14
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 350
гр. С., 21,04, 2016 г.
Върховният касационен съд на Р. Б., Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седми декември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 2610 по описа на съда за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена П. Б., гражданин на И. – молител в производството, образувано по молба с правно основание чл. 625 от ТЗ срещу въззивно решение № 24 от 18. 03. 2015 г., постановено от Бургаски апелативен съд по в.т.д. (н.) № 35 по описа на съда за 2015 г., с което е потвърдено първоинстанционно такова № 352, постановено на 06. 11. 2014 г. от Бургаски окръжен съд по т.д. (н.) 293/2014 г. в съответните му части, с които за начална дата на неплатежоспособност на ответника в производството [фирма], ЕИК:[ЕИК] е определена 13. 03. 2013 г., назначена е като временен синдик М. Т. Б., присъединени са като кредитори [фирма], ЕИК:[ЕИК], [фирма], ЕИК:[ЕИК] и Н. Ф. Г., гражданин на Р. И., определена е дата на провеждане на първо събрание на кредиторите 09. 12. 2014 г., и на молителя – касационен жалбоподател не са присъдени разноски в претендирания размер.
По изложени в касационната му жалба и приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към жалбата, касационни основания и основания за допускане на касационно обжалване, касаторът обжалва въззивното решение и иска отмяната му.
Ответниците по жалбата, в лицето на присъединилите се в производството по реда на чл. 629, ал. 4 от ТЗ кредитори на ответника по молбата кредитори [фирма], [фирма] и Н. Ф. Г. оспорват жалбата. Ответникът в производството [фирма] не взема становище по същата.
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. По отношение на допускането на касационно обжалване на въззивното решение, преценено съобразно изложените в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК основания за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на ВКС, ТК, Първо т.о. намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните му части, с които за начална дата на неплатежоспособност на ответника в производството [фирма], ЕИК:[ЕИК] е определена 13. 03. 2013 г., назначена е като временен синдик М. Т. Б., присъединени са като кредитори [фирма], ЕИК:[ЕИК], [фирма], ЕИК:[ЕИК] и Н. Ф. Г., гражданин на Р. И., определена е дата на провеждане на първо събрание на кредиторите 09. 12. 2014 г., и на молителя – касационен жалбоподател не са присъдени разноски в претендирания размер, въззивният Бургаски апелативен съд (БАС) е приел в обжалваното си решение следното:
По отношение на началната дата на неплатежоспособността на длъжника БАС е изложил, че касаторът – молител в производството не е посочил твърдяна от него начална дата на неплатежоспособността, като едва във въззивната жалба се съдържат твърдения, че тази дата следва да бъде “изместена най-късно през 2011 г.”, което се поддържа и в съдебното заседание пред въззивната инстанция. БАС е посочил, че първоинстанционният съд е определил 13. 03. 2013 г. за начална дата на неплатежоспособността, позовавайки се на неоспорената съдебно-икономическа експертиза, като от заключението на същата се установява, че през цялата 2013 г. дружеството-длъжник е извършвало плащания към различни търговски контрагенти на обща стойност 12 000 лв. и че последното плащане е на 13. 03. 2013 г., с което е погасено задължение към “Ч. – Б.”, както и че след тази дата дружеството не се е разпореждало с краткотрайни и дълготрайни актива. По отношение на експертизата въззивният състав е посочил, че е изготвила своето заключение на основание документите приложени към молбата на въззивника-кредитор, представените от длъжника и тези публикувани в Търговския регистър, като е изследвано финансовото състояние на длъжника както за 2013 г., така и за 2012 г., поради което и въззивният съд е приел възраженията във въззивната жалба тази насока за неоснователни. БАС е изложил още, че не споделя и твърденията, че за начална дата следва да бъде определена датата 26. 10. 2012 г., аргументирани с факта, че на тази дата длъжникът е признал, че е в тежко финансово състояние и в невъзможност да извърши плащане или да предложи друг начин за изпълнение на задълженията си, като съдът е счел, че датата 13. 03. 2013 г., за начална дата на неплатежоспособността е съобразена с разпоредбата на чл. 608, ал. 2 ТЗ, като дата на която длъжникът е направил последното си плащане, още повече с оглед обстоятелството, че вземането на въззивника-кредитор (и настоящ касатор) е с падеж м. август 2013 г.
По отношение назначения временен синдик БАС е приел, че назначаването на временния синдик е атакувано от въззивника-кредитор (и касатор) по реда на чл. 667, във вр. чл. 657 ал.2 ТЗ, и по реда на обжалването въззивната инстанция се е произнесла с определението си № 56 от 11. 02. 2015 г. От друга страна БАС приема, че е установено от писмените доказателства по делото е, а и не се спори, че на 09. 12. 2014 г. е проведено първо събрание на кредиторите на длъжника, на което е освободен временният синдик и е назначен постоянен, избран от първото събрание на кредиторите, с което на практика временният синдик е освободен и правомощията му прекратени, предвид разпоредбата на чл. 667, предл. второ от ТЗ. Накрая въззивният състав е приел, че доколкото в съдебното заседание пред въззивната инстанция процесуалният представител на въззивника заявява възражения и против постоянния синдик (който е едно и също лице с временния такъв), то и молителят разполага с правомощията по чл. 657 от ТЗ, но това е извън рамките на конкретното въззивно производството.
По отношение присъединените кредитори БАС е изложил, че същите са били присъединени като кредитори в производството по реда на чл. 629, ал. 4 от ТЗ с две определения на първоинстанционния съд, които определения са постановени по реда на чл. 629, ал. 4 ТЗ и срещу тях не са подавани жалби, каквато възможност за обжалване акта на съда, с който той се произнася по такова искане за присъединяване, не е и предвидена в закона, доколкото такава не се съдържа в чл. 613а от ТЗ, а не са налице и предпоставките на чл. 274 ГПК. БАС излага, че производството по несъстоятелност е многофазово и във фазата по откриването му предмет на спора не е задължението на длъжника, респ. вземането на кредитора – молител или на присъединените по чл. 629, ал. 4 от ТЗ кредитори, а наличието на материалноправните предпоставки за откриване на производство по несъстоятелност, поради което и решението за откриване на производството по несъстоятелност няма сила на присъдено нещо не се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на съответното задължение. Въззивният съд е посочил, че предмет на обжалване е решение, постановено по реда на чл. 630 ТЗ, чийто предмет не е признаване вземания на определени кредитори, а обявяване на неплатежоспособността на длъжника, откриване на производство по несъстоятелност, назначаване на временен синдик, допускане на обезпечения, определяне на дата на първото събрание на кредиторите, поради което и в диспозитива на обжалваното решение липсва текст за присъединяване на кредитори, в производството по несъстоятелност е предвиден специален ред по чл. 685 ТЗ, по който кредиторите следва да предявяват и доказват своите вземания, съответно синдика и съда по несъстоятелността да ги приемат, чрез т.нар. „списък на приетите вземания“. По-натам, според БАС е предвиден и специален ред, по който вземанията могат да се оспорват – чл. 690 и чл. 694 ТЗ, но в случая производството не е в тази фаза, като при всички положения обжалването на решението по чл. 630 ТЗ не е редът за оспорване на вземанията на присъединените кредитори. Ето защо и БАС е приел, че изложеното от въззивника – касатор за „фиктивни вземания“, „свързани лица“, „симулация“ и др., както и оспорването на документите, доказващи вземанията на присъединените кредитори са извън предмета на делото в тази му фаза, в която не се разглежда действителността на вземанията, за което е предвиден друг ред – този по глава 43 от ТЗ.
По отношение на датата на първото събрание на кредиторите БАС е изложил, че безспорно определянето на дата за провеждане на първото събрание на кредиторите е задължителен реквизит на решението по чл. 630, ал. 1 от ТЗ, а първоинстанционният съд е определил тази дата, съобразявайки се с разпоредбата на т. 5 от същия текст, в който законодателят изрично е посочил срок и той е не по-късно от един месец от постановяване на решението, поради което и възраженията на въззивника, че този срок е прекалено кратък и че на събранието ще участват фиктивни кредитори са несъстоятелни, още повече, че в процедурата по несъстоятелността е предвиден ред за защита интересите, както на предявяващите вземанията си кредитори, така и на оспорващите вземанията на други кредитори.
Възражението досежно размера на присъдените от първоинстанционния съд разноски БАС е счел за неоснователно, като е приел, че съдът е присъдил тези разноски, за които са представени доказателства, че са направени, такива за заплатен адвокатски хонорар не са представени към списъка по чл. 80 ГПК, а и липсват в кориците на делото.
Годен предмет на касационно обжалване в настоящото производство, въззивното решение съставлява само в частта му, с която въззивният съд е потвърдил първоинстанционното такова в неговата част, с която е определена началната дата на неплатежоспособност на длъжника – ответник по молбата. Както е изложил и въззивният съд в мотивите си към обжалваното въззивно решение, в останалите му части първоинстанционното решение или въобще не подлежи на инстанционен контрол, или същият е двуинстанционен и протичащ по уреденият в процесуалния закон ред за обжалване на определенията, а не по настоящия инстанционен, включително касационен такъв за обжалване на постановените в производството по несъстоятелност, съдебни актове от категорията на решенията.
В частта му относно съставляващата годен предмет на касационно обжалване част от въззивното решение – тази, с която е потвърдено първоинстанционното решение в неговата част, с която е определена началната дата на неплатежоспособност на длъжника, в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се формулират, като твърдяни от касатора да са релевантни, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 от ГПК, материалноправни и процесуалноправни въпроси, със съответстващите им допълнителни основания за допускане на такъв контрол, по т.т. 1-3 от същия законов текст, както следва:
1. Приложил ли е в противоречие със задължителната практика на ВКС въззивният съд разпоредбата на чл. 161 от ГПК, при наличие на обилни писмени доказателства по делото, че ответникът е създал пречки за събирането на доказателства относно действителното си финансово положение?
По отношение на същия въпрос се твърди, че въззивният съд е постановил решението си в противоречие със задължителната практика на ВКС (допълнителен селективен критерий за подбор на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК), сочена от касатора като Решение № 12 от 01. 02. 2011 г. на ВКС по гр.д. № 590/2010 г., III г. о. и Определение № 37 от 12. 01. 2012 г. на ВКС по гр. д. № 558/2011 г., III г. о., като се твърди, че във въззивното решение не било взето предвид, че в хода на производствата и пред първа, и пред въззивна инстанция ответникът не представя и не сочи доказателства, оборващи твърденията на касатора за неговата свръхзадълженост и неплатежоспособност още преди определената от съда дата, като напротив – ответникът всячески се опитвал да възпрепятства събирането на доказателства в тази насока. В извършената в хода на производството съдебно – икономическа експертиза вещото лице е посочило подробно документите, върху които е работило, а било видно, че документите, посочени от т. 9 до т. 13 са такива, изработени и представени от самия длъжник и касаят само 2013 година, същите документи били представени на вещото лице от счетоводителя на ответника, въпреки че е следвало да се намират не у нея, а съгласно депозиран по т.д. № 7/2013 г. по описа на БОС приемо-предавателен протокол – у назначения от съда временен синдик М. Т. Б. и било неясно защо са само за 2013 г., а не и за периода преди това. Поради изложеното и вещото лице не е изследвало периода преди 2013 година и дори и длъжникът да е бил несъстоятелен преди това, то този момент бил останал неизяснен. Несъмнено било, според касатора, че ответникът отказал достъп до цялото си счетоводството умишлено, тъй като в него са налице факти и обстоятелства, които доказват по несъмнен начин, че свръхзадлъжнялостта и неплатежоспособността на ответното дружество са настъпили много преди определената от съда дата, а именно 13. 03. 2013 г.
Както е формулиран и по начина, по който е обоснован, въпросът не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., от една страна доколкото съставлява не разрешен с въззивното решение правен въпрос, отговорът на който да е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, а изцяло оплакване срещу правилността на решението, преценката на която е извън на настоящото производство, а от друга страна – като несъответен на установимите по делото, конкретни процесуални действия на съда и на страните във въззивната инстанция, доколкото касаторът не е сезирал с оплакване в изложения смисъл, въззивния съд.
На следващо място, по отношение на същия въпрос не е обоснован и претендирания допълнителен селективен критерий по т. 1 от ал. 1 на чл. 280 ГПК. Посоченото задължително за съдилищата решение на касационния съд е постановено в производство, по което касационно обжалване е допуснато по процесуалноправният въпрос какви са правните последици от неизпълнение на указанията на съда за представяне на доказателство, за което страната, задължена да го представи твърди, че не съществува, на който въпрос касационният състав е дал отговор в смисъл, че за да приложи последиците по чл. 161 ГПК и да приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на допуснати доказателства, при спор между страните относно наличието на документа, трябва да има данни по делото, че документът действително съществува. За настоящия касационен състав остава неясна връзката между посочената задължителна практика на ВКС и изводите на въззивния съд в обжалваното му решение, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, още по-малко пък в светлината на изложеното непосредствено по-горе в настоящите мотиви относно липсата на подобно оплакване, с което въззивникът – касатор, да е сезирал въззивния съд. На свой ред посоченото и приложено касационно определение, като постановено в производство по чл. 288 от ГПК, не съставлява задължителна практика на ВКС по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, така както кръгът на същата е очертан с т. 2 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г.
2. Длъжен ли е съдът да разгледа периода, за който ищецът твърди, че дружеството-длъжник е несъстоятелно, респективно неплатежоспособно и/или свръхзадлъжняло, или разполага с правомощията сам да определя изследвания период в противоречие с твърденията на молителя?
Касаторът излага, че по същия въпрос не е налице задължителна съдебна практика, но тъй като въпросът е от значение за точното прилагане на правото счита, че следва да бъде допуснат до касационно обжалване – претендиран допълнителен селективен критерий за подбор на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Твърди се, че още с исковата си молба, касаторът бил направил доказателствено искане да бъде назначено извършването на съдебно – икономическа експертиза от вещо лице, която да изследва финансовото състояние на длъжника, което искане било допуснато от първоинстанционния съд с определение, без да се посочи периода, за който да се извърши финансов анализ на дружеството, а в поставените от съда към съдебно-икономическата експертиза въпроси не се съдържал периодът, който вещото лице е трябвало да изследва. Това направило невъзможно установяването на фактите, които са от значение за решаването на делото, а именно – точната дата на възникване на неплатежоспособността и свръхзадължеността на ответника. В резултат на така зададените въпроси към вещото лице било депозирано заключение на съдебно-икономическа експертиза, като вещото лице било изследвало дали дружеството е било несъстоятелно единствено през 2013 г.
Както е зададен и обоснован, въпросът не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, като изцяло несъответен на установимите действително да са извърши от страна на касатора – молител и въззивник в производството, и от съдилищата в инстанциите по същество, процесуални действия. Противно на предпоставяното от въпроса, видно от депозираната от касатора молба с правно основание чл. 625 от ТЗ, по която е образувано производството, същата въобще не съдържа каквито и да било, още по-малко пък конкретни твърдения за времевия период, през който молителят претендира да са се осъществили законоустановените предпоставки за откриване на производство по несъстоятелност на длъжника. Такива, като заявени по делото твърдения относно фактите, на които се основава искането не са налице и в депозираната по делото уточнителна молба, в която в тази й част са цитирани извадки от заключение на ВЛ по друго дело срещу същия длъжник. В изложения смисъл отново предпоставяното от въпроса на касатора, а именно – периодът на изследване да е определен от съда в противоречие с твърденията на молителя, се явява изцяло произволно и необосновано.
Дори и само условно да се приеме релевантност на въпроса по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г., по отношение на същия въпрос не е налице и претендираният допълнителен селективен критерий по т. 3 от същия текст, доколкото по делото не се установява да е осъществена която и да било от хипотезите, разяснени по задължителен за съдилищата начин с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г.
3. Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички направени от страните доказателствени искания и съответно да обоснове недопускането на посочените от страните доказателствените искания?
По отношение на същия въпрос се твърди, че обжалваното решение противоречи на задължителната практика на ВКС – допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
По същество обаче се излагат твърдения за извършени от въззивния съд действия, съставляващи съществени процесуални нарушения, в каквато насока и с твърдения за противоречие с тях, се пресъздава съществена част от мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 9 декември 2013 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК, както и се твърди, че същите действия на въззивния съд са в противоречие и с Решение № 1488 от 08. 11. 1999 г. на ВКС по гр. д. № 814/99 г., V г.о. (последното – извън кръга на практиката на ВКС по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, съобразно т. 2 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г.), които твърдения на касатора съставляват не основания за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а основания за касиране на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, поради което и преценката относно наличието им е извън предметния обхват на настоящото производство.
4. При определянето на началната дата на неплатежоспособност съдът установил ли е доколко спирането на плащанията представлява израз на общото икономическо състояние на длъжника?
По отношение на същия въпрос се твърди, че единственият мотив, с който първоинстанционният съд обосновава определената от него начална дата на неплатежоспособност е, че на 13. 03. 2013 г. е извършено последното плащане от страна на длъжника на негово задължение към „Ч. – Б.“ и към който момент вече изискуеми са били задълженията към [фирма], следователно тогава е началната дата на неплатежоспособността на длъжниковото дружество.
Според касатора въззивното решение е в разрез със задължителната практика на ВКС (допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК), а именно Решение № 90 от 20. 07. 2012 г. по т. дело № 1152/2011 г., първо търговско отделение на ВКС, в което било прието, че: Спирането на плащанията не представлява самостоятелно основание за откриване производството по несъстоятелност, а установено към определен период същото представлява проявление, обективиране на невъзможността на длъжника за плащане, която е станала известна на кредитора, въведената с нормата на чл. 608, ал. 2 ТЗ презумпция за неплатежоспособност при спиране на плащанията представлява само средство за разместване на доказателствената тежест при установяване на основния факт дали длъжникът е изпаднал в състояние на неплатежоспособност, но материалноправната предпоставка за откриване на производство е настъпването на неплатежоспособността – чл. 607а, ал. 1 във вр. с чл. 608, ал. 1 ТЗ, а съгласно легалната дефиниция на неплатежоспособността, дадена в чл. 608, ал. 1 ТЗ, тя представлява обективно икономическо състояние на длъжника за невъзможност за плащане, за погасяване задължения към всички кредитори, което следва да се установи и чрез коефициентите за ликвидност, финансова автономност и др.; началната дата на неплатежоспособността следва да се определя не съобразно конкретно извършено или неизвършено плащане по вземане на определен кредитор, а чрез установяване доколко спирането на плащанията представлява израз на общото икономическо състояние на длъжника, поради което и за определяне началната дата на неплатежоспособността не е нужно да се изследва икономическо състояние на длъжника към всяко едно от спиранията на плащанията, а трябва да се установи кое от тях е израз на това трайно обективно състояние на невъзможност на длъжника да погасява задълженията си по чл. 608 ТЗ. В обобщение в цитираното касационно решение е прието, че началната дата на неплатежоспособността следва да се определи с оглед на цялостното икономическо състояние на длъжника, а не само с оглед на последното извършено плащане към конкретно определен кредитор.
Твърди се от касатора и противоречие с Решение № 115 от 25. 06. 2010 г. по т. дело № 169/2010 г., Второ търговско отделение на ВКС, Решение № 153 от 23. 12. 2010 г. по т. дело № 255/2010 г., първо търговско отделение на ВКС и Решение № 64/23. 03. 2010 г. по т. д. № 959/2009 г. на II т. о., ВКС, като се твърди, че налице е противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС все в смисъл, че при наличието на данни за непогасено парично задължение, по което длъжникът не извършва плащания, съдът по несъстоятелността следва да се произнесе дали са налице материалноправните предпоставки, посочени в чл. 608, ал. 1 ТЗ, а за да се прецени дали е оборена от длъжника презумпцията по чл. 608, ал. 2 и 3 ТЗ, установяваща, че неплатежоспособността се предполага, по делото следва да се установи какво е било икономическото и финансово състояние на длъжника с оглед коефициентите за обща, бърза, незабавна и абсолютна ликвидност, дали са под единица и какво е съотношението им, както и моментът на спиране на плащанията на длъжника с оглед определянето на началната дата на неплатежоспособността.
Въпросът не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, като несъответен на установимите от възпроизведените по-горе в настоящите мотиви, действителни изводи на въззивния съд в решението му, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. Видно от същите, изводите на въззивния съд в изложената насока, са основани не само на обстоятелството, че на посочената дата, определена от първоинстанционния съд и потвърдена от въззивния такъв, като начална дата на неплатежоспособността на длъжника, същият е извършил последното си плащане, както това се твърди от касатора в обосноваването на въпроса му, но и на позоваване от страна на въззивния съд, на събраните по делото други доказателства – писмени и заключение на ВЛ, относно действителното икономическо състояние на длъжника през изследвания период, в какъвто смисъл и твърденията на касатора, при обосноваването на въпроса му, за противното, се явяват необосновани.
По така изложените в мотивите на настоящото определение подробни съображения и доколкото по делото не се установява наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, то и такова обжалване не следва да се допуска.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Р. Б., Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 24, постановено на 18. 03. 2015 г. от Бургаски апелативен съд, Търговско отделение по въззивно т.д. (н.) № 35 по описа на съда за 2015 г.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: