2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 352
София, 17.04.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди и осемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4382 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на И. Х. Г., с адрес в [населено място], представлявана от адв. И.-М. М., против решение № 120 от 28 юни 2017 г., постановено по в.гр.д. № 210 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2017 г., с което се потвърждава решение № 47 от 6 март 2017 г., постановено по гр.д. № 83 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2017 г., за отхвърляне на предявения от Г. иск за поставянето на И. Г. Г. под пълно запрещение.
В касационната жалба се поддържа наличието на всички основание по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение. Твърди се, че не са изследвани обективно и всестранно събраните доказателства, като не е взето предвид заключението на вещото лице, че са налице пълни основания за поставянето на ответника под пълно запрещение – поставена му е диагноза множествена склероза – церебро-спинална форма, още преди пет години, и заболяването е с прогресиращ ход. Според касаторката, в определени моменти ответникът става агресивен, опасен за себе си и за околните, не може да контролира действията и емоциите си, изпада в безпомощни състояния, при които има реална опасност да посегне на живота си или на живота на друг човек, заплашвал, че ще сложи край на живота си, ще се хвърли от високо, ще излезе от вкъщи и няма да се върне, проявявал несъобразяване с последствията или социалните норми, мнителност. Оспорва се разбирането на съда, че от проведения двуминутен разговор с ответника може да се заключи, че не следва да се съобразява експертното становище, както и решението на експертната комисия, постановила 95% инвалидност с чужда помощ. Съдът не бил изложил мотиви защо не възприема психиатричната експертиза и какви са нейните недостатъци, а първоинстанционният съд дори потвърдил заключението на експертизата, но отхвърлил иска. Касаторката твърди, че действащото законодателство в страната не е съобразено с Конвенцията за правата на хората с увреждания, но привеждането на законодателството в съответствие с нея не може да се постигне с неприлагане разпоредбите на Закона за лицата и семейството, защото интересите на лицата с психически увреждания вместо да бъдат защитени по-добре, биха били накърнени поради лишаването им от действащата в момента социална защита. Поддържа се, че ответникът е инвалид 95%, т.е. той страда от слабоумие и душевна болест, и според заключението на вещото лице той не може да се грижи за своите работи, или са налице и двата критерия за поставянето му под запрещение. Макар в определени моменти ответникът да изпада в ремисии, те са кратки и заболяването е прогресиращо. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се излагат доводи за противоречие с трайната практика на ВКС.
Прокуратурата не взема становище по касационната жалба.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд съобразява заключението на съдебнопсихиатричната експертиза, според което основното заболяване на ответника е множествена склероза церебро-спинална форма с хронично прогресиращ ход, като наред с неврологичните симптоми болните са по-лесно манипулируеми, когнитивните изменения са в по-лека степен, но отиват към задълбочаване, разпитът на ответника от първата инстанция, при който той е отговорил на поставените въпроси, и сведенията от разпитаните свидетели. Според въззивния съд, събраните по делото доказателства не водят до извода, че ответникът следва да се постави под пълно запрещение. Не е кредитирано експертното заключение, че ответникът следва да бъде поставен под пълно запрещение, поради неговата необоснованост, тъй като заболяването на ответника е неврологично и засяга централната нервна система, и за това заболяване той е инвалидизиран, а не поради слабоумие или душевна болест, каквито категорично установени няма. Душевно заболяване или слабоумие не се установява и от представената медицинска документация. Според съда, дори и да се приеме, че психиатърът експерт е констатирал душевна болест с поставянето на диагнозата „органично разстройство на личността с нарушения в емоционално-волевата и когнитивната сфера”, то експертът може да даде заключение само за наличието на медицинския критерий за поставянето на лицето под запрещение, а правната преценка за наличието на основанията за поставяне под запрещение се прави от съда. За недоказани са определени твърденията на ищцата, че ответникът не може да се грижи за себе си и за своите работи.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като касаторката не е поставила правен въпрос, преценката на който да се осъществи в процедурата по чл. 288 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се твърди, че решението на въззивния съд противоречи с трайната практика на ВКС и са представени три решения на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК. Не се сочи обаче по кой въпрос даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с практиката на ВКС. Съображенията на касаторката, че според решението на ТЕЛК ответникът е инвалид 95%, т.е. същият страда от слабоумие и душевна болест, а съгласно заключението на вещото лице същият не може да се грижи за своите работи, както и че действащата законодателна уредба в страната не отчита изискванията на Конвенцията за правата на хората с увреждания, но неприлагането на Закона за лицата и семейството няма да доведе до защита на интересите на лицата с психически увреждания, а напротив – те биха били накърнени поради лишаването им от действащата в момента социална защита, съставляват по същината си вижданията на касаторката за правилното решаване на спора в съответствие с нейните твърдения. Правен въпрос, поставен по задължителните критерии, посочени в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, не се поставя – в процедурата по чл. 288 ГПК при селекцията на касационните жалби за достъп до касационно обжалване касационният съд извършва преценка дали произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуално правен въпрос, е в противоречие с практиката на ВКС, разрешаван е противоречиво от съдилищата, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (съгласно приложимата редакция на чл. 280, ал. 1 ГПК). В цитираното тълкувателно решение ВКС изрично приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело; касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение; ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба, но може само да го уточни и конкретизира; ВКС не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Не се поставят въпросите: може ли психиатрична експертиза да даде заключение за наличието на юридическия критерий за поставянето под запрещение (след като касаторката твърди, че експертизата установява наличието на юридическия критерий); как следва да бъдат оценявани доказателствата по спора (след като касаторката твърди, че медицинският критерий е установен от представеното решение на ТЕЛК); как следва да се установява способността на лицето да се грижи за своите работи (при твърдение, че съдът не може да основава своето заключение единствено върху твърде кратък разпит на ответника), как следва съдът да оценява експертно заключение, и пр. Тъй като не е ясно по кои въпроси е необходимо да се извърши съпоставката между даденото от въззивния съд разрешение и разрешението, дадено в посочената практика на ВКС (решение № 214 по гр.д. № 1619/2015 г., ІІІ г.о., решение № 396 по гр.д. №[ЕИК] г., ІV г.о., решение № 711 по гр.д. № 1915/2009 г., ІІІ г.о.), сочената практика не е нужно да се съобразява.
Напълно неотносими са позоваванията на Конвенцията за правата на хората с увреждания и липсата на съответстваща й правна уредба в страната, тъй като съдът не е отхвърлил иска по подобни съображения, а защото е приел, че нито един от двата критерия за поставяне на лице под запрещение, не е бил успешно установен от ищцовата страна. Макар да е вярно, че неприлагането на правилата на Закона за лицата и семейството относно запрещението за лица, които страдат от слабоумие или душевна болест и не могат сами да се грижат за своите работи, единствено и само заради липсата на правна уредба, съответстваща на Конвенцията за правата на хората с увреждания, действително би довело до лишаването на тези лица от социална защита, то е необходимо да се подчертае, че това заключение е вярно само и единствено за онези лица, за които двата критерия са установени, какъвто случай настоящият очевидно не е.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 120 от 28 юни 2017 г., постановено по в.гр.д. № 210 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2017 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: