О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 35
София, 08.01.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети декември през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 6023 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез процесуалния му представител адв. И. И., против въззивното решение № 1421 от 16 юли 2015 г., постановено по в.гр.д. № 1396 по описа на окръжния съд в гр. Варна за 2015 г., с което е потвърдено решение № 6317 от 30 декември 2014 г., постановено по гр.д. № 16188 по описа на районния съд в гр. Варна за 2012 г. за отхвърляне на предявения от дружеството иск за обявяване недействителността на трудов договор, сключен с А. Ч. Ц. от [населено място], обл. Д., поради противоречие със закона на основание чл. 74, ал. 1 КТ, вр. чл. 38, ал. 1 ЗЗД.
В касационната жалба се поддържат всички основания за неправилност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че съдът необосновано е игнорирал доказателства, приложени по делото и по-специално чл. 40, ал. 5 от дружествения договор, според който управителите представляват дружеството само заедно, поради което сключеният трудов договор с Ц. от една страна като работодател и от друга като работник, не следва да задължава дружеството. Касаторът сочи, че липсва изрично съгласие на дружеството Ц. да договаря от името на дружеството лично със себе си, като се развива тезата, че установената в гражданския закон забрана по чл. 38, ал. 1 ЗЗД за договаряне сам със себе си намира приложение не само за доброволното представителство, но и за органното представителство на юридическите лица, а изрично право на представителя да договаря сам със себе си не е включено в обема на представителната му власт според правилата на ТЗ, поради което сделка, сключена от управител (органен представител) на дружество с ограничена отговорност, в която същият е договарял сам със себе си, е нищожна на основание чл. 26, ал.1, пр. първо ЗЗД. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се сочат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Ответницата А. Ч. Ц. от [населено място], обл. Д., не представя отговор на исковата молба.
След като е съобразил, че на Ц. е възложено управлението на дружеството по чл. 141, ал. 6 ТЗ за неопределен срок и в договора са й делегирани права, между които и да сключва, изменя и прекратява трудови договори, че тя като представител на дружеството е сключила трудов договор сама със себе си за управител на дружеството, и взето в последствие решение на общото събрание за заплащане на заплата и осигуровки на Ц., въззивният съд е приел, че в случая не са налице сочените в чл. 74, ал. 1 КТ хипотези предвид изрично възложените й в договора за управление функции по сключване на трудови договори. Счетено е, че предвиденото в дружествения договор представителство на дружеството едновременно от двамата управители касае отношенията на дружеството с трети лица. Съдът е намерил в решението на общото събрание за определяне на размер на трудово възнаграждение на ответницата подкрепа на този свой извод, като е посочил и че няма данни дружеството да е предприело действия за ограничаване на правата на ответницата в тази връзка, а самото решение на общото събрание фактически е одобрило извършените от нея действия по сключване и подписване на договора.
К. съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се пита допустимо ли е представени писмени доказателства, неоспорени от другата страна, да не бъдат обсъдени от съда. Макар да не е извършена конкретизация на въпроса, очевидно той е свързан с твърдението за несъобразяване на приложения към исковата молба договор в частта му, с която се определя начина на представителството на дружеството. Тезата на касатора за липса на обсъждане на представени доказателства, не може да се сподели. Въззивният съд е приел, че предвиденото в дружествения договор представителство на дружеството едновременно от двамата управители касае отношенията на дружеството с трети лица, докато подписването на трудови договори е в изпълнение на делегирани и възложени в договора за управление функции.
Вторият въпрос е допустимо ли е управител без изрично пълномощно да изплаща сам на себе си в брой възнаграждения. Този въпрос не би могъл да е обуславящ изхода на спора, тъй като не е относим към предмета на спора – противоречие на трудовия договор на закона. По аналогични аргументи същият е изводът и по въпроса с какви доказателства, допустими по ГПК, следва да бъде доказано и кой е носителят на доказателствената тежест в процеса да докаже съгласие за изплащане на възнаграждение при недействителен трудов договор. Независимо от това, тъй като в първото по делото заседание процесуалният представител на касатора е навел доводи, че ответницата сама, без надлежно одобрение, е разпоредила заплащане на възнаграждение и осигуровки, първата инстанция е съобразявала заключение на съдебно-икономическа експертиза, неоспорено от страните, според което трудовите възнаграждения на ответницата, начислени от м. юли 2011 г., са изплатени по банков път, а тъй като не са представени първични документи, съдържащи информация за лицето, положило подписи върху тях, не може да се установи кое е лицето, подписало платежните документи. По тези съображения оплаквания не са направени във въззивната жалба, съответно въззивният съд не съобразявал подобни оплаквания, респективно не са изложени оплаквания в касационната жалба, че въззивният съд не се е произнесъл по относими доводи в този смисъл.
На последно място се пита допустимо ли е приемане на размера на възнаграждението на управителя през 2011 г. да се кредитира от съда като прието съгласие на съдружниците към датата на подписване на трудовия договор от 4 януари 2009 г. Какъвто и да е отговорът на този въпрос, разрешаването му не би съставлявало самостоятелна причина за оборване на крайния извод на съда за неоснователността на претенцията. Това е така, тъй като основният извод на съда е по тълкуването на относимите правила в дружествения договор, а само допълнителните му изводи касаят ефекта на последващото решение на общото събрание върху сключения процесен трудов договор.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване са посочени три решения на ВКС по приложението на чл. 38, ал. 1 ЗЗД в контекста на органното представителство на юридическите лица, но правен въпрос, свързан с тези разрешения, не се поставя, поради което касационният съд не ги съобразява.
В заключение, тъй като касаторът не е поставил обуславящ въпрос, то не може да се извърши преценка за наличието на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, и касационното обжалване не може да се допусне.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1421 от 16 юли 2015 г., постановено по в.гр.д. № 1396 по описа на окръжния съд в гр. Варна за 2015 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: