1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 351
гр. София, 12.05.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на дванадесети април през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2342 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Н. Банков срещу решение № 616 от 31.03.2015 г. по в. гр. дело № 144/2015 г. на Варненски окръжен съд, Гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 5227 от 10.11.2014 г. по гр. дело № 7708/2014 г. на Варненски районен съд, 7 състав и [фирма] е осъдено да заплати на [фирма], [населено място], [община] сумата 600 лв. – направени разноски за въззивното производство на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт ответникът [фирма], [населено място] е осъден да заплати на ищеца [фирма], [населено място], [община] сумата от 15 973,52 лв., представляваща заплатена на отпаднало основание сума поради отмяна с влязло в сила Решение № 14853/12.11.2013 г. по адм. дело № 9805/2013 г. на петчленен състав на ВАС на раздел VII, т. 1 от Решение № Ц – 33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба – 11.06.2014 г., сумата 764,71 лв. – обезщетение за забава, считано от 22.12.2013 г. до 11.06.2014 г., както и сумата 1 688,94 лв. – направени по делото разноски за първоинстанционното производство на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение поради постановяването му по нередовна искова молба, евентуално за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В писмено изложение към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. „Следва ли ищецът да направи уточнение в исковата молба какви са взаимоотношенията между него и ответника и да посочи тези отношения дали се основават на облигационна връзка или не, или се основават на административен акт или не? Редовна ли е искова молба, в чиято обстоятелствена част не са изложени ясно и безпротиворечиво твърдения за източника на правоотношението, съответно фактите от които произтичат претендираните права? Води ли до невъзможност да се индивидуализира спорният предмет несъответствието между посочените в исковата молба основание и петитум?” – противоречие с решение № 494/15.06.2010 г. по гр. д. № 673/2010 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 348/26.10.2011 г. по гр. д. № 473/2010 г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 270/28.06.2010 г. по гр. д. № 448/2009 г. на ВКС, ГК, І г. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
2. „Каква е правната характеристика и кой е правопораждащият юридически факт на облигационното правоотношение по осигуряване на достъп до електропреносната мрежа между оператора на електроразпределителната мрежа и производителя на електрическа енергия от възобновяеми източници и кой е моментът, от който то възниква? Представлява ли решението на ДКЕВР, издадено на основание чл. 30, ал. 1, т. 13 и чл. 21, ал. 1, т. 8 ЗЕ, правно основание за възникване на правоотношение по осигуряване на достъп до електропреносната мрежа между оператора на електропреносната мрежа и производителя на електрическа енергия от възобновяеми източници? Неопределеността на дължимото възнаграждение по договора за осигуряване на достъп до електропреносната мрежа между оператора на електроразпределителната мрежа и производителя на електрическа енергия от възобновяеми източници води ли до отпадане на основанието за възникване на облигационното правоотношение по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД?” – противоречие с ППВС № 1/28.05.1979 г. по гр. д. № 1/1979 г., решение № 36/30.03.2011 г. по гр. д. № 384/2009 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 97/03.07.2013 г. по т. д. № 533/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 47/08.04.2013 г. по т. д. № 137/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/ и решение № 404/13.03.2000 г. по гр. д. № 1493/1999 г. на ВКС, V г. о. /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/.
3. Касаторът поддържа и евентуално допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в случай, че не се приеме дадената от него правна характеристика на облигационното правоотношение като такова за изработка и съответно се приеме за неотносима цитираната съдебна практика.
Ответникът в настоящото производство [фирма], [населено място], [община] /ищец в първоинстанционното производство/ оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Релевира доводи, че въззивният съд не се е произнасял по посочените от касатора правни въпроси, както и че исковата молба е редовна и претенцията е уточнена. Подробни съображения излага в представения писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от процесуално легитимирана страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК.
Въззивният съд е приел, че ищецът /въззиваем във въззивното производство и ответник в касационното производство/ е производител на електрическа енергия от възобновяем източник, собственик на ВяЕЦ „Ш.”, находяща се в [населено място], между ищеца и ответника с предишно наименование [фирма] е сключен договор № ТЕИ/2020/05.12.2005-3012-4001/22.01.2007 г. за присъединяване на обект на независим производител на електрическа енергия към собствената на ответника по иска електроразпределителна мрежа и за процесната вятърна електрическа централа, състояща се от един ветрогенератор, е издадено разрешение за ползване № СТ-12-111/11.02.2008 г. от ДНСК. Констатирал е, че между ищеца и [фирма] /сегашно наименование [фирма]/ на 01.11.2007 г. е сключен договор за изкупуване на електрическа енергия № 44/2007 г., произведена от възобновяем източник – ВяЕЦ „Ш.”, с обща инсталирана мощност 600 кW. Договор за достъп с оператора на преносната или на разпределителната мрежа от вида на посочения в чл. 30, ал. 1 от Закон за енергията от възобновяеми източници /ЗЕВИ/ /обн. ДВ, бр. 35/03.05.2011 г./ не е сключен преди сключване на договора за изкупуване на електрическа енергия. Решаващият съдебен състав е приел, че по делото не са ангажирани доказателства за подадени заявления съгласно чл. 36, ал. 1 ЗЕ и чл. 27 НРЦЕЕ /обн. ДВ, бр. 17/2004 г., отм. ДВ, бр. 38/2013 г./ от енергийните предприятия с образувани от тях цени за достъп и за утвърдени от комисията цени за достъп на тези производители до изменението на ЗЕ в сила от 17.07.2012 г. и в двумесечен срок след това. Изискуемият договор за достъп не е бил сключен между страните в рамките на посочения в § 197 от ПЗР на ЗИД ЗЕ срок – 17.09.2012 г., но ответникът по иска /въззивник/ е осигурявал достъп на ищеца /въззиваем/ до електроразпределителната мрежа. Предвид нормата на § 197 от ПЗР на ЗИД ЗЕ, ДКЕВР е била сезирана от собствениците на електропреносното и електроразпределителните предприятия в качеството им на лицензирани оператори на електрическа енергия с искане да бъде определена като част от условията за достъп до преди сключване на изискуемите от закона договори цената за достъп на производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници, ползващи преференциални цени, която да бъде определена по чл. 32, ал. 4 ЗЕ като временна цена, с оглед необходимостта от допълнително време за събиране на цялостната необходима информация в рамките на процедурата по утвърждаване на цени, предвидена в Наредба за регулиране на цените на електрическа енергия.
Въззивната инстанция е обсъдила разпоредбите на чл. 84, ал. 2 ЗЕ /обн. ДВ, бр. 54/2012 г., в сила от 17.07.2012 г./, чл. 104 ЗЕ, чл. 30, ал. 1, т. 13 ЗЕ, чл. 36, ал. 1 ЗЕ и чл. 27 НРЦЕЕ /обн. ДВ, бр. 17/2004 г., отм. ДВ, бр. 38/2013 г./, §197 от ПЗР на ЗИД ЗЕ и чл. 32, ал. 4 ЗЕ и е установила, че на основание § 197 от ПЗР на ЗИД ЗЕ и чл. 32, ал. 4 ЗЕ по исканията на електропреносното и електроразпределителните предприятия от 13.09.2012 г. за определяне на цени за достъп е взето решение № Ц-33/14.09.2012 г. от ДКЕВР, с което са определени временни цени за достъп /като част от условията за достъп до преди сключване договори за достъп/, които да бъдат заплащани ежемесечно от производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници, ползващи преференциални цени, за количествата продадена електроенергия, считано от 18.09.2012 г.
Констатирала е, че за периода 18.09.2012 г. – 31.10.2013 г. ответникът по иска е издал фактури за определени суми, представляващи цена за достъп в размера, посочен в решението на ДКЕВР от 14.09.2012 г. /раздел VІІ, т. 3/, с изявление за прихващане от 29.10.2012 г. е прихванал сумата 349,51 лв. по фактура № [ЕГН]/11.10.2012 г. със свои насрещни вземания към ищеца и останалите суми са заплатени от [фирма] на [фирма] по банков път с платежни нареждания на посочените в издаденото от Банка [фирма] удостоверение рег. № 03-10-00954/1/10.06.2014 г. дати. Решаващият съдебен състав е приел, че основанието за заплащане на цената за достъп в размер 15 973,52 лв. е решението на ДКЕВР от 14.09.2012 г., с което държавата на основание §197 от ПЗР на ЗИД ЗЕ урежда фактическите отношения между страните преди сключване на договор между тях.
За да направи извод за основателност на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, въззивният съд се е аргументирал с отмяната на решението на ДКЕВР в частта по раздел VІІ т. 3, извършена с решение № 7159/27.05.2013 г. по адм. дело № 1238/2013 г. на ВАС, ІV отделение, оставено в сила с решение № 14853/12.11.2013 г. по адм. д. № 9805/2013 г. от петчленен състав на ВАС. Изложил е съображения, че с отмяната на решението на ДКЕВР, представляващо индивидуален административен акт, отпада с обратна сила и основанието, на което е заплатена процесната сума, защото тя не е платена по силата на сключен между страните и обвързващ ги договор, съответно по силата на приети и действащи общи условия. Отмяната на незаконосъобразен индивидуален административен акт, имаща конститутивно действие, заличава с обратна сила правните последици от акта от момента, когато те са възникнали /в случая от издаването му/.
Въззивната инстанция е съобразила и обстоятелството, че с решение № Ц-6/13.03.2014 г. на ДКЕВР са определени, считано от 13.03.2014 г., цени за достъп до електроразпределителната мрежа на „ЕНЕРГО-ПРО МРЕЖИ АД” за производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници, която се изкупува по преференциални цени, в размер на 0.00 лв., и по силата на одобрените с решение № ОУ-9/20.05.2013 г. на ДКЕВР общи условия и одобрените с решението на ДКЕВР от 13.03.2014 г. цени, окончателно дължимата цена за услугата „достъп” е определена в размер на 0 лв., считано от 13.03.2014 г.
Предвид акцесорния характер на вземането за обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата по чл. 86, ал. 1 ЗЗД и връчената на 14.12.2013 г. нотариална покана до въззивника за плащане на недължимо заплатените суми, представляващи цена за достъп, е направен извод за дължимост на обезщетение за забава за периода от 22.12.2013 г. до 11.06.2014 г. в размер на 764,71 лв.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора въпроси и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посочените в т. 1 от изложението процесуалноправни въпроси се отнасят до допустимостта на въззивното решение, но не обуславят извод за допускане на касационното му обжалване, тъй като не са решени в противоречие с постоянната практика на ВКС. Съгласно задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985 г. и множество решения, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК, съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното искане и по начина, който е поискан от ищеца. Решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Когато съдът се е произнесъл по непредявен иск, по незаявена претенция постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Съгласно Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ВКС дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор, произнасяне по спорния предмет на делото, който се въвежда с исковата молба. Предмет на делото е спорното материално субективно право – претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска. Ищецът е длъжен в исковата молба да посочи фактическите обстоятелства, на които основава иска си и които позволяват да се индивидуализира твърдяното от него субективно право или правоотношение, чиято защита претендира. Задължение на съда е да определи правното основание на иска въз основа на изложените в исковата молба фактически основания и петитум. В този смисъл са ППВС № 6/21.02.1979 г., решение № 51/07.04.2009 г. по т. дело № 623/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 176/03.11.2010 г. по т. дело № 118/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 186/26.11.2010 г. по т. дело № 417/2009 г. на ВКС, ТК, посочените от касатора решения и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК. В настоящия случай ищецът в исковата молба и депозираното преди съдебното заседание становище е изложил ясно и конкретно твърдените от него факти и обстоятелства, от които произтичат претендираните права и въз основа на които въззивният и първоинстанционният съд са определили правната квалификация на предявените искове.
Формулираните от касатора материалноправни въпроси в т. 2 от изложението са от значение за спора, но не отговарят на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1/28.05.1979 г. по гр. д. № 1/1979 г., според третия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД подлежи на връщане даденото с основание, което е отпаднало с обратна сила. В постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212/23.12.2015 г. по т. д. № 2956/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 155/11.01.2016 г. по т. д. № 2611/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/11.01.2016 г. по т. д. № 3018/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 7/26.04.2016 г. по т. д. № 3196/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 28/28.04.2016 г. по т. д. № 353/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. е прието, че с отмяната на Решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, имащо характер на индивидуален административен акт, отпада с обратна сила основанието за начисляване в тежест на производителите на електрическа енергия на задължения /цени/ за предоставената услуга достъп до електропреносната и/или електроразпределителната мрежа от страна на операторите на електропреносната и/или електроразпределителната мрежа. В решението по т. д. № 3196/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. е изразено разбирането, че при липсата на сключен писмен договор за достъп до преносната и разпределителната мрежа между производителите на електрическа енергия и операторите на електропреносната и електроразпределителната мрежа по реда на чл. 30, ал. 1 ЗЕВИ, чл. 104 ЗЕ и § 197, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗЕ и фактическо присъединяване към мрежата на съответния оператор задължението на производителите на електрическа енергия за заплащане на цена за достъп на съответния оператор на електропреносната или електроразпределителната мрежа възниква от смесен фактически състав, включващ частноправен елемент – фактическото присъединяване към мрежата на оператора, независимо, че не е налице писмен договор, и административноправен елемент – решението на ДКЕВР за определяне на временна цена за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи. В горепосочените съдебни актове на ВКС е направен извод, че отпадането с обратна сила на правните последици, разпоредени с отмененото от ВАС решение на ДКЕВР, означава липса на предвидения в ЗЕ административноправен елемент за начисляване на производителите на електрическа енергия на цена за достъп до електропреносната и електроразпределителната мрежа в размера на цените, определени с отменения акт на ДКЕВР, т. е. налице е правното основание на чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Като е приел, че с отмяната на решение № Ц-6/13.03.2014 г. на ДКЕВР, представляващо индивидуален административен акт, отпада с обратна сила и основанието, на което е заплатена процесната сума, защото не е платена по силата на сключен между страните и обвързващ ги договор, съответно по силата на приети и действащи общи условия, и отмяната на незаконосъобразен индивидуален административен акт, имаща конститутивно действие, заличава с обратна сила правните последици от акта от момента, когато те са възникнали /в случая от издаването му/, въззивната инстанция не се е отклонила от постоянната практика на ВКС.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК хипотезата на посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. Цитираното от касатора решение № 404/13.03.2000 г. по гр. д. № 1493/1999 г. на ВКС, V г. о. е неприложимо към настоящия казус, тъй като се отнася до договор за изработка. По релевантните правни въпроси е формирана постоянна практика на ВКС, поради което предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не са осъществени.
Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай по релевантните процесуалноправни и материалноправни въпроси е създадена постоянна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Варненски окръжен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника за касационното производство не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че са направени.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 616 от 31.03.2015 г. по в. гр. дело № 144/2015 г. на Варненски окръжен съд, Гражданско отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.