О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№351
Гр. София, 22.06.2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на деветнадесети юни през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
КРАСИМИР ВЛАХОВ
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр. д. № 1155 по описа на ВКС за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма]- [населено място] срещу Решение № 7 от 11.01.2018 г. по в. гр. д. № 269/2017 г. на Великотърновския апелативен съд. С посоченото въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 114 от 28.03.2017 г. по гр. д. № 698/2016 г. на Великотърновския окръжен съд, с което на основание чл.109 ЗС касаторът е осъден да преустанови ползването на вещите на [фирма]- [населено място], а именно земя, ж.п. линии и траверси, намиращи се в поземлен имот кв.910- УПИ ІV в източна промишлена зона на [населено място], като преустанови преминаването през тях, както и, на основание чл.59 ЗЗД, да заплати на [фирма]- [населено място] обезщетение за неоснователно преминаване на железопътния състав на [фирма]- [населено място] в двете посоки- към ж.п. гара Горна О. и обратно до базата му в [населено място] през ж.п. релсовия път на ищеца от 1 260 кв.м., намиращ се в поземлен имот кв.910- УПИ ІV в източна промишлена зона на [населено място], за периода 01.01.2014 г.- 15.10.2015 г., в размер на 29 811,60 лв., която сума е изчислена на база броя преминавания /364/ по цена, съобразно ценова листа на ДП „Национална компания Железопътна инфраструктура”, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба /15.10.2015 г./ до окончателното й плащане. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените срещу касатора искови претенции бъдат отхвърлени.
В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани материалноправни въпроси, които според касатора са обуславящи за изхода на делото и по които се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната и казуалната практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, респ. в противоречие с актове на Конституционния съд и на Съда на Европейския съюз по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Тези въпроси, уточнени и конкретизирани съобразно указанията на т.1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/ 2009 г. на ОСГТК, са следните:
1. Какво е доказателственото значение на актовете за държавна и общинска собственост?
2. Намира ли пряко приложение Директива 2001/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 26.01.2001 г. „Относно разпределянето на капацитета на железопътната инфраструктура и събирането на такси за ползване на железопътната инфраструктура” в отношенията между частноправни субекти във връзка с ползване на обекти на железопътна инфраструктура, собственост на една от спорещите страни?
Ответникът по касационната жалба – [фирма]- [населено място] е депозирал по реда на чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор, с който моли касационното обжалване да не бъде допускано поради липса на предвидените в чл.280, ал.1 ГПК основания за това. Претендира присъждане на направените в касационното производство разноски за адвокатски възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените от [фирма] против [фирма] обективно кумулативно съединени искове по чл.109 ЗС и чл.59 ЗЗД, въззивният съд е приел, че процесният вътрешнозаводски жп. ареал е собственост на ищцовото дружество на основание чл.17а ЗППДОбП /отм./- като държавна собственост, предоставена за стопанисване и управление на държавното предприятие „Захарни заводи”, чийто правоприемник е [фирма]. Правният извод, че процесните обекти са били собственост на държавата като предпоставка да се придобият от преобразуваното в търговско дружество държавно предприятие, на които са били предоставени за стопанисване и управление, е бил направен въз основа на представените по делото актове за държавна собственост от 1994 г., за които е прието, че до доказване на противното доказват правото на собственост на държавата, като тяхното легитимиращо действие не е оборено по делото. По отношение на исковата претенция с правна квалификация чл.59 ЗЗД са изложени мотиви, че според приложена по делото справка за преминаванията на железопътни композиции на [фирма] през индустриалния клон на [фирма], за периода 01.01.2014 г.- 16.10.2015 г. са били осъществени 364 бр. преминавания, като според изслушаното по делото експертно заключение, цената за използване на железопътен път във връзка с индустриални ж.п.клонове и коловози за 1 линеен метър е 0,065 лв. за 24 часа, и следователно таксата за 1 260 метра е 81,90 лв. за преминаване в едната посока, при което общият размер на дължимото от ответника обезщетение е 29 911,60 лв. Това заключение се основава на Ценовата листа на Държавно предприятие „Национална компания „Железопътна инфраструктура”, за която въззивният съд е приел, че следва да намери приложение за конкретния случай, доколкото същата се отнася именно до отношенията, свързани с ползване на ж.п. път във връзка с индустриални клонове и коловози. Изложени са нарочни съображения за неприложимост на Директива 2001/14/ЕО от 26.02.2001 г. на Европейския парламент и на Съвета от 26 февруари 2001 година за разпределяне капацитета на железопътната инфраструктура и събиране на такси за ползване на железопътна инфраструктура и за сертифициране за безопасност, като е посочено, че същата се отнася до принципите и процедурите, които се прилагат по отношение на определянето и събирането на такси за железопътна инфраструктура и за разпределяне на нейния капацитет, като самото определяне на таксата се извършва от управителя на съответната инфраструктура, а когато същият не е независим от железопътни предприятия по отношение на юридическата си форма, организация или функции за вземане на решение, тези функции се изпълняват от таксуващ орган, независим от което и да е железопътно предприятие. На това основание с ПМС № 92 от 04.05.2012 г. е приета Методика за изчисляване на инфраструктурните такси, събирани от управителя на железопътната инфраструктура, с която се въвеждат изискванията на Директива 2001/14/ЕО, като тази методика е приета на основание чл.35, ал.2 от Закона за железопътния транспорт. Доколкото обаче не са предмет на регулиране от този закон дейностите на вътрешния железопътен транспорт на дружества или предприятия, с изключение на дейностите, свързани с изискванията по техническата експлоатация и безопасността на движението /чл.2, т.3 ЗЖПТ/, въззивният съд е приел, че посочената методика не може да намери приложение в отношенията между страните, като по правило дължимото обезщетение за ползване без основание на чужда вещ се определя по пазарни цени за вещи от същия вид.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира, че не е налице основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното въззивно решение по поставените от касатора материалноправни въпроси. Макар и първият от тях, свързан с доказателственото значение на актовете за държавна и общинска собственост, действително да е от обуславящо значение за материалноправната легитимация на ищеца предвид твърдяното от него придобиване на собствеността на основание чл.17а ЗППДОбП /отм./, не е налице твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по въпроса. Аналогично на възприетото в Тълкувателно решение № 11/ 2012 г. от 21.03.2013 г. по т.д. № 11/ 2012 г. на ОСГК на ВКС досежно доказателственото значение на констативния нотариален акт, на основание чл. 179, ал. 1 ГПК актът за държавна или общинска собственост се ползва с обвързваща материална доказателствена сила само за отразените в него факти, а за собствеността на държавата /общината/ следва да му се признае легитимиращо действие, по силата на която актуваният имот се счита за държавна /общинска/ собственост, до доказване на противното, като държавата, респ. общината не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен актът /Решение № 149/ 12.06.2013 г., гр.д.№ 647/ 2012 г., ІV г.о./. В конкретния случай въззивният съд правилно е зачел легитимиращия ефект на представените по делото актове за държавна собственост от 1994 г., който не е оборен от събраните по делото доказателства, още повече като се има предвид, че ответната страна не противопоставя собствени права върху процесните обекти, а и самата й защитна позиция, обективирана в отговора на исковата молба, включва взаимноизключващи се възражения- че тези обекти не са собственост на държавата, респ. че представляват публична държавна собственост. Колкото до въпроса за приложимостта на Директива 2001/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 26.01.2001 г. „Относно разпределянето на капацитета на железопътната инфраструктура и събирането на такси за ползване на железопътната инфраструктура”, настоящата инстанция намира същият за неотносим, доколкото не е от обуславящо изхода на спора значение. Този въпрос е поставен от касатора във връзка с оплакванията му за неправилност на въззивното решение в частта относно размера на исковата претенция по чл.59 ЗЗД. Следва да се има предвид обаче, че доколкото основанието на иска /т.е. ползването без основание от страна на ответника на вещ, собственост на ищеца/ е доказано, съдът не може да отхвърли иска като недоказан по размер, а е длъжен да определи същия по свое усмотрение или като вземе предвид заключението на вещо лице /чл.162 ГПК/. Следователно, при определяне размера на един доказан по размер иск за парично обезщетение, чийто размер не е нарочно нормативно определен, съдът е свободен да определи същия, преценявайки дали да ползва експертна преценка и въз основа на какви критерии да формира изводите си за конкретното стойностно изражение на обезщетението. В тази смисъл, като се изхожда на конкретиката на случая, въззивният съд не е бил длъжен да ползва по аналогия Ценовата листа на Държавно предприятие „Национална компания „Железопътна инфраструктура”, но доколкото е възприел този подход, за да обоснове размера на присъденото обезщетение по чл.59 ЗЗД, решението му може да се определи като неправилно на това основание. За пълнота на изложението следва да се посочи, че обективираните в атакуваното решение мотиви за неприложимост в случая на Директива 2001/14/ЕО следва да бъдат споделени. Поначало приматът на правото на ЕС не обуславя извод за пряка приложимост на директивата, доколкото същата обвързва държавите-членки, до които е адресирана, само с оглед постигане на поставената в нея цел, но държавите-членки решават по своя преценка с какви средства и под каква форма да въведат съдържанието на директивата във вътрешното си право. Иначе казано, правното действие на директивата настъпва с влизането й в сила, но не измества автоматично националните разпоредби, а само задължава държавите-членки да приведат своето национално законодателство в съответствие с правото на ЕС. Само по изключение постоянната практика на Съда на ЕС приема, че гражданите на държавите-членки могат да се позовават пряко на отделни разпоредби от дадена директива пред собствените си държавни органи, стига тази разпоредба да е достатъчно ясна, определена и безусловна, т.е. такава по своето съдържание, че нейното въвеждане от националния законодател би се изразявало в простото й дословно възпроизвеждане /делото C.- 1970 г., делото van D.- 1974 г., делото E.- 1977 г. и др./. Освен това, разпоредбите на директивите могат да бъдат противопоставими само по спорове срещу държави, но не и срещу субекти на частното право /делото M. І- 1986 г./. В дадения случай Директива 2001/14/ЕО очевидно не може да намери приложение в спора между две търговски дружества, по който държавата не е страна, а и самата директива се отнася само до принципите и процедурите, които се прилагат по отношение определянето и събирането на такси за железопътна инфраструктура и за разпределянето на капацитета на железопътната инфраструктура /чл.1/, без да определя размер на тези такси, което е предоставено в компетентност на държавите-членки по реда, предвиден в чл.4. При това, според чл.1, т.3, б.”г” от Директивата, държавите-членки могат да изключат от обхвата на директивата железопътна инфраструктура — частна собственост, която съществува изключително само за да се използва от собственика на инфраструктурата за извършване на негови собствени товарни превози, а процесният случай попада именно в тази хипотеза. Следва да се посочи съща така, че макар и по въпроса за приложимостта на Директива 2001/14/ЕО касаторът да поддържа наличието на предвиденото в чл.280, ал.1, т.2 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, същият не е посочил нито един конкретен акт на КС или на Съда на ЕС, на който въззивното решение да противоречи по този въпрос.
С оглед гореизложеното, не са налице предпоставките на процесуалния закон за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС по спора.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация направените от последния разноски в производството, а именно сумата 1 200 лв. за адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 7 от 11.01.2018 г. по в. гр. д. № 269/2017 г. на Великотърновския апелативен съд, по касационната жалба на [фирма]- [населено място].
ОСЪЖДА [фирма]- [населено място] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на [фирма]- [населено място] направените в касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: