О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 351
гр. София, 26.06.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети май през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева ч.т.д. № 667 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 вр. чл.396, ал.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу определение № 4165 от 14.12.2016г. по ч.гр.д. № 5991/2016г. на Софийски апелативен съд, с което след отмяна на определение № 28554 от 02.12.2016г. по гр.д. № 15053/2016г. на СГС, ГО, I бр. състав е допуснато на основание чл.390 ГПК обезпечение на бъдещ иск, който ще бъде предявен от [фирма] срещу [фирма] на основание чл.232, ал.2 ЗЗД за сума в общ размер 55 351,09 лева с ДДС, представляваща наемна цена на основание договор за наем на техника от 01.05.2015г., сертификати № 2-4 и издадени въз основа на тях фактури № [ЕГН]/30.06.2015г.; № [ЕГН]/06.08.2015г. и № [ЕГН]/06.08.2015г. , чрез налагане на ЗАПОР върху банковите сметки на [фирма] в [фирма] до размера на сумата 55 351,09 лева.
Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение страда от сериозни пороци, тъй като обезпечение е допуснато, без да са налице условията за това. Твърди, че искът не е нито вероятно основателен, нито е налице обезпечителна нужда, нито допуснатата обезпечителна мярка е адекватна на търсената с иска защита. Излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд за вероятна основателност на бъдещия иск, като твърди, че представените от молителя „сертификати“ нямат характер на двустранен протокол по смисъла на чл.5 от договора за наем, както и не са подписани от законния представител на дружеството, нито от негов служител. Излага твърдения за неизискуемост на вземането, предмет на бъдещия иск, тъй като в договора е предвидено, че наемодателят предава фактура, придружена с двустранен приемо-предавателен протокол, но не е доказано това предаване и узнаване от дружеството за претендираното възнаграждение. Излага и съображения за липса на обезпечителна нужда с оглед липсата на доказателства, водещи до извод за реална опасност за интересите на молителя. На трето място поддържа, че обезпечителната мярка се явява неадекватна на търсената с иска защита, тъй като налагането на запор засяга съществено търговската дейност на дружеството, а и създава затруднения за обслужването на банкови договори за кредит, които изискват дружеството да няма запори, както и пречат на ответника да извършва разплащания. Твърди, че допусната обезпечителна мярка „запор на банковите сметки“, без да са индивидуализирани банките и без да е определено запорът да става последователно до размер на обезпечената претенция, се явява по същество недопустима и неадекватна.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател поддържа наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:
1. Допустимо ли е да се допусне обезпечителна мярка „запор на банковите сметки” на ответното дружество длъжник, без за целта да са поименно конкретизирани банковите институции като трето задължено лице, при които бъдещият ответник има разкрити банкови сметки, респективно вземания по тях? Твърди, че този въпрос се решава противоречи от съдилищата, като сочи определение № 2531 от 13.07.2015г. по т.д. № 1066/2015г. на Варненски окръжен съд, определение № 943 от 24.04.2013г. по в.гр.д. № 1381/2013г. на САС, ГК, определение № 2258 по в.гр.д. № 3854/2012г. на САС, определение № 31 от 10.02.2013г. по гр.д. № 16/2013г. на Окръжен съд – Сливен.
2. Адекватна ли се явява допуснатата обезпечителна мярка „запор на банковите сметки” на търсената с бъдещия иск защита, когато е допусната, без да са поименно конкретизирани банковите институции като трето задължено лице в тяхната последователност или дори и да са посочени конкретно, то да не е посочено запорът да се извърши последователно до достигане на пълния размер на исковете? Твърди, че въпросът се решава противоречиво, като сочи определение № 15 от 04.01.2017г. по в.ч.гр.д. № 6293/2016г. на САС, ТК, определение № 1622 от 12.12.2010г. по ч.гр.д. № 1231/2016г. на ПАС.
3. За да се допусне обезпечителна мярка „запор на банковите сметки”, трябва ли банковата сметка да е индивидуализирана? Твърди, че въпросът се решава противоречиво от съдилищата, като сочи определение № 208 от 23.06.2009г. по т.д. № 149/2009г. на Бургаски апелативен съд, определение № 31 от 10.01.2013г. по гр.д. № 16/2013г. на Окръжен съд – Сливен, определение № 2531 от 13.07.2015г. по т.д.№ 1066/2015г. на Варненски окръжен съд.
4. Обезпечителна мярка „запор на банковите сметки”, без да са посочени конкретни банки, тяхната последователност до покриване на пълния размер на бъдещия иск, може ли да се определи като свръх обезпечение?
5. Допустимо ли е за обезпечаване на иск за едно вземане да бъдат налагани като обезпечителни мерки запори върху всички банкови сметки на ответника, без конкретизиране на банката/банките, всеки от които до размер на исковата сума?
6. Би ли следвало да се търси поредност в налагането на обезпечителната мярка „запор на банковите сметки” във всички банки?
Поддържа, че последните три въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът [фирма] оспорва частната касационна жалба. Възразява, че не са налице визираните от жалбоподателя предпоставки на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, тъй като релевираните от жалбоподателя въпроси касаят неотносими към спора съдебни актове – въззивната инстанция е допуснала обезпечение чрез запор върху банковите сметки на длъжника само в една банка, а не във всички банки. Излага съображения за неоснователност на частната касационна жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3, т.2 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.
За да постанови определението си, въззивният съд е обсъдил изложените в молбата за допускане на обезпечение твърдения и представените писмени доказателства и е приел, че исковата претенция за осъждане на ответника в качеството у на наемател да плати на ищеца в качеството му наемодател договорена наемна цена е допустима и вероятно основателна с оглед доказателствата, представени с молбата, от които се установяват правно-релевантните факти, изложени в молбата. Приел е, че за ищеца съществува интерес от поисканата обезпечителна мярка – запор на банковите сметки на ответното дружество, като посочената обезпечителна мярка е подходяща с оглед обезпечителната нужда. Посочил е, че искът е осъдителен за парична сума и без поисканата обезпечителна мярка съществува опасност да не получи защита на своите права по евентуално осъдително решение. Поради това е допуснал обезпечение на бъдещия иск чрез налагане на запор върху банковите сметки на ответника в [фирма] до размер на сумата, предмет на иска.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което според чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставените от частния жалбоподател правни въпроси, отнасящи се до допустимостта и адекватността на обезпечителна мярка „запор на банкови сметки”, без да са конкретизирани банковите институции и тяхната последователност и без да е посочено запорът да се извърши последователно до достигане на пълния размер на исковете, не съответстват на данните по делото. С обжалваното определение е допусната обезпечителна мярка „запор” на банковите сметки на ответника в само в една конкретно посочена банка до размер на сумата, предмет на обезпечавания бъдещ иск, поради което формулираните правни въпроси не са релевантни и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Посочването на банката, в която са разкрити сметки на ответника, е достатъчно за допускане на исканата обезпечителна мярка, като съгласно трайноустановената съдебна практика в производството по допускане на обезпечение съдът не проверява съществуването на вземането или дали длъжникът е негов титуляр.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. При този изход на делото на частния жалбоподател не следва да се присъждат разноски за настоящото производство. На ответника следва да бъдат присъдени разноски, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на 1800 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 4165 от 14.12.2016г. по ч.гр.д. № 5991/2016г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], бул. „Ц. Б. III Обединител“ № 37 да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата 1 800 лева /хиляда и осемстотин лева/ – адвокатско възнаграждение за настоящото производство на основание чл.78, ал.3 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: