4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 351
С., 27.05.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на седемнадесети май две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 986/ 2010 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на И. Г. Т. – ЕТ с фирма “Гид – 88 – И. Т.” – [населено място], [община] срещу Решение №576 от 1.VІІ. 2010 г. по гр.д. № 755/ 2009 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е отменено Решение № 242 от 12.VІ.2009 г. по гр.д. № 579/ 2008 г. на Пловдивски окръжен съд и е постановено друго, с което И. Г. Т. – ЕТ с фирма “ГИД – 88 – И. Т.” – [населено място], [община] е осъден да плати на [фирма] – [населено място] 11 764.19 лв. – неплатнен остатък от стойността на продадено гориво и 1 741.70 лв. – обезщетение за забавено плащане, с оплакване за неправилност и необоснованост на решението. В Изложение, съгласно чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК, жалбоподателят поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси от значение за изхода на делото: за регулиране на изпълнението на търговската сделка според “уговореното друго” по чл. 327 ал. 1 ТЗ, изразяващо се в симулативни отношения между страните по делото и трети лица, и за урегулиране на отношенията им спрямо прикритата сделка и задължението на съда да установи действителните отношения по чл. 17 ЗЗД, за които поддържа, че са решени в противоречие със съдебната практика и че се решават противоречиво от съдилищата – основание по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК. Представя съдебна практика на ВКС: Р.№35/1.ІІІ.1966 г. по гр.д.№195/1965 г. на ОСГК, Р.№ 807/5.V. 1997 г. по гр.д.№1516/1996 г. и Р.№925/20.Х.1998 г. по гр.д.№ 1150/ 1996 г. Жалбоподателят излага, че процесуалноправни въпроси: за задължението по чл. 235 ГПК да обсъди всички доказателства и доводите на страните, са решени в противоречие с практиката на ВКС по чл. 235 ГПК и по чл. 188 ал. 1 ГПК (отм.) – ППлВС №7/1965 г. и Р.№1/2001 г. на ОСГК на ВКС. Иска да се допусне касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба [фирма] – [населено място] по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва по същество жалбата, както и основателността на искането за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е отменено първоинстанционно решение, с което са отхвърлени осъдителни искове, които са уважени, както и че обжалваемият интерес не е до 1000 лв. (чл. 280 ал. 2 ГПК, редакция Д.в. бр.59/2007 г.), намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
За да отмени първоинстанционното решение и да уважи исковете, въззивният съд е приел, че ответникът дължи неплатената стойност на закупени горива и не е уважил възражението му, че не той дължи сумите, а лицата, които са зареждали автомобилите си при ищеца, които са били назначени на работа при ответника, за да ползват лиценза на фирмата му за международен превоз на товари, но са работили за себе си. Като е обсъдил гласните доказателства за установената между страните по делото и свидетелите Н. Г. и В. В. практика по зареждането на автомобили в бензиностанцията на ищеца, и въз основа на изслушаната счетоводна експертиза за осчетоводяването при страните по делото на издадените от ищеца 20 бр. данъчни фактури, за ползвания от ответника данъчен кредит след отразяването им в дневниците за покупки по ЗДДС и за извършените от ответника плащания с изключение на процесните суми, съдът е заключил, че за ищеца, св.Г. е действал от името на фирмата на ответника, затова документите са предоставяни на ответника. Приел е, че дори да е имало скрити отношения между ответника и св.Г. и св.В., те не са били известни на ищеца, за когото търговските отношения са с ответника – че между страните по делото е налице търговска продажба по чл. 327 ТЗ и купувачът дължи плащане стойността на стоката, ответникът, като търговец, е обвързан от разпоредбата на чл. 301 ТЗ – с предоставените му от ищеца данъчни фактури, осчетоводяването им и представянето им за ползване на данъчен кредит, той е узнал за сключената от св.Г. търговска сделка, която го задължава, не се е противопоставил и е потвърдил действията му с ползвания от сделката данъчен кредит. Съдът не е възприел твърдението на ответника за симулативни негови отношения със св. Г. и В., с които е бил сключил трудови договори, поради данните затова, заявени единствено от св. Ташолова – съпруга на ответника, и поради опровергаването симулативността на трудовите договори от счетоводната експертиза, установила получавано трудово възнаграждение и съответно осигуряване. Отношенията, установени от ответника и св.Г., съответно А. Г., във връзка с покупко-продажба на МПС, не е дало основание на съда да приеме, че действителните им отношения не произтичат от посочените трудови договори.
От изложените от жалбоподателя материалноправни въпроси, релевантните за спора въпроси са: за задължението на купувача за плащане на цената по търговска сделка по чл. 327 ал. 1 ТЗ и възможността ответникът да установи, че е “уговорено друго” – че купувачи са други лица, които са работили при него по трудови договори, но за себе си (симулативни отношения), като са ползвали лиценза му за международен превоз на товари, както и за задължението на съда да установи действителните отношения по чл. 17 ЗЗД. Тези въпроси обуславят изхода на спора, но не са решени от въззивния съд в противоречие със съдебната практика, нито жалбоподателят, като поддържа основание по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК, доказва, че същите се решават противоречиво от съдилищата. В съответствие с практиката на ВКС, изложена и в Р.№35/1.ІІІ.1966 г. по гр.д.№ 195/ 1965 г. на ОСГК и Р.№807/5.V.1997 г. по гр.д. №1516/ 1996 г., въззивният съд е обсъдил събраните доказателства и е преценил доводите на страните във връзка с възражението на ответника, че не той, а други лица, назначени от него по трудови договори, които са симулативни, са купувачи на полученото от ищеца гориво и дължат плащане на стойността му, което възражение на ответника е приел за неоснователно. Несъгласието на жалбоподателя с направените правни изводи, съставлява основание за касационно обжалване по чл. 281 т. 3 ГПК, а не основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК.
Неоснователно жалбоподателят поддържа, че процесуално -правният въпрос за задължението на съда по чл. 235 ГПК да обсъди всички доказателства и доводите на страните, е решен в противоречие с практиката на ВКС – ППлВС №7/1965 г. и Р. №1/2001 г. на ОСГК на ВКС. Безспорна и трайноустановена е съдебната практика, че съдът следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата на доказателствената тежест правнорелевантни факти, като обсъди всички доказателства, и доводите на страните, съгласно чл. 188 ал. 1 и ал. 2 ГПК (отм.), в който смисъл е и посочената практика. Изложеният процесуален въпрос е важен, тъй като има отношение към правилността на решението, но съдът не е процедирал неправилно – приложил е правилата за разпределение на доказателствената тежест, обсъдил е в тяхната взаимна връзка релевантните за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, изпълнявайки задълженията си по чл. 235 ал. 2 ГПК. За да не даде вяра на посочената свидетелка, на което има право като инстанция по същество, съдът е изложил съображенията си, както и подробни съображения защо приема за неоснователно възражението на ответника за твърдяни симулативни отношения между него и посочените лица, както и за неотносимостта към спора на отношенията по покупко – продажба на МПС между ответника и св.Г. (съответно съпругата му). С тези си действия въззивният съд не е процедирал неправилно и не се е произнесъл в противоречие със съдебната практика.
По изложените съображения искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно, поради което Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 576 от 1.VІІ.2010 г. по гр.д. № 755/ 2009 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: