3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 351
София, 03.06.2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Жанин Силдарева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1249/2014 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение от 29.11.2013 г. по гр. д. № 190/2013 г. Софийският апелативен съд потвърдил решението от 27.07.2012 г. по гр. д. № 4457/2009 г. на Софийския градски съд, с което е отхвърлен предявеният от В. К. Т. и Маргарита И. Т. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване право на собственост върху 1/3 ид. ч. от УПИ ХVІ-229 от кв. 11 по плана на [населено място], м. вилна зона „Б.” и построената в него вилна сграда.
Срещу въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК е подадена касационна жалба от ищците, които поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
От ответницата касация Е. В. Н. постъпил писмен отговор със становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
При проверка по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Въззвният съд приел, че дворното място и построената в него вилна сграда, собственост на общия на страните наследодател Х. Н., са станали след смъртта му съсобствени на основание наследяване между З. Н. – негова съпруга, с квота 2/3 ид. ч., и Б. Н. и Е. Нанова – негови сестри, с квота 1/3 ид. ч., чийто правопремник е ответницата по иска Е. Н.. С договор от 28.10.2002 г., сключен с нотариален акт, З. Н. прехвърлила на ищците 2/3 ид. ч. от имота срещу задължение за гледане и издръжка, а със саморъчно завещание от 24.08.2002 г. им завещала 1/3 ид. ч., която е и предмет на предявения положителен установителен иск. Основният спор в процеса е дали 1/3 ид. ч. от имота, като съвкупност от дворно място и постройка, е била собственост на завещателката при откриване на наследството й през 2006 г., придобита от нея на основание давностно владение, при приетия за безспорен факт, че през целия период от смъртта на съпруга й през 1988 г. до 2006 г. Н. е ползвала целия имот необезпокоявано. Като се позовал на ТР № 1/2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, съдът приел, че при възникване на съсобственост на основание наследяване съсобственикът е владелец на своята идеална част, а ако ползва цялата вещ е държател на идеалната част на останалите съсобственици. При позоваване на придобивна давност претендиращият правото следва да установи, че е превърнал държането във владение, като е демонстрирал тази промяна в намерението си чрез действия, които отричат правата на другите съсобственици. След подробен анализ на събраните по делото доказателства, въззивният съд заключил, че не е установено твърдението на ищците праводателката им да е отрекла и отблъснала правата на другите съсобственици, тъй като твърдяната промяна в намерението за своене не е доведена до знанието им, а анимусът е субективният задължителен елемент от фактическия състав на давностното владение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили въпроса относно приложимостта на презумпцията на чл. 69 ЗС между съсобственици, когато съсобствеността е възникнала освен от наследяване и от друг юридически факт – оригинерно придобиване от съсобственика на сграда в съпружеска имуществена общност, чрез построяването й в имот, за който на съпруга е учредено право на строеж. Считат, че обжалваното решение противоречи на т. 4 от Постановление № 5/1972 г. на Пленума на ВС и ТР № 1 от 06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС, а поставеният въпрос в изложената специфика не е третиран в тълкувателното решение, поради което поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
За да поставят посочения въпрос, касаторите изхождат от предпоставката, че претендираното право на собственост е придобито от праводателката им не само по силата на наследяването, а и в резултат на изграждане на постройката по време на брака между съпрузите въз основа на учредено в полза на Х. Н. право на строеж върху чужд имот. Данните по делото, обаче, сочат, че дворното място и вилната сграда са дарени на Х. Н. с н. а. № 17/1972 г. При този придобивен способ едноличен собственик на имота е надареният, а след неговата смърт наследниците му са станали съсобственици на основание наследяване. Действително, по делото е установено, че вилната сграда е построена по време на брака между Х. и З. Н.. Строителството, обаче, е осъществено върху имот, собственост на една от сестрите на Х. – Б. Н., която е и придобила собствеността върху построеното по правилото на приращението съгласно чл. 92 ЗС, тъй като при действието на ЗПИНМ учредяването на право на строеж е трябвало да стане с нотариален акт. Представената по делото декларация от 1971 г. по пар. 189, ал. 2, т. 2 ППЗПИНМ с нотариална заверка на подписа на учредителката не води до учредяване на такова право – предвиждането е в подзаконов нормативен акт и има само административно-технически характер. Следователно, сградата не е построена върху имот – индивидуална собственост на съпруга, нито е изградена въз основа на валидно учредено в негова полза право на строеж от собственика на земята, поради което не е станала собственост на двамата съпрузи и т. 4 от Постановление № 5/1972 г на Пленума на ВС е неотносима към разглеждания случай. Налице е съсобственост, възникнала по силата на наследяването и затова, съобразно ТР № 1 от 06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е приел, че презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците е неприложима, а съгласно данните по делото е формирал извод, че собствеността върху спорната 1/3 ид. ч. не е придобита от завещателката по давност и не е преминала у касаторите въз основа на завещателното разпореждане в тяхна полза.
В обобщение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице, тъй като обжалваното решение не противоречи на задължителната съдебна практика. Не се касае и до неуреден от закона и съдебната практика /ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС/ случай на възникване на съсобственост на основание наследяване и друг юридически факт, както се твърди от касаторите, поради което не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество.
Ответницата по касация не е представила доказателства за сторени разноски по водене на делото във ВКС, които да й се присъдят съобразно изхода на делото и направеното искане.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 29.11.2013 г. по гр. д. № 190/2013 г. на Софийския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: