О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 350/16.06.2017 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на осми юни две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Гълъбина Генчева
Членове: Снежанка Николова
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 988 по описа за 2017 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 453/ 12.10.206 г. по гр. д. № 694/ 2016 г. в частта, с която Окръжен съд – Велико Търново отменя решение № 74/ 26.05.2016 г. по гр. д. № 77/ 2016 г. на Районен съд – Свищов по иска с правна квалификация чл. 49 ЗЗД и отхвърля този иск, предявен от [фирма] срещу „С. държавно предприятие“ ДП, за сумата 22 070. 32 лв. – обезщетение за имуществени вреди вследствие на незаконна сеч.
Решението се обжалва от [фирма] с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по процесуалноправните въпроси:
1. Допустимо ли е в производство по облигационен иск за обезщетение от непозволено увреждане, по който претенцията е свързана с правото на собственост, съдът да се произнася по въпроса за наличието на непълноти и грешки в одобрената кадастрална карта, въпреки че със същото решение е приел, че е недопустим искът с правна квалификация чл. 53, ал. 2, изр. 2 (първоначална редакция), а сега чл. 54, ал. 2 ЗКИР?
2. При констатирано несъответствие между картата на възстановената собственост (КВС), респ. на изработената въз основа на нея кадастрална карта и лесоустройствения план, записванията в кой документ имат доказателствена сила? и
3. Законовата презумпция от чл. 2, ал. 5 ЗКИР, обвързва ли съда, ако не е сезиран и не дължи произнасяне по иск за собственост или по иск по чл. 53, ал. 2 ЗКИР (отм.)?
Касаторът счита въпросите включени в предмета на делото и обуславящи въззивното решение, а допълнителното основание за допускане на касационния контрол извежда от предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По същество се оплаква, че решението е необосновано.
Ответникът „СЦДП“ ДП, ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а обжалваното решение е правилно. Претендира разноски.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира касационната жалба с допустим предмет. Въззивното решение е по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв. и за упражненото право на касационно обжалвано предвиденото в чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК не се отнася. Касатор е ищецът, чийто иск е отхвърлен. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационната жалба. Въведените основания за допускане на касационния контрол са изключени. Съображенията са следните:
За да отхвърли иска с правна квалификация чл. 49 ЗЗД за обезщетение за имуществени вреди от незаконна сеч, въззивният съд е приложил неблагоприятните последици на доказателствената тежест (чл. 154 ГПК), като е приел, че касаторът-ищец е бил длъжен, но не е доказал, вреда в своя патримониум. Приел е, че от събраните доказателства се установява, че въпреки издадения констативен нотариален акт № 100/ 23.03.2001 г., с който касаторът е признат за собственик на имот (гора) с идентификатор 65766.501.156 по КК на [населено място] от 100, 001 дка неговите права са в по-малък обем. По делото е доказано, че имотът по констативния нотариален акт включва реална част, която е изключителна държавна собственост – защрихованата по скица, приложение № 8 от заключението на съдебно-техническата експертиза. А. въззивният съд е извел от чл. 7, ал. 2, т. 2 ЗГ отменен, но в сила към 01.02.2001 г. – датата, на която със заповед № СА-01-32-48 на областния управител на Велико Т. е наредено да се отпишат от актовите книги за държавна собственост и да се предадат на касатора-ищец 100-те дка гори, актувани като държавни с А. № 904/ 18.11.1992 г., но предоставени с протокол от 26.07.1991 г. на „Д.“ – Р. при учредяването на касатора-ищец като акционерно дружество с решение от 02.12.1991 г. по ф. д. № 4427/ 1991 г. на ОС-Велико Търново. Въззивният съд е приел, че за материалната легитимация по деликтното вземане са необходими доказателства, че извършената сеч засяга точно гората, на която касаторът е собственик, а не е разположена върху частта от имота, изключителна държавна собственост. Въззивният съд е съобразил, че твърденията в исковата молба са през м. август 2001 г. работниците на ответника по касация да са изекли част от 30, 000 дка, а не целия горски масив в имота, предмет на констативния нотариален акт. По този факт – извършената сеч да обхваща частта, собственост на касатора, – пълното доказване не е проведено успешно. Неблагоприятните последици на доказателствената тежест го задължават да приеме, че сечта е засегнала онази част, която е изключителна държавна собственост. Въззивният съд е съобразил, че действията по включването на тази реална част от имота в капитала на касатора не произвеждат действие. Държавата е единствен суверен (титуляр) на обектите, изключителна нейна собственост (в случая – по чл. 18, ал. 1 КРБ, вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 ЗГ). Достигайки до противоположен извод по осъдителния иск спрямо този на първата инстанция въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил иска по чл. 49 ЗЗД.
С необжалваната (влязла в сила) част въззивният съд първоинстанционното решение е било обезсилено в частта по инцидентен установителен иск по чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР (първоначална редакция), а сега чл. 54, ал. 2 ЗКИР на „СЦДП“ ДП за установяване на грешка в одобрената кадастрална карта (КК) на [населено място] чрез нанасянето на част от имот (гора), изключителна държавна собственост, като реална част от имота (гора) от 100. 001 дка, собственост на [фирма]. По този иск производството е прекратено поради липса на надлежна процесуална легитимация на ответника по касация, който го е предявил.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че първите два повдигнати въпроса нямат претендираното значение. Въззивният съд е изпълнил задължението си (в мотивите, а не със сила на пресъдено нещо) да реши правния спор между страните за обема на правото на собственост на касатора-ищец като такъв с преюдициално значение по иска по чл. 49 ЗЗД. Задължението е произтекло от твърденията, с които касаторът е обосновал качеството си на кредитор по деликтното вземане – претърпяна вреда като собственик на 30, 000 дка гора, изсечена неправомерно през м. август 2013 г. от работниците на ответника по касация от собствения негов имот (този по констативния нотариален акт). Конкретната вреда е част от фактическия състав на деликтното вземане по чл. 49 ЗЗД, а осъществяването на този юридически факт въззивния съд е отрекъл. Задължението на въззивният съд да реши и спора на страните по преюдициалното отношение (за обема на правото на собственост на ищеца) не е обусловено от допустимостта на иска, предвиден в чл. 53, ал. 2, изр. 2 (първоначална редакция), а сега чл. 54, ал. 2 ЗКИР, нито го изключват събраните доказателства за разминаване в КК, изготвена въз основа на КВС, и лесоустройствения план и действителния обем на правата на касатора, ограничени пряко от предвиденото в чл. 7, ал. 2, т. 2 ЗГ (отм.) Следователно по първите два въпроса е изключено общото основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
Третият повдигнат въпрос обосновава въззивното решение. Чрез разсъжденията по събраните доказателства въззивният съд е възприел за проведено обратното доказване на презумпцията от чл. 2, ал. 5 ЗКИР. От фактическа страна въззивният съд е приел, че имотът е нанесен в КК на [населено място] в обема на права на касатора, съответни на издадения констативен нотариален акт, но те са ограничени от чл. 7, ал. 2, т. 2 ЗГ (отм.). По този въпрос обаче е изключено основанието от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съдебната практика (и теория) категорично приема, че оборимите законови презумпции са доказателствени правила, които налагат провеждане на обратно доказване от страната, на която осъществяването на презюмирания факт се противопоставя, а по конкретното дело страната го отрича. Начинът, по който въпросът е формулиран, предполага отговор, който да свърже приложението на законовата презумпция от чл. 2, ал. 5 ЗКИР с конкретен иск. Не се налага обаче обсъждането на законовите оборими презумпции от позицията на конкретните искове в защита на субективните права на гражданите, юридическите лица и държавата. За точното прилагане на тази част от действащото ни процесуално право по делата е достатъчно обобщението, че тези доказателствени правила се прилагат по всеки иск, за който презюмирания факт е относим (релевантен), а не само за исковете в защита на гражданските субективни права, предвидени в закона (като нормативен акт), част от който е и оборимата презумпция.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора следва да поставят направените от ответника разноски пред настоящата инстанция. Те се изразяват в заплатеното адвокатско възнаграждение, а причината да бъдат извършени и в касационната жалба, пренесла спора пред настоящата инстанция, въпреки липсата на основание за допускане на касационния контрол.
При тези мотиви съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 453/ 12.10.2016 г. по гр. д. № 694/ 2016 г. на Окръжен съд – Велико Търново в обжалваната част, с която е отхвърлен искът по чл. 49 ЗЗД.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на „С. държавно предприятие“ ДП на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 500 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.