О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 351
София, 05.06.2018 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на четвърти април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2939/2017г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 1793 от 20.07.2017 г. по т. д. № 839/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което, след частична отмяна на постановеното от Софийски градски съд, VІ-2 състав решение № 2110 от 05.12.2016 г. по т. д. № 4994/2013 г., изцяло са отхвърлени предявените от дружеството-касатор срещу Столична община обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 61, ал. 1 ЗЗД за сумата 4 746 694 лв., представляваща разходи за съхранение на собствените на Столична община опаковани бали с твърди битови отпадъци в периода 01.09.2008 г. – 01.10.2012 г.; иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 205 024 лв., представляваща обезщетение за забава върху първата сума за периода 01.09.2010 г. – 02.09.2013 г. и евентуален иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за сумата 921 725 лв., представляваща обезщетение за вреди, претърпени от дружеството през периода 01.10.2012 г. – 31.08.2013 г. поради непочистване на терена, върху който са съхранявани опакованите бали с твърди битови отпадъци.
Касаторът поддържа становище, че обжалваното решение е неправилно на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Изразява несъгласие с извода на въззивната инстанция за неоснователност на предявения от него иск по чл. 61, ал. 1 ЗЗД поради недоказаност на разноските, направени в полза единствено на ответната община за съхранението на балите с твърди битови отпадъци през процесния период, като застъпва тезата, че, по аргумент от разпоредбата на чл. 61, ал. 2 ЗЗД, същите следва да бъдат съизмерени със стойността на разходите, които общината си е спестила и които са установени от заключението на изслушаната в първоинстанционното производство счетоводна експертиза. Според касатора, при постановяване на въззивното решение е допуснато и нарушение на нормата на чл. 235, ал. 2 ГПК, като не са обсъдени съществени за изхода на спора въпроси: защо съдът е приел, че работата, неизвършването на която би имало неблагоприятни екологични последици, е извършена само в полза на общината, а не и в интерес на цялото общество, в т. ч. и на ищеца; защо при наличие на ликвидно и изискуемо задължение към трето лице, възникнало по повод процесната дейност, решаващият състав е счел, че обезщетението не обхваща и това задължение; защо въззивният съд не е възприел извода на първата инстанция, че липсата на осчетоводяване по пера на конкретни разходи за дейността, но генералното наличие на такива за периода, в много по-голям размер от този на претенцията, обосновава нейната основателност.
В касационната жалба са изложени подробни съображения и срещу отхвърлянето на иска по чл. 49 ЗЗД, аргументиращи становището му, че съдът неправилно не е преценил съществуващото и изискуемо задължение на търговското дружество към трето за спора лице за заплащане на сумата 921 725 лв. за ползването на терена през процесния период като реална бъдеща вреда, която няма как да не настъпи, поради което е изпълнен целият фактически състав за присъждане на претендираното обезщетение.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил въпросите: „1. Дължи ли се обезщетение до размера на обогатяването на лицето, в полза на което е предприета работата (т.е. спестените разходи, с които същото се е обогатило за сметка на гестора) при положение, че работата е била предприета само в полза на заинтересования без неговото противопоставяне (т.е. в хипотезата на чл. 61, ал. 1 ЗЗД), или това е приложимо само в хипотезите на чл. 61, ал. 2 ЗЗД (когато работата е била предприета в интерес и на двете страни) и ал. 3 (когато е налице противопоставяне на заинтересования); 2. Може ли при възприето осъществяване фактическия състав на чл. 61, ал. 1 ЗЗД, но при липса на доказателства за реално извършени разходи, същите да бъдат съизмерени посредством експертиза, респ. като обезщетение да се присъди размерът на обогатяването на лицето, в полза на което е извършена работата; 3. При установено осъществяване на претендираните от ищеца дейности и на тяхното уместно извършване в интерес на ответника, липсата на документ за конкретно извършени разходи, може ли да обуслови извода за неоснователност на иска по чл. 61, ал. 1 ЗЗД при доказване на обезщетението, съизмерено с пазарната цена на извършената работа, която доминусът би заплатил, ако беше извършил сам дейността; 4. Възможно ли е при еднакви фактически твърдения и един и същ петитум дадена правна квалификация да доведе до отхвърляне на иска, а друга до уважаването му; Обвързан ли е съдът от правната квалификация на иска и може ли да разгледа даден иск на различно основание, което би довело уважаването му; 5. Следва ли съдът да формира вътрешното си убеждение по правно релевантните факти, като прецени доводите на страните и обсъди всички събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност; 6. Може ли в случая по чл. 61, ал. 1 ЗЗД обезщетението да се съизмери с обогатяването на заинтересованото лице (спестените от него разходи), при липса на данни за обедняването на гестора (извършените от последния разходи); 7. Може ли обезщетението за вредите, причинени от непозволено увреждане, да обхване бъдещи вреди и доколко тяхната реалност би следвало да се третира във всеки отделен случай; 8. Съставлява ли реална вреда възникването на изискуемо задължение спрямо трето лице в хипотезите на непозволено увреждане.
По отношение на така поставените въпроси се поддържа съответно: За първите три въпроса – че са решени в противоречие с цитираната в определение № 271 от 12.04.2012 г. по т. д. № 546/2011 г. на ВКС, ІІ т. о. практика на ВКС по чл. 290 ГПК (решение № 339 от 10.10.2011 г. по гр. д. № 1072/2010 г. на І г. о., решение № 132 от 09.11.2009 г. по т. д. № 563/2008 г. на І т. о., решение № 685 от 25.10.2010 г. по гр. д. № 1940/2009 г. на ІV г. о. и решение № 75 от 05.04.2016 г. по гр. д. 4880/2015 г. на ІІІ г. о.), както и че се решават противоречиво от съдилищата, в подкрепа на което твърдение са представени: решение № 1072 от 14.11.2008 г. по гр. д. № 4295/2007 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 190 от 18.11.2010 г. по т. д. № 66/2010 г. на Варненски апелативен съд, решение № 78 от 12.02.2009 г. по гр. д. № 5660/2007 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 461 от 12.05.1986 г. по гр. д. № 570/1985 г. на ВС, ІІ г. о.; За четвъртия въпрос – че е решен в противоречие с решение № 131 от 10.07.2013 г. по гр. д. № 913/2012 г. на ВКС, І г. о., решение от 03.08.2012 г. по гр. д. № 1114/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о. и решение № 189 от 26.04.2012 г. по гр. д. № 764/2011 г. на І г.о. (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – предходна редакция); За петия въпрос – че е решен в противоречие с ППВС № 1/1953 г., Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС (т. 19) и решение № 51 от 23.06.2016 г. по гр. д. № 3471/2015 г. на ІV г. о.; За шестия и осмия въпрос – че решаването им е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК); За седмия въпрос – че е решен в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в ППВС № 4/68 г. и в постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС – решение № 197 от 02.02.2015 г. по т. д. № 869/2012 г. на ІІ т. о., решение № 153 от 02.06.2011 г. по гр. д. № 526/2010 г. и решение № 73 от 27.07.2010 г. по т. д. № 897/2009 г. на І т. о.
Ответникът по касация – Столична община, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките по чл. 280 ГПК, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение по съображения в писмен отговор от 20.11.2017 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че:
През периода 16.06.2005 г. – 30.06.2008 г. страните са били обвързани от договор, по силата на който ищецът [фирма] е извършвал дейност по ежедневно приемане, складиране и временно съхранение на опаковани бали с твърди битови отпадъци, генерирани на територията на район К., П., П., С., Искър, Изгрев, М. и Студентски срещу заплащане на уговорено възнаграждение; След изтичане срока на договора (30.06.2008 г.) ищцовото дружество, без противопоставяне от страна на Столична община, е продължило да осъществява дейността по съхранение на останалите след прекратяване на облигационното отношение бали с отпадъци, което е продължило до м. октомври 2012 г., като теренът, върху който са били съхранявани отпадъците, е освободен изцяло и е разчистен едва през м. септември 2013 г., видно от съставен протокол от 13.09.2013 г. от комисия, включваща представители на Столична община, Столичен инспекторат и [фирма];
Теренът, върху който е осъществявана дейността по съхранение на отпадъците през процесния период, е собственост на [фирма], като с договор от 02.08.2008 г. посоченото дружество е предоставило на ищеца [фирма] правото да използва и управлява същия срещу конкретно уговорено възнаграждение, чиято изискуемост настъпва след изтичане на пет години от сключването на договора; С анекс от 10.11.2014 г. страните са уточнили, че за процесния период (02.07.2008 г. – 13.09.2013 г.) възнаграждението възлиза на 2 673 436.79 евро (без ДДС), като са приели, че окончателният размер на дължимото възнаграждение за ползване на имотите ще бъде определен след приключване на производството по т. д. № 4994/2013 г. на СГС, както и че задължението по уговорения минимален размер е изискуемо, но до приключване на посоченото дело собственикът няма да предприема действия по събирането му и в период, не по-дълъг от пет години, считано от датата на падежа по основния договор;
От заключенията на изслушаната по делото счетоводна експертиза се установява, че ищецът не е изготвил първични счетоводни документи за направени от него разходи във връзка с осъществяване на дейността по съхранение на отпадъци през процесния период, не е осчетоводил свои вземания към Столична община във връзка с тази негова дейност, нито свои плащания или задължения към собственика на терена, върху който са съхранявани балите (за наем, пропуснати ползи или други обезщетения).
При тази фактическа обстановка, въззивният съд е преценил предявеният иск по чл. 61, ал. 1 ЗЗД за неоснователен, тъй като макар да е доказано осъществяване на дейност от страна на ищеца, която е уместна и полезна за ответната община и е предприета без нейното противопоставяне, липсват доказателства за действително направените от ищцовото дружество (гестора) разходи във връзка с тази дейност. Решаващият състав е изразил разбирането, че в хипотезата на чл. 61, ал. 1 ЗЗД на доказване подлежат действително изразходваните от гестора необходими и полезни разноски, а не разноските, които са спестени на доминуса.
Отхвърлянето на иска по чл. 61, ал. 1 ЗЗД е обусловило съответно отхвърлянето и на акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на обезщетение за забава на сумата по главницата в размер на законната лихва.
По отношение на евентуалния иск по чл. 49 ЗЗД, въззивният съд е споделил изцяло извода на първата инстанция за недължимост на претендираното обезщетение за вреди за периода 01.10.2012 г. – 31.08.2013 г., произтичащи от неосвобождаване и непочистване на терена, на който са съхранявани балите с твърдите битови отпадъци, изразяващи се в претърпени загуби, а именно – възникването на задължение на ищеца към [фирма] по договора от 02.08.2008 г. Решаващият състав е приел за недоказано настъпването на реални вреди в патримониума на ищеца, тъй като не е установено същият да е заплатил определената с договора от 02.08.2008 г. наемна цена за терена, т. е. преценил е, че липсва един от елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане, което изключва ангажиране отговорността на общината-ответник.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Характер на обуславящи за изхода на делото, по смисъла на разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, имат само въпросите (въпроси № 1,2,3 и 6), свързани с приложението на чл. 61 ЗЗД и по-конкретно за обема на отговорността на лицето, в чиято полза е извършена работата, когато липсват доказателства за направените от него разходи, респ. може ли същите да се съизмерят със стойността на обогатяването на това лице. По отношение на така поставените въпроси не са налице обаче поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК (предходна редакция).
На първо място, постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, на които се позовава касаторът (определението по чл. 288 ГПК, в което тези решения са цитирани, не представлява задължителна съдебна практика и не подлежи на обсъждане), не доказват твърдяното противоречие, тъй като в тях са разрешени въпроси, различни от поставените. По-конкретно: В решение № 339 от 10.10.2011 г. по гр. д. № 1072/2010 г. на І г. о. е разрешен въпросът коя от двете стойности е дължима при извършени подобрения в съсобствен имот – увеличената стойност на имота или стойността на направените разходи за строително-ремонтни дейности, като е прието, че работата е в интерес и на двете страна (т. е. разгледан е иск с правно основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД, а не такъв по чл. 61, ал. 1 ЗЗД); Решение № 132 от 09.11.2009 г. по т. д. № 563/2008 г. на І т. о. също е постановено по въпроса за разпределяне на разходите в хипотезата на чл. 61, ал. 2 ЗЗД, когато извършилият чуждата работа без пълномощие е действал и в свой интерес; Решение № 685 от 25.10.2010 г. по гр. д. № 1940/2009 г. на ІV г. о. съдържа произнасяне по въпросите: в кои случаи е налице водене на чужда работа без пълномощие, кой е заинтересованият, който следва да плати на пълномощника и какви отношения възникват между пълномощника и собствениците на имота и между пълномощника и живеещите в него, като направената от съда преценка е за наличие на предпоставките по чл. 61, ал. 2 ЗЗД; В решение № 75 от 05.04.2016 г. по гр. д. 4880/2015 г. на ІІІ г. о. е даден отговор на въпроса: следва ли съдът, когато искът е доказан по своето основание, да определя размера на неустойката по своя преценка или следва да назначи експертиза, т. е. посоченият случай касае договорно, а не извъндоговорно задължение и определянето на неустойката с оглед уговорките на страните.
Следователно, поради разликата в разгледаните случаи, цитираните съдебни решения не доказват твърдяното от касатора противоречие на въззивния акт с формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на касационната инстанция.
На второ място, изводът за недоказаност се налага и за поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, доколкото представените от касатора решения касаят хипотези, при които съдът е приел за доказано заплащането на извършените от гестора разходи, за разлика от настоящата хипотеза, при която съдът е приел, че липсват доказателства за извършени от ищеца разходи.
Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, освен че касаторът не е аргументирал наличието на визираните в него две кумулативни предпоставки, което е в негова тежест съгласно указанията по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, същото не може да се счете за осъществено, тъй като по приложението на чл. 61 ЗЗД е налице достатъчно съдебна практика, в т. ч. и постановена от касационната инстанция по реда на чл. 290 ГПК.
Всички останали въпроси, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, не могат да бъдат определени като значими за изхода на делото. По отношение на въпросите по т. 4, свързани с правната квалификация на иска, този извод произтича от обстоятелството, че същите са поставени теоретично и без да са отнесени към конкретния случай, при който пред инстанциите по същество изобщо не е имало спор относно дадената от съда правна квалификация на претенцията като такава по чл. 61, ал. 1 ЗЗД с оглед поддържаното от ищеца, че извършената от него работа е единствено в полза на ответника, като твърдението за извършване на дейността по съхранение на балите с твърди битови отпадъци е в интерес и на ответната община е заявено едва в касационната жалба. Отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ЗЗД по отношение на петия въпрос следва от характера му на оплакване за допуснато от съда процесуално нарушение (необсъждане доводите на страните и всички събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност), което е предмет на самия касационен контрол, но не и на производството по допускането му. Отделно от това, изложените във връзка с този въпрос доводи сочат, че чрез него касаторът изразява несъгласието си с изводите, които съдът е направил по съществото на спора. Що се отнася до последните два въпроса, същите са ирелевантни за изхода на конкретното дело, тъй като в мотивите на обжалваното решение липсва произнасяне по тях – решаващият състав не е обсъждал дали вредите имат характер на „бъдещи”, нито дали са „реални”, а е преценил, че такива не са настъпили.
Поради отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на посочените въпроси, не следва да бъдат обсъждани заявените за тях основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото, касаторът следва да заплати на ответника по касация направените разноски за настоящото производство, възлизащи на сумата 80 264.43 лв., чието уговаряне и заплащане по банков път се установява от представените с отговора на касационната жалба и с молба вх. № 2925/21.03.2018 г. документи: договор № С.-Д.-842 от 30.10.2017 г., фактура № 407 от 02.11.2017 г., фактура № 427 от 07.03.2018 г. и 2 броя преводни нареждания до [фирма] от 14.11.2017 г. и от 20.03.2018 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1793 от 20.07.2017 г. по т. д. № 839/2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] да заплати на Столична община, [населено място], [улица] разноски за настоящото производство в размер на сумата 80 264.43 лв. (осемдесет хиляди двеста шестдесет и четири лева и четиридесет и три стотинки).
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: