О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 353
Гр. София, 12.05.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети март през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1918/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. В. Е. – Х. със съдебен адрес в [населено място] срещу въззивно решение № 413 от 24.02.2015 г., постановено по гр. д. № 4113/2014 г. на Софийски апелативен съд, 8 състав. Решението е обжалвано в частта, с която след отмяна на решение от 07.07.2014 г. по гр. д. № 400/2011 г. на Софийски градски съд Р. В. Е. – Х. е осъдена за заплати на [фирма] сумите 44 746.48 лв. – договорена в т.VІ от договор от 20.08.2008 г. и анекс от 16.10.2007 г. разлика в квадратурата между дължимо обезщетение за учредено право на строеж и действително получено за ап. № 8, и 7 799.46 лв. – мораторна лихва за периода от 01.03.2009 г. до 21.09.2011 г., ведно със законната лихва върху главницата от 44 746.48 лв. от завеждане на исковата молба на 21.09.2011 г. до окончателното плащане, законна лихва върху сумата 6 105.10 лв. /погасена чрез прихващане част от дължимата главница/ от завеждане на исковата молба до окончателното плащане и 7 934.50 лв. – разноски по делото.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна, за отхвърляне на исковете и за присъждане на разноски. Касаторката поддържа, че изводът на въззивния съд за възникнало в полза на ответника право да получи заплащане на разликата в квадратурата между дължимото и действително полученото обезщетение е изграден в противоречие с постигнатото от страните съгласие да променят, а не да отменят първоначално уговорените в предварителния договор условия за обезщетяване на учредителите на правото на строеж. Навежда оплакване, че въззивният съд е тълкувал уговорките в окончателния договор за учредяване право на строеж в нарушение на чл.20 ЗЗД, в резултат на което е подменил действителната воля на страните относно съдържанието и обема на дължимите по договора насрещни престации. Позовава се на нарушение на чл.269 ГПК като твърди, че въззивният съд се е произнесъл извън заявените във въззивната жалба на ответника доводи и оплаквания, приемайки, че окончателният договор инкорпорира в съдържанието си анекса от 16.10.2007 г., чиито уговорки дерогират действието на предварителния договор в частта за размера на обезщетението.
С касационната жалба е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касация [фирма] – [населено място], който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че по силата на сключен на 20.08.2008 г. окончателен договор за учредяване право на строеж, оформен с нотариален акт № 29, том. ІІІ, рег. № 6410, дело № 409/2008 г., за ответницата Р. Е. – Х. е възникнало задължение да заплати на ищеца [фирма] сумата 26 000 евро с левова равностойност 50 851.58 лв., представляваща стойност на разликата в квадратурата между дължимо обезщетение срещу учреденото на ответника право на строеж за изграждане на жилищна сграда в съсобствен на ищцата недвижим имот в [населено място], на [улица], и действително полученото обезщетение, състоящо се от три апартамента в сградата, включително апартамент № 8. След като е преценил за основателно противопоставеното от ответницата възражение за прихващане със сумата 6 105.10 лв., представляваща неустойка за забава в изграждането и предаването на обектите в сградата, въззивният съд е уважил иска за обезщетение частично до размер на сумата 44 746.48 лв. Върху посочената сума е присъдено и обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на 7 799.46 лв. за периода от 01.03.2009 г. до предявяване на исковете на 21.09.2011 г.
От фактическа страна по делото не е съществувал спор, че на 09.06.2007 г. е сключен предварителен договор за учредяване право на строеж срещу задължение за построяване на сграда, с който ответницата Р. Е. като съсобственик на 2/3 ид. части от УПИ ІІ-2 в [населено място], на [улица], заедно с другите съсобственици на имота, е поела задължение да учреди на ищеца [фирма] вещно право на строеж за построяване на жилищна сграда срещу получаване на обезщетение в размер на 28 % от общата разгъната площ на сградата. Според чл.4.1 от предварителния договор, тримата съсобственици е следвало да получат обезщетение от общо 277 кв. м., от които – съразмерно на притежаваните ид. части в съсобствеността върху имота, 182 кв. м. за Р. Е.. В т.5 на договора страните са предвидили, че при желание да получат имоти с по-голяма площ съсобствениците заплащат на строителя – приемател на правото на строеж, допълнително получената площ след договаряне на цената. На 16.10.2007 г. е подписан анекс, с който съсобствениците са избрали обектите, които следва да получат като обезщетение срещу учреденото в полза на строителя право на строеж. С анекса на Р. Е. е определено обезщетение под формата на конкретни обекти в сградата, а именно – апартаменти № 6, № 8 и № 9, с обща разгъната площ 302.16 кв. м., като в т.5 е уговорено, че същата ще заплати на строителя само стойността на ап. № 8, възлизаща на 26 000 евро. На 20.08.2008 г. е сключен окончателен договор за учредяване право на строеж, оформен с нотариален акт № 29 на нотариус Е. П.. Според т.VІ от нотариалния акт, Р. Е. е поела задължение да заплати разликата в квадратурата между дължимото й се обезщетение и обезщетението, получено при условията и сроковете на предварителния договор и на анекса от 16.10.2007 г., а според т.ІІІ приобретателят на правото на строеж [фирма] се е задължил срещу учреденото право на строеж да построи за своя сметка и да предаде на Е. трите апартамента с обща квадратура 241.03 кв. м., индивидуализирани в анекса.
След анализ и преценка на постигнатите между страните договорености въззивният съд е направил извод, че със сключения на 20.08.2008 г. окончателен договор страните не са дерогирали уговорките в анекса от 16.10.2007 г. относно съдържанието на дължимата от учредителите на правото на строеж престация, а са препратили към тях. Въззивният съд не е възприел извода на първоинстанционния съд, че със сключване на окончателния договор е постигнато съгласие насрещната престация на учредителите да се сведе само до учредяване на правото на строеж, без заплащане на парични суми. Изложил е съображения, че клаузите на окончателния договор възпроизвеждат уговорките от анекса освен учредяване на правото на строеж, ответницата Р. Е. да заплати на ищеца – строител и сумата 26 000 евро, представляваща разлика в площта между дължимото и полученото обезщетение за апартамент № 8. Търсейки действителната обща воля на страните относно размера на обезщетението, което ответницата следва да получи срещу учреденото право на строеж, въззивният съд е достигнал до извод, че с анекса от 16.10.2007 г., чиито клаузи впоследствие са инкорпорирани в окончателния договор за учредяване право на строеж, е договорена промяна в първоначално предвидения в предварителния договор начин на обезщетяване на учредителите на правото на строеж като е постигнато съгласие вместо обезщетение в проценти от площта на сградата, учредителите да получат реално обособени обекти в сградата /съгласно одобрения към момента на подписване на анекса инвестиционен проект/ и да заплатят съответните парични суми за получената разлика в квадратурата на обектите. В съответствие с този извод е прието, че ответницата дължи заплащане на разликата в квадратурата за получения в обезщетение апартамент № 8, възлизаща на сумата 26 000 евро.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката е обосновала приложното поле на касационното обжалване с множество въпроси, посочени като значими за изхода на делото, за които поддържа основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
В първата част на изложението – от п.1 до п.6, са формулирани следните въпроси : „Относно доказателствената сила на нотариалния акт спрямо изявленията на страните, обективирани в него; Допустимостта за промяна на съществените условия на сделката, визирани в предварителния договор; За тълкуване на договорите в съответствие със съдържанието, смисъла и приложението на чл.20 ЗЗД; Как се определя окончателното ценообразуване и престации при наличие на предварителен и окончателни договори – ако има различия, кои уговорки се прилагат; Отношенията между страните, свързани с поемането на права и задължения по договор за суперфиция, субектите на придобитите права и задължения, срокове за изпълнение на задълженията и неустойки при неизпълнение, уреждат ли се от договора за суперфиция или от предварителния договор за учредяване право на строеж и строителство на сградата”. В основата на всеки от изброените въпроси е залегнала тезата на касаторката, че със сключване на окончателния договор за учредяване право на строеж е постигнато съгласие срещу учреденото от нея право на строеж тя да получи в обезщетение три апартамента, които ще бъдат построени от ответника – приобретател на правото на строеж, без да доплаща парични суми за обезщетението, като по този начин са дерогирани първоначалните уговорки в предварителния договор и в анекса от 16.10.2007 относно начина на обезщетяване и заплащането на сумата 26 000 евро за придобиване на собствеността върху един от определените в обезщетение обекти /апартамент № 8/.
С оглед решаващите изводи на въззивния съд, залегнали в мотивите към обжалваното решение, посочените въпроси не могат да се определят като значими за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а и по отношение на тях не са изпълнени допълнителните изисквания на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
За да се произнесе по дължимостта на присъдената с решението парична сума, въззивният съд е извършил преценка на съдържащите се в окончателния договор за учредяване на право на строеж уговорки и въз основа на тях е направил извод, че в договора е залегнала общата воля на страните като насрещна престация за учреденото право на строеж касаторката да получи три самостоятелни обекта в бъдещата сграда, но наред с това да доплати за един от обектите парична сума, определена в предхождащ окончателния договор и възпроизведен в съдържанието му анекс. При формиране на извода относно съдържанието на дължимите по договора престации въззивният съд не се е позовавал на уговорки в предварителния договор, несъответстващи на последващи уговорки в окончателния договор, а е изхождал единствено от текста на окончателния договор, обективиран в нотариалния акт за учредяване на право на строеж. Произнасянето в решението произтича изцяло от преценката на уговорките в окончателния договор, без да се отрича правото на страните да дерогират с окончателния договор предходни уговорки в предварителния договор и да определят с окончателния договор условия и начин на обезщетяване на учредителя на правото на строеж, различни от първоначално постигнатите с предварителния договор. Правилността на извода, че с окончателния договор е постигнато съгласие дължимата от касаторката престация да включва не само учредяването на суперфиция, но и заплащането на парична сума за разликата в площта на дължимото и полученото имотно обезщетение, не е предмет на производството по чл.288 ГПК и не може да бъде проверявана в стадия за допускане на касационно обжалване. В този смисъл са и задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в съобразителната част на което е разяснено, че евентуалното наличие на основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение не предпоставя допускане на решението до касационен контрол, тъй като правилността на решението се проверява само по реда на чл.290 ГПК при условие, че се допусне касационно обжалване. Поради това, дори изводите на въззивния съд относно съдържанието на дължимата от касаторката престация да са неправилни – в каквато насока са формулираните в изложението въпроси, това не може да послужи като основание решението да се допусне до касационно обжалване.
Относно поддържаните допълнителни основания за достъп до касация по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК следва да се посочи, че доколкото разрешаването на спора е обусловено от позоваване на клаузите в окончателния договор за учредяване право на строеж, а не от прилагане на противоречащи им уговорки в предварителния договор, въззивното решение не противоречи на цитираната в изложението съдебна практика – задължителна и казуална, по въпросите за приоритното значение на уговорките, съдържащи се в сключения между страните окончателен договор, пред несъответстващите им уговорки в предварителния договор /решение № 118/06.10.2010 г. по т. д. № 1053/2009 г. на ВКС, решение № 1187/29.06.2012 г. по в. гр. д. № 4384/2011 г. на Софийски апелативен съд, и решение № 242 по гр. д. № 792/2010 г. на Софийски апелативен съд/ и за тълкуването на договорите съобразно критериите на чл.20 ЗЗД. Не е налице противоречие и с практиката във влязлото в сила решение № 2326/19.12.2013 г. по гр. д. № 3306/2013 г. на Софийски апелативен съд, което касаторката цитира некоректно с твърдение, че с него е разрешен по различен начин аналогичен правен спор за обема на обезщетение на учредителите на право на строеж за същия недвижим имот. От мотивите към решението е видно, че предметът на спора по гр. д. № 3306/2013 г. на Софийски апелативен съд е свързан с извършването на избор на насрещната престация от учредителите на правото на строеж чрез определяне на обектите, които трябва да им бъдат предоставени като обезщетение, а не със съдържанието на дължимата от тях престация и конкретно – с наличието или отсъствието на задължение за доплащане на получените в обезщетение обекти.
Във втората част на изложението е поставен следният въпрос : „Въззивният съд нарушава ли разпоредбата на чл.269, изр.2 ГПК като се произнесе по въззивна жалба извън заявените в нея доводи и оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение”. Самата формулировка на въпроса разкрива, че той е от значение за правилността на въззивното решение и няма характер на процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, по който може да се допусне касационно обжалване.
Дори да се приеме, че въпросът за приложението на чл.269 ГПК отговаря на общото изискване за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК, при разрешаването му въззивният съд не се е отклонил от сочената в изложението задължителна практика в решение № 67/30.07.2014 г. по т. д. № 1656/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 243/30.07.2013 г. по гр. д. № 479/2012 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 222/18.07.2012 г. по гр. д. № 1186/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 14/07.02.2014 г. по т. д. № 1130/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 247/05.10.2012 г. по гр. д. № 1644/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о. В цитираните решения е залегнало становището, че разпоредбата на чл.269 ГПК ограничава произнасянето на въззивния съд по правилността на обжалваното пред него първоинстанционно решение до заявените от страните във въззивната жалба и в отговора оплаквания, възражения и доводи. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е излязъл извън пределите на сезиране, очертани с въззивната жалба на ищеца [фирма], а се е произнесъл по правилността на обжалваното първоинстанционно решение и по основателността на исковите претенции в зависимост от развитите в жалбата оплаквания и доводи, отнасящи се до правилното установяване на съдържанието на дължимата от ответницата /сега касатор/ насрещна престация по договора за учредяване на право на строеж. Евентуалното нарушение на чл.269 ГПК при разглеждане на въззивната жалба е основание за неправилност на въззивното решение, но не представлява основание за допускане на решението до касационен контрол.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение по гр. д. № 4113/2014 г.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторката дължи на ответника по касация направените по делото разноски в размер на сумата 500 лв. – адвокатско възнаграждение, заплатено в брой по договор за правна защита и съдействие от 19.06.2015 г. за изготвяне на отговор на касационната жалба.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 413 от 24.02.2015 г., постановено по гр. д. № 4113/2014 г. на Софийски апелативен съд, 8 състав.
ОСЪЖДА Р. В. Е. – Х. с ЕГН [ЕГН], съдебен адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес]-3, да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК] сумата 500 лв. /петстотин лв./ – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :