирани въпросите не са относими към решаващ извод в конкретното въззивно решение.
Петият въпрос/ така обозначен от касатора/ също не удовлетворява общия селективен критерий, тъй като въззивното решение не съдържа отговор по тълкуването на чл.17,ал.1 ХОПЕС, респ. обосноваване или отричане приложимостта на разпоредбата в конкретния правен спор. Въпросът, обаче, по начало не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като съдържа спорна в съдържанието си предпоставка, заложена от касатора като безспорна, а именно – законно придобит доход, доколкото именно с оглед неформирана по надлежния ред, въз основа на законосъобразен административен акт на компетентния за това регулаторен орган, цена, въззивният съд е обосновал нейната недължимост. Практически въпросът предпоставя наличие на безспорно правно основание за задържане платената цена за достъп, макар въз основа на незаконосъобразен индивидуален администратиевн акт, което въззивното решение отрича.
Въпрос 8.1. не е относим към решаващ извод на въззивния съд. Съдът не е отрекъл допустимост на свободното договаряне между производител на енергия от възобновяеми източници и оператор на електропреносна мрежа, на цена за достъп до мрежата, още повече в хипотеза на съответствие на договорените със законосъобразно определени пределни цени за услугата за съответния период. Такива, законосъобразни, действащи за процесния период пределни цени, извън отменените пределни временни цени с отмененото решение на ДКЕВР, няма и в този смисъл предпоставките на въпроса не намират опора във установената фактическа обстановка по спора . Освен това и отговора на въпроса е без правно значение за постановения и обжалван резултат, тъй като е относим единствено към тезата на касатора, че издадените от него и разплатени от ищеца фактури, на самостоятелно основание доказват сключването на договор за достъп до елетктропреносната мрежа, на цените, разплатени от ищеца – чл.292 ТЗ. Изводи по приложението на чл.292 ТЗ, обаче, решението не съдържа, тъй като не е въведено като изричен довод във въззивната жалба /чл.269,пр.2-ро ГПК. /.
Въпроси 8.2., 8.3., 9.1 са изведени от несъгласието на касатора относно приетото по предпоставките на третия фактически състав на чл.55,ал.1 ЗЗД, тъй като според въззивния съд елемент от смесения фактически състав е индивидуалния административен акт по определяне цената на услугата, като съществен елемент на договора за достъп до мрежата, и в този смисъл порокът на същия опорочава изначално фактическия състав в цялост с ППВС № 1/1979 г./, без да съставлява самостоятелно основание за дължимост на престацията, търсена обратно предвид отмяната му. Хипотезата на чл.55,ал.1,пр.3-то ЗЗД, сочи касаторът, е приложима, съгласно ППВС № 1/1979 г. само при унищожаване или разваляне на договор, с оглед което е формулиран и въпрос 9.1.В тази връзка, настоящият състав продължава да споделя разбирането си за приложимостта на чл.55,ал.1, пр.3-то ЗЗД, мотивирано в решение по т. д. № 332/2015 г. и основано на тезата, че фактически осигуреният достъп до мрежата не е равнозначен на сключен договор за услуга за достъп до Е., с установени по съгласие на страните „условия на достъпа“ – права и задължения по „диспечирането, предоставянето на студен резерв и други допълнителни услуги“ /чл.84,ал.2 ЗЕ/, въз основа на които компоненти и съобразно достъпа на всички ползватели на мрежата, е определима и самата цена за достъп. Съдържанието на насрещните права и задължения – условията на достъпа – също са били в правомощие на ДКЕВР, поради бездействие на производителите на електрическа енергия за процесния период да сключат договори за достъп. Решението на ДКЕВР е акт на административно регулиране на фактическите отношения между страните, с временен характер, затова и отмяната му предпоставя отпадане с обратна сила на основанието за заплащане на цената. Независимо от предходното, евентуалната погрешна правна квалификация на иска – по чл.55,ал.1 пр.3-то ЗЗД вместо по пр. първо на същата разпоредба – не е мотивирана като отразила се на крайния резултат, т. е. като предпоставила несъобразяване, респ. съобразяване на различни от въведените от ищеца обстоятелства или несъобразяване на релевантни такива, с оглед защитата на ответника. В този смисъл, мотивиране на действителна правна квалификация по ч.55,ал.1,пр.1-во ЗЗД, не е от естество да рефлектира върху правния резултат, което изключва характеристиката на въпросите като правни, съгласно т. 1 на ТРОСГТК № 1 /09г.
Въпрос 9.2. покрива общия селективен критерий по чл.280,ал.1 ГПК, но не се явява обоснован допълнителния такъв. Както се посочи по-горе, касаторът цели принципна ревизия на формираната до момента задължителна съдебна практика по идентични правни спорове, предпоставки за което, по смисъла на т. 4 от ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не са установени.
Въпроси 9.3 и 9.4 не са формулирани в отношение към конкретна национална норма, противоречаща на норма на общностното право или на принципи, установени от практиката на СЕС, предвид което да би следвало да се приложи корективно или игнорира, с прилагане норма или принцип на общностното право. Както самият касатор сочи, принципът за правната сигурност предполага именно транспониране на разпоредби на Директиви на ЕС в националното законодателство, с необходимата специфичност, точност и яснота за адресатите им. Практически касаторът цели като отговор на въпросите това – дали конкретният резултат – връщането на платените цени за достъп, независимо от правното основание за постановяването му – отмяната на административния акт въз основа, на който са били определени, е в несъответствие с принципите за защита на правните очаквания и за правната сигурност. Тези принципи, обаче, не са приложими към резултата, а към тълкуване на правните норми, респ. разрешаване на спора с прилагане на аналогия на закона или на правото /вкл. общностното/, в случай че същите им противоречат, обосновавано с неприемливия резултат от прилагането им при друг начин на тълкуване – в несъответствие с тези принципи. С това си съдържание, въпросите са непълни и неясни относно възможността, чрез отговора им да се разреши конкретния правен спор,като се съобрази, че тези принципи касаят всяка от страните в правоотношението, не само касатора.Освен това те не са обосновани и с допълнителен селективен критерий по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, която хипотеза винаги предпоставя тълкуване на конкретна правна норма – непълна, неясна или противоречива, вкл. с цел прилагане на закона по аналогия или аналогия на правото. Напротив /в молба за допускане на преюдициално запитване/ самият касатор твърди, че е налице законодателна празнота, относно регулиране, при това – на последиците от отмяната на решението на регулаторния орган за определяне на временни пределни цени, и тази празнота не може да се попълни чрез прилагане на закона по аналогия. В този смисъл е напълно неясна концепцията му за приложимата правна уредба, при това същата е отнесена към последиците от връщане цените за достъп /относими към евентуална обезщетимост/, които са извън предметния обхват на настоящия спор – има ли основание за връщането им. Това разграничение въпросите не отчитат. В този смисъл същите не обосновават наличие на общо основание по чл.280,ал.1 ГПК.
Въпрос 11.1. е провокиран от тезата на касатора, че съдът дължи позоваване на конкретна материалноправна норма, в обосноваване релевантността на всеки, относим към разрешаването на спора факт, но конкретно сочи липсата на норма, въз основа, на която да е обоснован извода на въззивния съд, че решенията на ДКЕВР/ в случая са самостоятелен източник на задължения/ и определената с тях цена е единствено приложима за регулиране правоотношенията на страните и че отмяната им засяга и последиците на допуснатото им предварително изпълнение. Видно е, че не се касае за факти, съобразени или игнорирани, без позоваване на конкретна правна норма за това, а за правни изводи въз основа на установени конкретни факти. Обосноваване, с подвеждане към фактическия състав на конкретна материалноправна норма, съдът дължи по отношение на факта, а не и по отношение правната интерпретация на последиците от осъществяване на фактическия състав. При това, самият касатор твърди, че няма изрична норма, която да урежда заличаване последиците на предварителното изпълнение, с отмяната на решението на ДКЕВР, както и че няма национална норма, предвиждаща изрично безвъзмездност на услугата за достъп. Това разбиране логически конфронтира с изискването съдът да посочи такива материалноправни норми. Въпросът не кореспондира и с действителното мотивиране на акта на въззивния съд, извършено съобразно съществуващи и относими материалноправни норми, вкл. с тълкуване на същите, относно правните последици на отмяната на административния акт по отношение допуснатото му предварително изпълнение.
Въпрос 12.1. не съставлява правен въпрос, тъй като въззивният съд не е отрекъл качеството на страните като търговци, както и само установяването на това качество, с цел обосноваване търговски характер на сделката, не е от естество да промени само по себе си правния резултат. В този смисъл, отговорът на този въпрос не кореспондира с решаващ извод на въззивното решение, нито е принципно относим към обосноваването на самостоятелен такъв /освен по приложението на чл.292 ТЗ – предмет на въпрос 12.2/.
Въпрос 12.2 не удовлетворява общия селективен критерий, тъй като съдът не се е произнасял по приложението на чл.292 ТЗ, но не е имал и повод за това, в който смисъл не е налице нарушение на чл.269,пр.20ро ГПК, тъй като въззивната жалба на ответника не съдържа довод в тази насока, а единствено по приложението на чл.326,ал.2 ТЗ, също отречено.
С оглед изложеното решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По искането за отправяне на преюдициално запитване:
Вече изложеното във връзка с поставените въпроси следва да се обобщи по следният начин:
Първият от поставените въпроси се отнася до тълкуването на пар.4 вр.пар.3 на Директива 2009/28/ЕО . В чл.16,пар.4 по ясен начин се въвежда възможност, а не задължение за държавата, да задължи операторите на преносната и разпределителната мрежа да поемат изцяло или частично посочените в пар.3 разходи. Молителят поддържа, че националният законодател не се е възползвал изрично от възможността да въведе изключение от възмездния характер на достъпа до разпределителната мрежа в националния транспониращ акт, поради което и националните съдебни органи нямат правна възможност да прилагат подобно изключение в постановените от тях актове. Така поставен, въпросът няма пряко отношение към изхода от спора, доколкото в обжалвания съдебен акт, в доводите на страните и в създадената задължителна практика на ВКС не е прието, че е нормативно предвиден безвъзмезден характер на достъпа на производителите на електрическа енергия до електроразпределителната мрежа. Въпрос на обсъждане на конкретни доказателства е дали са изпълнени изискванията за определяне по съответния ред на цените за достъп – временни или окончателни.
Вторият от въпросите се отнася до тълкуването на чл.17,пар.1от Хартата на основните права на ЕС в смисъл на предвидена защита от Общностното право на придобит доход. Този въпрос също не обуславя изхода на делото, доколкото видно от фактите и доводите, по делото е безспорно, че доходът е бил придобит законно (съобразно решението на ДКЕВР), но в последствие основанието за придобиването му е отпаднало.
Третият и четвъртият въпроси са поставени общо и хипотетично и не очертават проблем, пряко обуславящ преценката на съда по конкретния спор, по който би следвало да се произнесе СЕС (чл.267,ал.3вр.ал.2ДФЕС. Поради това, за ВКС не съществува задължението да отправи преюдициално запитване по тези въпроси – С-283/81 CILFIT and Lanificio di Gavardo S. v M. of Health. Върховният касационен съд не е длъжен да отправи преюдициално запитване и по останалите три въпроса, доколкото искането е извън приложното поле на тълкувателната дейност на Съда на европейския съюз. Настоящият съдебен състав счита, че разпоредбите на националното процесуално право, във връзка с които са поставени въпросите (чл.280 и сл. ГПК, не попадат в обхвата на тълкувателната компетентност на СЕС, а освен това, съгласно ТР№2/201о на ОСГТК на ВКС и по отменената правна уредба постановените по реда на чл.290 ГПК решения са били задължителни само за долустоящите съ