8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 351
София, 27.06.2018 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи юни през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 15 от 2018 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№6784/24.10.2017г., подадена от В. С. В. от [населено място] срещу решение №139/20.09.2017г., постановено от Сливенския окръжен съд, Гражданско отделение по в.гр.д.№384/2017г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният по реда на чл.124, ал.1 ГПК иск от В. С. В. против Е. Н. Д. за признаване за установено, че В. С. В. е собственик на основание давностно владение, упражнявано от края на м.март, 2000г. до момента, на 2/5 ид.части от ПИ с идентификатор 67338.504.83 по КККР на [населено място], с адрес [населено място], ул.“Д. П.-Д.“ №28А, с площ от 128кв.м., ведно с построените в този имот сгради – сграда с идентификатор 67338.504.83.1 с площ от 32 кв.м. на един етаж, представляваща еднофамилна жилищна сграда, сграда с идентификатор 67338.504.83.2 с площ 18 кв.м. на един етаж, представляваща хангар, депо, гараж, сграда с идентификатор 67338.504.83.3 с площ от 26 кв.м. на един етаж, представляваща друг вид сграда за обитаване; отхвърлен е като неоснователен предявеният по чл.59 ЗЗД от В. С. В. против Е. Н. Д. иск за присъждане на необходимите и полезни разноски, направени в ПИ с идентификатор 67338.504.83; отхвърлено е като неоснователно искането на В. С. В. по чл.72 ЗС за признаване спрямо Е. Н. Д. на право на задържане върху имота до заплащане на извършените подобрения.
В изложението към подадената от В. С. В. касационна жалба се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК /в редакцията на процесуалния закон, действаща към датата на подаване на касационната жалба/, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на съдилищата и на ВКС по процесуалноправни и материалноправни въпроси, които също така имат значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, както следва:
1.Как следва да подходи съдът в случай, че се докаже в процеса, че договорът за наем е прекратен и след прекратяването му са изминали повече от 10 години, и допуснато от наемателя лице се е позовало на придобивна давност в съдебен процес, че е собственик на имота;
2.Как следва да подходи съдът в случай, че ползвателят е допуснал наемател и трето лице да живеят в имота, десезирал се е от правото си на ползване, като не го е упражнявал и го е изгубил в петгодишния срок и третото лице се е позовало на придобивна давност пред съд;
3.Трябва ли съдът да кредитира свидетелски показания относно придобивна давност или прекъсваето, респ. отблъскването ? на свидетели – роднини на ответницата, живеещи в друга област, които повече от 15 години не са посещавали имота, или са го посещавали един два пъти пред посочения период;
4.В случай, че ответницата живее в друга област и не посещава имота повече от 10 години, може ли да се приеме, че владеещото имота лице, което е манифестирало действия за собственост за придобиването му по давност, да го придобие, тъй като не е обезпокоявано от собственика на голата собственост повече от 10 години, а ползвателят му е съдействал да завземе имота;
5.В случаите, когато ползвателят е дал имота под наем и след това не е търсил наема повече от 10 години, може ли да се позове бившият наемател на придобивна давност, тъй като са изминали повече от 10 години от деня, в който ползвателят не е търсил /искал/ наем?
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба Е. Н. Д. изразява становище, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените разноски.
Касационната жалба е подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:
В. С. В. е предявила срещу Е. Н. Д. иск за признаване право на собственост върху 2/5 ид.части от недвижим имот, находящ се в [населено място], както и иск за заплащане на извършени в имота подобрения с искане за признаване и право на задържане до заплащане на подобренията, с твърдението, че правото на собственост е придобито въз основа на упражнявано непрекъснато владение от края на месец март, 2000г. до момента, в който период е извършила и подобренията.
С обжалваното решение така предявените искове са приети за неоснователни, като по реда на чл.272 ГПК въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение досежно установената по делото фактическа обстановка. Допълнително въззивният съд е посочил, че между страните не съществува спор досежно обема, местонахождението, статута на имота, както и обозначаващите го номера и преотреждания, настъпвали в течение на времето, като точката на противопоставяне между страните е в квалификацията на въздействието върху имота – ищцата твърди, че е упражнявала владение, а ответницата – че е било налице единствено държане.
Изложени са съображения, че по въпроса за характеристиките на фигурата на давностното владение правната норма въвежда императивни изисквания, като в тежест на ищцата е да докаже двата обективни елемента и субективния признак на владението, установени в нормите на ЗС, формиращи сложния и динамичен фактически състав на придобивната давност – фактическо упражняване на съдържанието на това право по определен начин и в продължение на определен от закона срок. Посочено е, че правната норма съдържа имплицитно няколко задължителни белега на владението, утвърдени в правната доктрина и практика – да е явно, несъмнено, несмущавано и непрекъсвано, при наличието на които в кумулативна даденост в продължение на 5 или 10 години, може да възникне правото на собственост.
Посочено е също така, че за да се приложи институтът на придобивната давност е необходимо съвършено недвусмислено да бъде демонстрирано от лицето, позоваващо се на него, новото му, променено субективно отношение към чуждото право на собственост, като категоричната промяна в намерението следва да бъде доведена до знанието на собственика, за да могат действията на владелеца да му бъдат противопоставени кат такива, обективиращи желание за своене. Прието е, че изменението на основанието на владението следва да се фокусира в действия, които да отричат правото на собственика и да са възприети от него, т.е. че анимусът за своене в подобна хипотеза налага активни, дори „агресивни“ действия, поведение, което доминира, за да наложи ново фактическо положение, различно от правното, и в последствие да го приведе в съответствие, като стабилизира фактическото положение и го превърне в правно.
Така изложените от въззивния съд съображения досежно елементите от фактическия състав на придобивната давност, съответстват напълно на възприетите от съдебната практика критерии за начина, по който следва да бъде упражнявана фактическата власт и за намерението, с което се упражнява, както и за необходимостта промяната на намерението да бъде противопоставена, доведена до знанието на собственика на вещта, когато първоначално фактическата власт е установена като държане / разясненията, дадени в ТР №1/06.08.2012г. на ОСГК на ВКС по тълк.д.№1/2012г.; решение №41/26.02.2016г. по гр.д.№4951/2015г., Първо ГО на ВКС; решение №270/20.05.2010г., постановено по гр.д.№1162/2009г. на ІІ ГО; решение №145/14.06.2011г., постановено по гр.д.№627/2010г. на І ГО на ВКС; решение №12/19.02.2014г., постановено по гр.д.№1840/2013г. на I ГО на ВКС/.
В обжалваното решение е прието, че в случая наличието на елементите от фактическия състав на придобивната давност не е установено непререкаемо по делото.
Взето е предвид, че от хронограмата на осъществилите се юридически факти е видно, че титуляр на правото на собственост върху спорния имот от 1997г. до предявяване на настоящия иск /01.07.2016г./ по силата на деривативно основание /сключен договор за дарение със С. Д./ е била ответницата по иска Е. Д., като предявеният през 2010г. от дарителката С. Д. иск за отмяна на дарението е бил отхвърлен с решение на ВКС от 16.05.2013г. Прието е, че извършеното по време на инстанционното движение на делото по предявения иск за отмяна на дарението прехвърляне на правото на собственост от С. Д. на Д. М. /с когото ищцата В. В. живее съвместно/ през 2012г. с договор за прехвърляне срещу задължение за гледане и издръжка, не е засегнало правото на ответницата Е. Д. и надарената Е. Д. не е губила правото си на собственост, поради което през 2013г. е уважен предявеният от нея срещу Д. М. ревандикационен иск по причина, че прехвърлителката С. Д. не е била собственик на прехвърления имот.
Взето е предвид обстоятелството, че в периода от 1997г. до смъртта си на 20.01.2016г., С. Д. е била носител на пожизнено вещно право на ползване върху процесния имот и този ? статут не е бил променян, като В. В. е била държател на имота от 2000г. до м.януари, 2016г., а след този момент и до предявяването на настоящия иск е била недобросъвестен владелец. За установено по категоричен начин по делото е прието, че когато ищцата В. В. и фактическият й съжител Д. М. се нанесли в имота през м.март 2000г., между нея и С. Д. е бил сключен договор за наем и наемната цена е била заплащана няколко месеца, като по-късно страните по договора се уговорили вместо да заплащат парична сума наемателите да ремонтират и поддържат имота, т.е. че през този период ищцата и съжителят ? са живели в имота, ползвали са го, извършвали са ремонти и подобрения със знанието и съгласието на наемодателката, като ответницата Е. Д., която е живеела в друго населено място не е била известявана за това.
Въззивният съд не е посочил въз основа на кои доказателства е стигнал до тези фактически констатации, но препращайки по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, е извършил препращане и към извършения от първоинстанционния съд анализ на доказателствата – първоинстанционният съд е приел, че показанията на всички свидетели сочат, че ищцата е била допусната в имота заедно с мъжа, с който живеела на семейни начала /свидетеля Д. М./ от ползвателя на имота С. Д. като наематели и това станало през 2000г., като ищцата е следвало да заплаща наемна цена в размер на 30 лв., но тъй като къщата била негодна за обитаване, наемателите, в това число ищцата, започнали да я ремонтират, за да я пригодят за живеене, а по-късно спрели да плащат наем на ползвателката С. Д. по нейно желание, тъй като ремонтирали имота и полагали грижи за самата нея и тя била доволна от това. Прието е, че през целия период ответницата е посетила имота само веднъж през 2001-2002г. според показанията на св.Д. Д.. Кредитирани са показанията на св.Д. М., Р. М., Т. М., Н. К. и Д. Д. като последователни, логични, вътрешно непротиворечиви, кореспондиращи едни с други.
Възприетият от въззивния съд анализ на показанията на изслушаните по делото свидетели съответства на установените в практиката на ВКС правила и критерии, доколкото по отношение на осъществяването на фактите противоречие в показанията на свидетелите не е установено. Противоречиво е всъщност тълкуването на фактите от страните по спора досежно правните последици, свързани и характеризиращи установената и упражнявана от ищцата фактическа власт върху имота.
Въззивният съд е изложил съображения, че за да породи целения правен ефект едно владение, то следва да е насочено срещу действителния собственик, като упражняването му против ползвател или друг държател няма за последица възникване на правото на собственост, дори всички останали елементи да са налице, а в случая е прието, че не е доказано ищцата с поведението си да не е оставила съмнение у ответницата, че владее срещу нея. Прието е, че дори ищцата да е демонстрирала желанието си пред наемодателката С. Д., която е носител само на вещното право на ползване, то не може да се отнесе към собственика, който макар и лишен от правомощието „ползване“ си остава титуляр на пълното вещно право.
Така изразеното от въззивния съд становище съответства на практиката на ВКС, според която за да промени държанието във владение като предпоставка за придобиване по давност на чужд имот, държателят трябва да демонстрира промяна в намерението за своене на имота /interversio possessionis/, която да е открито демонстрирана спрямо собственика, за да се обезпечи възможността последният да предприеме действия за защита на правото си / решение № 291/ 09.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г. на ІІ г.о.; решение № 12/ 19.02.2014 г. по гр.д.№ 1840/2013 г. на ІІ г.о.; решение №115/28.10.2016г., гр.д.№977/2016г., Второ ГО на ВКС /. Както е посочено в решение № 145/ 14.06.2011 г. по гр.д.№ 627/ 2010 г. на І г.о., общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност, поради неведение, да се брани. Съобразно дадените в тази насока универсални ръководни указания в ТР № 1/ 06.08.2012 г. на ОСГК, след като основанието, на което е придобита фактическата власт, признава правата на собственика, налице е не владение, а държане, при което, за да се придобие по давност правото на собственост, е необходимо да се предприемат едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да се демонстрира намерението да се придобие имота за себе си, като тези действия следва да са доведени до знанието на собственика. В противен случай презумпцията на чл.69 ЗС следва да се счита за опровергана и съответно не е налице владение като предпоставка за придобиване по давност на чуждия имот в срока по чл.79 ЗС.
Въззивният съд е изложил съображения, че ползвателят може да предостави ползването на имота на друго лице под формата на наем или заем за послужване, и това съответно обективира упражняване на правото му чрез другиго, като е приел, че в настоящия случай титулярът на правото на ползване С. Д. е реализирала тази своя възможност и изборът ? не подлежи на контрол от собственика, като предпочетената форма е договор за наем, при което обстоятелството, че престацията на наемателя е трансформирана от парична в такава в натура, не сочи на отказ от право – то е упражнявано постоянно по съзнателно избран начин. С оглед на това е прието, че от 2000г. до началото на 2016г., когато е починала С. Д., отношенията между нея и ищцата са се развивали на плоскостта на договора за наем, а ответницата, като носител на „голата собственост“ е стояла извън полето на това правоотношение и не е имала нито правната, нито фактическата възможност сама да ползва имота. В обобщение е прието, че ищцата не е провела успешно пълно и главно доказване на релевантните факти и по делото не е формирано категорично и несъмнено убеждение, че в заявения период от 2000г. до 2016г. тя да е владяла имота против ответницата по начина, разписан от правната норма. С оглед на това е прието, че ищцата не е имала качеството нито на добросъвестен, нито на недобросъвестен владелец, понеже е извършвала действията по подобряване и ремонт на имота като държател-наемател в резултат на уговорка с наемодателя, а оттам, че погасителната давност за извършените ремонти и подобрения е започнала да тече от момента на извършването им, като не може да ? бъде признато и право на задържане.
Така изложените от въззивния съд съображения съответстват изцяло на трайно установената и непротиворечива практика на ВКС .
Представените с изложението решения на тричленни състави на ВКС не обосновават различен извод. В решение №216/28.10.2016г. по гр.д.№2182/2016г. на Първо ГО на ВКС са разгледани исковете, които собственикът на вещта може да предявява срещу владелеца, за да защити своите субективни права. В случая обаче не е установено предявилото иска лице да е упражнявало фактическата власт върху имота като владелец, поради което изразеното в това решение становище не може да намери приложение.
Не намира приложение и разрешението на въпроса за предпоставките за придобиване правото на собственост върху недвижим имот по давност, дадено в решение №91/02.07.2010г. по т.д.№713/2010г. на Второ ТО на ВКС, доколкото в случая е налице правно основание за упражняване на фактическата власт върху имота от момента на установяването й. Изводите на въззивния съд за вида на фактическата власт съответстват на трайно установената практика на ВКС, обобщена в решение №41/26.02.2016г. по гр.д.№4951/2015г., Първо ГО на ВКС, според която презумпцията по чл.69 ЗС намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си и във всички случаи, при които фактическата власт е установена въз основа на договор за наем, колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност и само ако държателят промени намерението си и превърне държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност, но за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо другиго изключително за себе си, следва да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин. Прието е, че в такава хипотеза в тежест на този, който се позовава на придобивната давност е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение, че общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност /поради неведение/ да се брани като в хипотеза, при която фактическата власт върху недвижим имот е придобита на правно основание и липсва уведомяване на собственика за промяна на намерението на държателя и трансформирането му в недобросъвестно владение, презумпцията по чл.69 ЗС не намира приложение. Демонстриране на такава промяна по отношение на носителя на ограниченото вещно право на ползване е ирелевантно, доколкото не обосновава промяна във вида на упражняваната фактическа власт спрямо собственика.
Действително в практиката си ВКС приема, че владението на имота може да се изразява в това, че само владелците са го поддържали, ползвали и ремонтирали /решение №127/04.06.2010г. по гр.д.№637/2009г. на Първо ГО на ВКС/, но това разрешение в случая не намира приложение, доколкото по делото не е установено предявилото иска лице да е имало качеството „владелец“. По същите съображения неприложимо е и разрешението, дадено в посочените в определение №401/27.06.2016г. по гр.д.№1916/2016г. на Първо ГО на ВКС актове.
И тъй като съображенията на въззивния съд по приложението на материалния закон и начина на доказване на релевантните за спора факти съответстват на трайно установената практика на ВКС и настоящият случай не сочи на такава особеност, която да налага промяна или отклонение от тази практика, следва да се приеме, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационното обжалване.
С оглед изхода на спора в полза на ответника по касационна жалба следва да бъде присъдена сумата 300лв., представляваща направените по делото разноски.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение №139/20.09.2017г., постановено от Сливенския окръжен съд, Гражданско отделение по в.гр.д.№384/2017г. по подадената от В. С. В. касационна жалба.
ОСЪЖДА В. С. В. да заплати на основание чл.78, ал.3 ГПК на Е. В. Х. сумата от 300лв. /триста лева/, представляваща направените по делото разноски.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: