О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№350
София,29.06.2009 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и шести юни през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
АЛБЕНА БОНЕВА
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева ч.гр. дело № 241 по описа за 2009 г. взе предвид следното:
Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК от 2007 г. и е образувано по частна жалба, подадена от Т. „К.”, гр. С. срещу определение № 98/03.02.2009 г., постановено по ч.гр.д. № 28/2009 г. от Пловдивския апелативен съд.
С него е потвърдено определение на Старозагорския окръжен съд, с което е отказано на жалбоподателя да се допусне обезпечение на бъдещ иск за признаване правото й на възстановена кооперация и за разваляне на договори, с които ответникът по бъдещите искове се бил разпоредил в полза на трети лица с вещи – собственост на кооперацията – ищец.
Производството по чл. 390 ГПК от 2007 г. е самостоятелно, като приключва с краен акт по обезпечението, с който то се допуска или отказва.
Ето защо, актът на въззивния съд подлежи на касационно обжалване, доколкото са налице и предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК от 2007 г.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, вр. чл. 260 и 261 ГПК.
Обжалваемият интерес в случая се определя от цената на исковете, чието обезпечаване се иска – бъдещият установителен иск е неоценяем, а тези по чл. 87, ал. 3 ЗЗД са с предмет недвижими имоти и видно от тяхната характеристика и данни за данъчната им оценка, те са с цена над 1 000 лв.
Следователно, налице е и условието по чл. 274, ал. 4 ГПК.
Администриращият съд е извършил размяна на книжата между страните, като ответникът по частната жалба Т. „К” /в ликвидация/ е възразил в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК.
Касаторът твърди неправилност на обжалваното определение, като излага съображения, че е възстановена кооперация по смисъла на пар. 27 ПЗР ЗК и апелатвиният съд не е обсъдил представените доказателства, за да достигне до правилно заключение.
Представя приложение с основания за допускане на касационното обжалване, като се обосновава с чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Въззивният съд, като е потвърдил определението на първостепенния съд, е отказал да допусне обезпечение на бъдещите искове. Изложил е съображения, че след като молителят – ищец не е страна по договорите, с които ответникът се е разпоредил с вещи в полза на трети лица, то тези искове са вероятно неоснователни. Липсва правен интерес от заявения установителен иск, което го прави недопустим, а и не е налице обезпечителна нужда и интерес от обезпечаването му чрез поисканата обезпечителна мярка.
Касаторът не е посочил правният въпрос, който е от значение за резултата по обжалваното определение. Текстът на чл. 280, ал. 1 ГПК само в частта относно думата „съществен” е определен за противоконституционен с решение № 4 от 16.06.2009 г. по к.д. № 4/2009 г. на Конституционния съд на Република България /публ. ДВ на 23.06.2009 г./, което значи, че не е отпаднала необходимостта от преценка за допустимост на касационното обжалване. Общата предпоставка за селектиране изисква касаторът да се основава на материално-правен и/или процесуално правен въпрос, по който съдът се е произнесъл в обжалвания съдебен акт, независимо от това, дали същият въпрос има и принципно значение за правото.
В случая, касаторът общо се е позовал на чл. 390 и 391 ГПК, което не е равнозначно на идентифициране на значимия за спора правен въпрос. Двете норми определят условията, при които може да се иска обезпечение на бъдещ иск, родово и местно компетентния по молбата съд и изискването да се определи срок, в който да бъде предявен иска, ако обезпечението бъде допуснато; предпоставките, които следва да са налице, за да бъде уважено искането.
Следователно, без посочване на конкретен правен проблем, свързан с приложението на чл. 390 и 391 ГПК по конкретния спор, няма как да се прецени дали изясняването му е от значение за точното прилагане на закона, както се твърди в изложението по чл. 280 ГПК.
В самата частна касационна жалба страната също не засяга нито едно от конкретните съображения, послужили като основание на въззивния съд да откаже да допусне исканото обезпечение. Няма позоваване и на съдопроизводствено правило, което да е от значение за правилността на тези съображения или пък за валидността и допустимостта на съдебния акт.
Основните доводи на жалбоподателя са по същество – дали е действително възстановена кооперация. Може да се приеме, че е повдигнат въпроса за това писмените доказателства, представени с молбата по чл. 390 ГПК достатъчни ли са да установят твърдението по пар. 27 ПЗР ЗК. Той, обаче, няма отношение към извода на съда, че исковете по чл. 87, ал. 3 ЗЗД са вероятно неоснователни, който е изведен направо от предмета на същите /твърдения и петитум/ – няма как ищецът да иска разваляне на договори, по които не е страна.
По отношение на установителния иск пък съдът е приел, че той е недопустим, а не, че е вероятно неоснователен, както и, че поисканата обезпечителна мярка е неподходяща.
В заключение, не са налице условия за допускане до касационно обжалване на частната жалба.
МОТИВИРАН от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване частна жалба, подадена от Т.” К.”, гр. С. срещу определение № 98/03.02.2009 г., постановено по ч.гр.д. № 28/2009 г. от Пловдивския апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: