О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 350
София, 8.04. 2010 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести април, през две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 602 по описа за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от А. Б. П. от гр. С., чрез поверениците си адв. К адв. Валентин Б. , и двамата от АК-София, против решение № 124 от 20.10.2008 г., постановено по гр.д. № 346 по описа за 2008 г. на Софийския апелативен съд, с което е оставено в сила решението от 13.08.2007 г., постановено по гр.д. № 325/2002 г. на Софийския градски съд, с което са отхвърлени предявените от А. Б. П. и М. Г. Петрунова, и двамата от гр. С., против Е. В. Б. , П. Б. К. , О. Б. Петрунова, М. Б. Р., А. Иванов П. , Сийка Йорданова Петрунова и Александър Иванов П. , всички от гр. С., субективно съединени искове по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, за обявяване за окончателен на сключения на 17.12.1991 г. предварителен договор за продажба на недвижим имот, представляващ масивна жилищна сграда, находяща се в гр. С., бул. “. № 7, застроена на около 76,30 кв.м., състояща се от мазе, магазин, мецанин, два жилищни и един тавански етажи, при съседи: бул. “., сградата на бул. “. № 5, двор и сградата на бул. “. № 3, заедно с 1/3 ид. част от дворното място, цялото от 513 кв.м., съставляващо парцел ****, кв. 394 по плана на гр. С., м. “Център”.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон. В касационната жалба е инкорпорирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което касаторът сочи като основание за допускане на касационното обжалване хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси, обуславящи изхода на спора, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Изведените от касатора въпроси, които според него са от значение за спорното право са, валиден ли е предварителният договор, по силата на който е изповядан нищожен окончателен такъв и към кой момент следва да се преценяват наличето на предпоставките за обявяването на предварителен договор за окончателен. В подкрепа на твърденията си, касаторът посочва и представя решение № 1* от 22.09.1962 г. по гр.д. № 1061/1962 г. на І ГО на ВС, Тълкувателно решение № 94 от 07.09.1970 г. по гр.д. № 82/1970 г. на ОСГК на ВС, решение № 971 от 24.12.1960 г. по гр.д. № 7727/1960 г. на ІV ГО на ВС, решение по гр.д. № 138/2005 г. на ІІ ГО на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. по гр.д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, решение № 96 от 01.02.2002 г. по гр.д. 381/2001 г. на ІV ГО на ВКС, П. № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС и решение № 993 от 23.10.1986 г. по гр.д. № 13/1986 г. на ІІ ГО на ВС.
Ответницата по касационната жалба, М. Б. Р., чрез повереника си адв. Е от АК-София, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и изразява становище за недопускане на касационно обжалване. Останалите ответници по касационната жалба, М. Г. Петрунова, Е. В. Б. , П. Б. К. , О. Б. Петрунова, А. Иванов П. , Сийка Йорданова Петрунова и Александър Иванов П. , не представят писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК и не изразяват становище по жалбата и по допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и е депозирана в срока по чл. 283 ГПК.
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е основополагащ за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В конкретния случай като основание за допускане до касация на въззивното решение се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но е изведено и основание по чл. 280, ал. 1 т. 2 ГПК – въпрос, решаван противоречиво от съдилищата.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва правният въпрос/материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тази практика е задължителна, а това са – Постановленията на Пленума на Върховния съд, но не и тълкувателните решения на Общото събрание на Гражданската колегия, които служат за ръководство на съдилищата, приети при действието на Закона за устройство на съдилищата/отм./, както и тълкувателните решения на Общото събрание на гражданската и търговската колегии на Върховния касационен съд, приети при действието на Закона за съдебната власт, съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ. Затова незадължителната практика на Върховния касационен съд, доколкото е все пак противоречива, мястото й е в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. При новата касация Върховният касационен съд може да упражнява правораздавателната си функция – да правораздава по отделни дела само доколкото чрез това той уеднаквява съдебната практика или допринася за развитието на правото. В случая са представени седем решения на ВС и ВКС, в т.ч. и тълкувателни решения на ВС, които не обуславят трайна съдебна практика, поради което основанието за допускане на касационното обжалване следва да се квалифицира по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, както и тълкувателно решение № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, отнасящо се до спорни въпроси на производството за съдебна делба и ППВС № 1/1979 г. по някои въпроси на неоснователното обогатяване, чиито разрешения не са актуални за настоящия случай.
Основанието за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е налице, когато даден правен въпрос /процесуален или материалноправен/, от който зависи изхода на спора, се решава противоречиво от съдилищата. Основанието по този законов текст не е противоречието между съдебни актове по идентични казуси, а противоречие в практиката на съдилищата, произнесли се с необжалваеми съдебни актове по правен въпрос, от който зависи изхода на спора и който е бил предмет на разглеждане по конкретното дело. В конкретния случай се сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на съдилищата и са представени посочените по-горе съдебни решения.
Първият изведен от жалбоподателя въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл и който е от значение за спорното право, е предварителният договор от 17.12.1991 г., предмет на настоящото производство, поражда ли задължението за сключване на окончателен такъв. Въззивният съд е приел, че процесният предварителен договор е действителен и като такъв е пораждал задължението за страните да сключат окончателен договор за продажбата на имота. Така че, САС се е произнесъл по този въпрос в съответствие с цитираната съдебна практика. Приел е също така, че със сключването на окончателния договор от 02.04.1992 г., облигационното задължение по предварителния договор от 17.12.1991 г. се е реализирало, като евентуалната порочност на договора за продажба, в случая нищожност, не може да възстанови съществуването в правния мир на вече реализирано облигационно задължение. Не са представени доказателства за наличието на съдебна практика в обратна насока, поради което настоящата инстанция счита, че касаторът не е обосновал наличието на основание за допускане на касационно обжалване по изведения от него материалноправен въпрос. От цитираната по-горе съдебна практика може да се направи извод, че нищожният договор за продажба на недвижим имот би играл ролята на предварителен такъв, ако отговаря на изискванията на чл. 19, ал. 1 ЗЗД, но съдът не е сезиран с такъв иск, поради което този въпрос е извън предмета на делото.
Вторият въпрос, формулиран от жалбоподателя касае действието във времето на актовете на Конституционния съд, с които се обявяват за противоконституционни отделни нормативни разпоредби. Към момента на постановяване на въззивното решение разпоредбата на чл. 28, ал. 1 от Закона за паметниците на културата и музеите, не е действала, поради обявяването й от КС на РБ за противоконституционна, поради което неправилно САС се е позовал в решението си на нея. Независимо от това, произнасянето по този въпрос от страна на въззивния съд не е определило изхода на спора, поради което не може да послужи за основание за допускане на касационно обжалване. Останалите въпроси касаят твърдения, които се отнасят до неправилност на решението, изразяващи се в допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, които се отнасят до основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК и биха подлежали на проверка при условие, че се допусне касационното обжалване, но не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 и т. 2 от ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 124 от 20.10.2008 г., постановено по гр.д. № 346 по описа за 2008 г. на Софийския апелативен съд по касационна жалба с вх. № 7* от 24.11.2008 г. на А. Б. П. от гр. С..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: